— Виждахме се в театъра, по ресторантите.
Фаж поглеждаше ту единия, ту другия, но нищо в погледа му не издаваше мислите му.
— Уикенда във вилата си ли го прекарвахте, Ален?
— Понякога дори и част от седмицата.
— Как е Патрик?
— Станал е голямо момче.
— Познава ли братовчеда и братовчедката си?
— Виждали са се.
Фаж не попита колко пъти и така беше по-добре. Навярно той също не се чувствуваше удобно в тази къща, която беше само един декор и където нищо не разкриваше всекидневието на нейните обитатели.
— Жаклин не каза ли защо?
Връщаха се, без никакъв преход, към главната тема.
Ален поклати отрицателно глава.
— Никой от вас двамата ли не знае това?
В отговор настъпи още по-тежко мълчание. — Може би Жаклин ще се реши да проговори?
— Съмнявам се — въздъхна Ален.
— Мислите ли, че ще ми разрешат да я видя?
— Убеден съм в това. Обърнете се към съдия-следователя Бените. Той е много възпитан човек.
— Дали тя ще ми каже, на мен?
На Фаж това му се стори толкова съмнително, че сам се усмихна тъжно. Беше много блед, устните му бяха едва-едва оцветени и въпреки високия си ръст изглеждаше крехък.
— Всъщност, струва ми се, че я разбирам.
Отново ги изгледа. На Ален му се стори, че в погледа, който Фаж му хвърли, имаше повече симпатия, отколкото в погледа, отправен към Бланше. Симпатия, но също така и любопитство и може би дори известно недоверие.
Накрая бащата каза с въздишка:
— Може би е по-добре така…
Бланше единствен пушеше пура, чиято сладникава миризма правеше въздуха тежък. Ален държеше четвъртата или петата си цигара. Фаж не пушеше. Той измъкна от джоба си малка кутийка, взе от нея едно хапче и го постави в устата си.
— Да наредя ли да ви донесат чаша бира?
— Няма нужда. Свикнал съм и така. Това е лекарство за активизиране на кръвообръщението. Нищо сериозно.
Какво имаха още да си кажат? Бланше отвори някакъв шкаф-барче.
— Какво мога да ви предложа? Имам бутилка много стар арманяк3…
— Благодаря.
— Благодаря.
Разочарован от отказа им, Бланше, така както беше застанал, с едрото си отпуснато тяло, приличаше на сърдито дете.
Той се обърна към Фаж:
— Моля да ме извините, че не ви запитах по-рано: не бихте ли се почувствували по-добре тук, отколкото в хотела? Имаме стая за приятели.
— Благодаря. Свикнал съм с Лютеция от толкова години! Отсядах там, както повечето от моите приятели и учители, още когато като студент идвах в Париж. Обстановката там е малко обезцветена, като мен…
Той се надигна, разтягайки слабото си тяло като акордеон.
— Време е да се прибирам. Благодаря и на двама ви.
Не беше дал да се разбере нищо от това, което мислеше. Почти не ги беше разпитвал. Може би това не беше само дискретност.
— Аз също си тръгвам — заяви Ален.
— Защо не останеш още малко?
Дали Бланше искаше да поговори с него? Или се боеше от това, което Ален можеше да каже на тъста им?
— Време е да си лягам.
Албер им държа пардесютата.
— Утре ще изложим покойницата за поклонение в салона.
Вратите на салона бяха разтворени и помещението изглеждаше извънредно просторно. Дали и бащата си беше представил същия декор от черен креп, с ковчега по средата, обкръжен от големи свещи?
— Благодаря, Ролан.
— Лека нощ, господин Фаж.
Ален последва тъста си по стълбището. Едрият пясък на алеята заскърца под стъпките им; край тях от черните като смола дървета се изцеждаха дъждовни капки.
— Довиждане, Ален.
— Колата ми е тук. Мога да ви отведа.
— Благодаря. Чувствувам нужда да походя. — Погледна пустата, все още мокра от дъжда улица, въздъхна и каза сякаш на себе си: — Чувствувам нужда да бъда сам.
Ален потръпна от хлад, стисна набързо костеливата ръка и се вмъкна в колата си.
Някаква нова тежест притискаше раменете му. Току-що беше получил добър урок и се чувствуваше като малко момче.
Той също изпитваше нужда да бъде сам, но нямаше смелост да го стори. Караше и се питаше къде ли би могъл да намери хора, без значение кои, от онези, на които можеше да им подхвърли:
— Здравейте, зайчетата ми!
Щяха веднага да му направят място. Келнерът щеше да се надвеси:
— Двойно, нали, господин Ален?
Срамуваше се. Но това беше по-силно от волята му.
ГЛАВА ПЕТА
Чу някакъв звън, много далечен и същевременно много близък, после настъпи тишина, след това отново чу звъна, сякаш някой му даваше сигнали. Кой ли пък, можеше да му дава сигнали? Беше неспособен да се помръдне, защото имаше чувството, че се намира в някаква дупка. Навярно го бяха ударили по главата, защото го болеше.
Това продължи много дълго, докато най-сетне разбра, че се намира в леглото си и че почва да се изправя, все още залитащ.
Беше съвсем гол. Върху втората възглавница се виждаха някакви червеникави коси. Сега вече знаеше, че се звънеше на вратата на апартамента — потърси халата си, намери го на пода и с мъка го облече.
Когато минаваше през салона, забеляза, че не се беше още съвсем разсъмнало. Виждаше се само една жълта ивица, отвъд покривите, много далеч. Звънът отново се разнесе, тъкмо в момента, в кой го той отваряше вече вратата — озова се пред млада непозната жена.
— Портиерката добре ми каза, че…
— Какво ви е казала портиерката?
— Че вероятно няма да отворите веднага. Ще бъде по-добре да ми дадете ключ.
Той все още не можеше да разбере. Главата му се пръскаше. Оглеждаше смаяно тази закръглена дребна личност, която никак не се стесняваше и едва се сдържаше да не се разсмее.
— Изглежда, че не сте си легнали твърде рано, нали? — забеляза жената.
Тя съблече мантото си от дебел син вълнен плат. Ален се колебаеше и не смееше да я попита коя е.
— Портиерката не ви ли каза за мен?
