— Ще бъде късно — възкликна аптекарят. Момичето не отговори.
— Ще бъде късно — отчаяно повтори Мажан.
— Не е възможно по-рано.
— А ако…
— Добре, уговорихме се — преди обяд — рече Николет или Ева. — Довиждане, Нерсес.
Върху матовия екран тъмните и светлите петна се смесиха и след миг изчезнаха. Нерсес Мажан сложи визитната картичка в джоба си. Сега веч е със спокойна съвест можеше да се вмъкне в остъклената кабина.
Той излезе от аптеката, пресече улицата и премина на другия тротоар. И в миг се закова на място. Спомни си нещо много важно… Но какво?… И не само важно, но и тревожно. Той машинално бръкна в джоба си и пръстите му напипаха две визитни картички. Странно! Агамемнон му даде само една картичка. Аптекарят се озърна. Край него минаваха хора, които вече не му обръщаха никакво внимание, защото аптекарят бе престанал да бъде сензация за града.
Като се върна в аптеката и се почувствува в пълна безопасност, Нерсес извади от джоба си визитните картички. Това бяха две напълно еднакви по размери, правоъгълни жълтеникави картончета, които се различаваха само по сините цифри и адресите в десния ъгъл.
Мажан въздъхна облекчено, защото разбра, че предположението за някаква връзка между Агамемнон и Зенобия или Ева е погрешно. Но как и кога е попаднала в джоба му визитната картичка на Ева, Астарат или Николет? И като не намери друго, по-приемливо обяснение, помисли: „Чисто и просто тя я е пуснала в джоба ми.“ И се зарадва от разрешението.
Смътното безпокойство, което го беше обзело на излизане от аптеката, постепенно изчезваше. Ала в замяна той чувствуваше, че е попаднал отново в тъмното влажно мазе.
Нерсес пак влезе в кабинета си. Набра номера на видеофона, а после си спомни, че обеща на момичето да се срещнат утре преди обяд. Необходима ли беше тази среща?
Тъмните и светлите петна по матовия екран отново заиграха и се сляха в широко усмихващи се устни с голяма лула между тях.
— Не очаквахте, нали?
— Очаквах, но не мислех, че толкова бързо ще надвиете упорството си — рече Агамемнон.
— А и сега…
— Сега вече съм уверен в моето второ предположение.
— Не ви разбирам.
— Вие сте талантлив актьор.
— Благодаря… Мога ли да подпиша договора? — попита Нерсес.
— Бързате ли?
— Това не е делови въпрос.
— Прав сте. — Гъстите кълба дим замъглиха матовия екран. — Съгласието си можете да дадете още сега, устно. Интересуват ли ви подробностите?
— Какви?
— Например цената.
— За мен тя е без значение — отвърна Мажан.
— Или, да речем, условията за пътуването?…
— Интересува ме само едно — колкото може по-скоро да се уреди заминаването ни.
— Ясно. Колко души сте?
— Аз и Нестор.
— За последствията.
— Отговарям аз.
— Не се ли интересувате какви ще бъдат последствията? — запита Агамемнон.
— Дотолкова, доколкото могат да причинят вреда някому, като изключим мен и Нестор.
— Никому.
— Тоест?
— Най-вероятно е вие и Нестор да си имате неприятности.
— И никой друг?
— Никой.
— Тогава…
— Тогава да пристъпим към работа. Продиктувайте вашето предложение и аз ще го запиша на магнетофон. Повтаряйте след мен.
Нерсес Мажан повтори всичко онова, което чу по диктофона. После тържественият, монотонен глас на Агамемнон затихна.
— И какво още? — попита Мажан.
— Вие можете да заминете веднага, още с първия звездолет — отвърна Агамемнон.
— Мога ли да бъда сигурен?
— Варвукс не причинява на клиентите си никакви неприятности. Напротив, целта на Варвукс е да създава удоволствия.
— Довиждане, меластър Агамемнон.
— Сбогом, меластър Мажан.
— Какво? — не чу аптекарят.
— Сбогом — повтори Агамемнон. — Защото ние едва ли ще имаме възможност да се срещнем пак.
И тъмните и светли петна по екрана изчезнаха. Изчезнаха и разтегнатите в усмивка устни, и лулата.
— Меластър — прошепна гласът.
Нерсес Мажан се усмихна.
— Дълго ли ще седите така?
— Не — отвърна Нерсес Мажан. — Не ме ли помните? Веднъж сме се срещали и вие ме взехте за малко момче.
Котешкото око започна да мига бързо и тревожно.
— Обещах ви, че пак ще дойда да чуя някоя от вашите смешни истории. — Аптекарят замълча и се намести по-удобно на стола. — Ако не капризничите, ще поговорим като миналия път. Защо мълчите? Аз например искам да зная защо продавате смях и защо хората никога не се смеят навън? Или по-скоро ми кажете кой сте вие?… Умна машина?… Или глупав човек? Не смятате ли, че това са наистина интересни въпроси?
— Меластър, пуснете монета, за да ви разкажа нещо много смешно — отвърна гласът.
— Зная. Миналия път ми обяснихте. И днес съм решил да чуя най-скъпата история.
— Най-скъпата ли?… Не е нужно, меластър — посъветва го гласът.
Той понечи да каже още нещо, но аптекарят пусна едра монета в процепа. Зеленото око не искаше да се затвори. То упорито премигваше, после лениво забави темпото и накрая угасна.
— Прислужникът на кмета влязъл в спор с едного — подхвана гласът. — И когато спорът стигнал до бой, оня успял да ухапе прислужника за носа. Бедният човечец го заловили и го отвели на разпит. „Не съм ухапал носа му“ — казал арестуваният. „А според тебе кой го е ухапал?“ — попитал кметът. „Сам се е ухапал“ — невъзмутимо отвърнал арестуваният. „Как може човек сам да ухапе носа си?“ — ядосал се кметът. Арестуваният свил рамене и отвърнал: „Ех, меластър… щом е прислужник на кмета, той може да прави каквото си поиска.“
В кабината се възцари мълчание.
— Меластър — рече пак гласът. — Предупреждавах ви, че не си струва да чуете най-скъпата история.
— Защо?
— Вие не се смяхте.
— Да, защото тази история, вместо да е смешна, беше много тъжна.
— Меластър, не винаги най-скъпото е и най-смешно. Обикновено е обратното.
— Тъжна история — повтори Нерсес Мажан. — Тъжно е, когато прислужникът на кмета може да върши
