(II етаж вдясно)

Когато някога се завръщаше от училище, най-напред от основното, след това от прогимназията и най- сетне от лицея, винаги се бе сблъсквал с този надпис и беше едва на осем години, когато се беше зарекъл никога да не стане зъболекар, каквото и да се случи.

Не се довери на асансьора, който се повреждаше един-два пъти в седмицата и спираше между етажите.

Изкачи се по старото, непокрито с пътека стълбище, мина край мецанина, където работеше някакъв педикюрист, след това край първия етаж, където всяко помещение представляваше кантора на отделна фирма, от онези окаяни фирми, чиито сделки граничеха с мошеничество.

Доколкото можеше да си спомни, в сградата винаги бе имало поне един лихвар, разбира се, не винаги същият и не на същия етаж.

Не беше развълнуван. Споменът за детството му не го разчувствуваше. Напротив! Ненавиждаше своето детство, искаше му се да може да го изтрие от съзнанието си като от черна дъска.

Не се сърдеше на майка си. Тя му беше почти толкова чужда, колкото и лелите му, които някога виждаше веднъж в годината, през ваканцията, когато отиваха на посещение в Дижон.

Семейството на майка му се казваше Парменон, това беше фамилното име, което можеше да се прочете над сладкарницата, украсено с името Жул. Всичките му лели бяха от един калибър — ниски и трътлести, със сериозни лица и малко сладникави полуусмивки.

Влезе в трапезарията, която служеше за салон. Истинският салон беше превърнат в чакалня за пациентите. Усети познатата му миризма, чу бръмченето на бормашината в кабинета на баща си.

Майка му носеше престилка, която тя бързо сваляше, когато отиваше да отвори вратата. Наведе се, за да я целуне по двете бузи, защото беше много по-висок от нея.

Тя не посмя да го погледне в лицето и влизайки в старата трапезария с тежките мебели, промърмори:

— Ако знаеш колко се разтревожих!

Той едва не отвърна: „Ами аз!“

Но нямаше да бъде красиво.

— Когато гази сутрин видя първата страница на вестника, баща ти не можа да довърши закуската си!

Добре поне че баща му беше вързан в кабинета с клиентите си, които, се следваха там през четвърт час.

— Изплакнете устата си… Изплюйте се…

Понякога, още като хлапак, беше прилепвал ухо на вратата.

— Ще ме заболи ли?

— Не-е! Ако не мислите за това, няма да почувствувате болка.

Значи, какво? Достатъчно беше да не мисли за случилото се.

— Как можа да стане това нещо, Ален? Тя изглеждаше толкова кротка!

— Не знам, мамо.

— Мислиш ли, че те е ревнувала?

— По нищо не проявяваше това.

Най-сетне тя го погледна, съвсем плахо, сякаш се боеше, че ще го види променен.

— Не изглеждаш много уморен.

— Не. Знаеш ли, всичко трае не повече от ден.

— В редакцията ли дойдоха да ти съобщят за станалото?

— У дома. Чакаше ме един инспектор. Отведе ме в Ке де-з’Орфевр.

— Ти нищо не си направил, нали?

— И все пак зададоха ми някои въпроси.

Тя се отправи към бюфета, откъдето извади една начената вече бутилка вино и чашка. Това беше традиционната й почерпка. Който и да дойдеше да я види.

— Спомняш ли си, Ален?

— За какво, мамо?

Една от окачените картини, безцветна и банална, представляваше ливада с крави, застанали край полска ограда.

— Какво ти повтарях постоянно? Но ти всичко вършеше на своя глава. Никога не научи една истинска професия.

Ален предпочете да не й споменава за списанието, защото тя гледаше на това като на дяволско дело.

— Баща ти нищо не каза, но навярно съжалява за проявената от него слабост. Предоставяше ти прекалена свобода и за да се извини, ми казваше: „Ще видиш, че сам ще си намери пътя…“

Тя подсмръкна и избърса очите си с края на престилката си. Ален беше седнал на един от столовете с щампована кожена седалка, а тя беше останала права. И продължаваше да стои права.

— Според теб, какво ще стане сега?

— Ще има процес.

— Ще се спомене ли и твоето име?

— Няма как.

— Кажи ми, Ален. Но не ме лъжи. Знаеш, че познавам, когато лъжеш. По твоя вина е станало всичко, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Имал си връзка със сестра й и когато жена ти е разбрала това…

— Не, мамо. Нямам никаква вина.

— Друг някой ли е имало?

— Може би.

— Някой, когото ти познаваш?

— Възможно е. Тя не ми каза нищо.

— Не мислиш ли, че се е побъркала малко? На твое място бих изискала да бъде прегледана от психиатър. Тя беше кротка, мила. Всъщност аз действително я обичах и тя изглеждаше много привързана към теб. И все пак, винаги съм подозирала, че имаше нещо.

— Какво?

— Трудно е да се каже. Тя не беше като всички хора. Ортанз, една от моите зълви, ти не я познаваш, беше като нея, със същия поглед, същите движения, и накрая трябваше да я затворят в лудницата.

Тя се ослуша.

— Стой тук. Пациентката се готви да си отива. Баща ти ще има време да дойде да те целуне, преди да се заеме със следващата.

Тя се отправи към външната врата. Когато след малко се върна, зад нея вървеше ъгловат мъж със сиви, късо подстригани, щръкнали като четка коси.

Той не целуна сина си. Рядко го целуваше дори и когато Ален беше още дете. Само постави ръцете си върху раменете му и го погледна в очите.

— Тежко ли е?

Ален се помъчи да се усмихне.

— Ще издържа.

— Нищо ли не подозираше?

— Нищо…

— Виждал ли си я?

— Преди час и нещо, в кабинета на съдията-слдовател.

— Какво казва тя?

— Отказва да отговаря на всякакви въпроси.

— Няма никакво съмнение, че тя е извършила това, нали?

— Не, няма.

Вы читаете Затворът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату