И насила накара човечеца да седне, а той остана прав, обикаляйки по навик стаята.
— Казвам се Ернес Дешарно, петдесет и четири годишен, бивш търговец, запасен лейтенант…
— И понастоящем разсилен? — промърмори Мегре.
— Не съвсем — поправи го Дешарно с нотка на горчивина. — Но имате право: приличам на такъв.
Макар и да носеше овехтели дрехи, той беше грижлив към външността си, а в обноските му имаше достойнство, онова мрачно достойнство, присъщо на хора, които са преживели несполуки.
— Преди войната държах магазин на булевард „Курсел“ и работите ми не вървяха съвсем зле.
— Магазин за какво?
— За оръжие, муниции и ловни принадлежности… После заминах за фронта като прост войник, а на третата година от войната станах лейтенант в артилерията…
Изведнъж Мегре забеляза на ревера на сакото му червено петънце. Долови също, че говорейки с малко трескава припряност, човекът не преставаше да дава ухо на шумовете из апартамента.
— В Шампан се запознах с Оскар Лаже, който ми беше подчинен…
— Прост войник?
— Да… По-късно стана сержант… След демобилизацията намерих магазина си затворен, а жена си — болна… Оставаха ми малко пари и имах нещастието да ги вложа в едно предприятие, което след година фалира… Жена ми умря…
Чуха се стъпки и Мегре разбра, че това беше кварталната полиция, но продължи спокойно работата си. Седнал на ръба на писалището, той запита:
— После?
— По това време Лаже беше основал дружество за търговия с химикали и аз отидох да го навестя… Канторите му бяха на булевард „Осман“ и той ме взе за агент… Щом сте дошли да го арестувате, сигурно знаете какъв човек беше?
— Все пак разказвайте!
В някои моменти като че ли Мегре не слушаше.
— „Химикалите“ просъществуваха три години, и аз спестих малко пари… Един прекрасен ден Лаже завъртя ключа на вратата и аз отново се намерих на улицата… Оттогава се заговори за съдебни искове, което не попречи на Лаже година по-късно да открие с много шум нова фирма: „Френска търговия“…
Дешарно се колебаеше да продължава ли по-нататък, питайки се дали Мегре се интересува от речта му, от другите стаи не преставаха да се чуват стъпки и гласове.
— По едно време служителите му бяха стигнали до шейсет, а канторите му заемаха три етажа в една модерна сграда на улица „Бобур“. Лаже издаваше вестници по отрасли — „Месарски вестник“, „Посреднически бюлетин“, „Кожарски вестник“ и други…
— Вие какъв бяхте?
— Когато го навестих пак, той ме взе при себе си, без точно определен пост, ала бях нещо като дясната му ръка… Тогава ме направи пълномощник на повечето фирми, които основаваше, и дори понякога администратор…
— Тъй че сега ще предявят искове и към вас?
— Възможно е — промърмори Дешарно. — Не можете да си представите как стана това… Даже когато имахме шейсет служители, ни се случваше да тичаме за две хиляди франка… Лаже разполагаше със собствена кола, госпожа Лаже — също… Построиха си вила за осемстотин хиляди франка, ала слугите по три месеца не получаваха заплата… Запушиш една дупка, отвори се друга… Лаже изчезваше за два-три дни, връщаше се възбуден през малката вратичка и ме караше да подписвам документи… „Бързо… Този път богатството ни е в кърпа вързано!…“ Не знаех дори какво подписвам… Когато се двоумях, той ме упрекваше в неблагодарност, напомняше ми, че, тъй да се каже, ме измъкнал от тинята… В някои моменти беше щедър… Когато имаше пари, без никакъв повод ми даваше двайсет или трийсет хиляди франка, а подир ден-два си ги искаше обратно… След много подеми и провали стигнахме до тоя хал… Госпожа Лаже пожела сама да се занимава с работата и всяка сутрин идва в кантората…
Мегре извади лулата от устата си и внезапно зададе един въпрос, който въпреки простотата си накара Дешарно да подскочи.
— Къде обядвахте?
— Кога?… Днес ли?… Чакайте… Излязох за малко да потърся хляб и салам… Ще намерите кожиците и трохите в кошчето ми за смет…
— Никой ли не е идвал?
— Какво искате да разберете? В два часа, както винаги, пристигнаха кредитори… Затова Лаже вече не смееше да се качва по главното стълбище… Има изход към улица „Постници“… Трябва да се прекосят няколко здания и коридори, да се направи цяла обиколка през двете сгради, но той предпочиташе така…
— А жена му?
— И тя също!
— Значи, тя има навик да идва в кантората в четири часа?
— Не! Обикновено идва в два… Но днес сме първата сряда на месеца, затова отиде в министерството да получи пенсията си… Вдовица от войната е, омъжена повторно…
— Смятате ли, че е способна да убие мъжа си?
— Не зная.
— А считате ли, че Лаже е способен да се самоубие?
— Не зная… Казах ви всичко, каквото знаех… Мисля си какво ли ще стане сега с мен…
Мегре отвори вратата.
— Ще се видим след малко…
Когато влезе в кабинета на Лаже, завари вътре десет-петнайсет души, които сновяха насам-натам; електрическите лампи бяха запалени. Фотографът от службата за установяване на самоличността, който до преди малко бе работил с апаратите си, сега ги прибираше. Съдия-следователят и един млад заместник- прокурор разговаряха тихо, докато госпожа Лаже с посърнало лице седеше в един ъгъл, сякаш зашеметена от всичкия този шум и движение.
— Открихте ли нещо? — попита полицейският комисар, обръщайки се към Мегре.
— Още не. А вие?
— Намерихме гилзата, която вероятно е била изстреляна от този револвер… Госпожа Лаже твърди, че това е оръжие на нейния съпруг, който го държал винаги в чекмеджето на бюрото си…
— Госпожо Лаже, ако обичате, елате за малко.
И Мегре я отведе в кабинета, където бе разпитвал Дешарно.
— Моля да ме извините, че ви безпокоя в такъв момент… Имам да ви задам само два-три въпроса… Първо, какво мислите за Дешарно?
— Моят мъж направи за него всичко по силите си… Измъкна го от мизерията… Смяташе го за свой доверен човек… Защо питате? Дешарно ви каза лоши неща за него, нали?… Той е способен на това… Озлобен е…
— Втори въпрос — отсече Мегре. — Кога за последен път дойдохте в кабинета?
— В два часа, за да взема документите си за самоличност, преди да отида в министерството… Напоследък не исках да тегля пенсията си като вдовица от войната… Но като се има предвид положението…
— В колко часа след обед имаше навик да се връща вашият съпруг?
— В действителност в три часа… Ще разберете защо… Заради работата си той беше принуден да дава на клиентите богати и твърде обилно полети обеди… Тъй като нощем страдаше от безсъние, свикна да подрямва един час в кабинета си…
— И днес ли?
— Не зная… В два часа Дешарно ми каза само, че мъжът ми ще ме чака точно в четири часа по някаква важна работа…
— И не ви спомена нищо за полиция?
— Не!
