Изкачи се пеша. Само първият етаж не беше негов, беше зает от някаква вносно-износна фирма. Но той беше вече подписал договор за наемане и на този етаж. След шест месеца щеше да разполага с цялата сграда и имаше намерение да извърши някои преобразования.
Той беше на тридесет и две години.
Кой му беше споменал за къщата му в Нонет? Кой го беше запитал дали водеше понякога с Шатон истински семеен живот?
Никога! В старата постройка, получифлик, полузамък, която те бяха обзавели, всеки уикенд ставаше същински панаир — когато на сутринта ставаха, никога не знаеха кой точно спи в това легло или на онзи диван.
— Здрасти, Борис!
Малески го гледаше така, сякаш искаше да разбере до каква степен можеше да издържи.
— Баджанакът ти те търси по телефона. Иска да му се обадиш.
— В къщи ли?
— Не. В кабинета му.
— Той е един тържествен глупак.
Беше вече казвал това. Ненавиждаше тържествените личности. Глупаците го дразнеха.
— Свържи ме с Банк дьо Франс, зайчето ми. Главната дирекция, да, на улица Врийер. Поискай господин Бланше.
Ганьон, секретарят на редакцията, влезе с книжа в ръце.
— Преча ли ви?
— Никак. За мен ли са?
— Исках да покажа на Борис една статия, която малко ме тревожи.
Тази седмица Ален не се интересуваше от работата. Беше четвъртък, четвъртък 19 октомври. Лесно можеше да се сети за това, защото всичко беше почнало в сряда, на 18 октомври. Предния ден. По това време той все още беше в кабинета си, седнал на мястото, което сега беше заето от Борис, после беше отишъл в печатницата на улица Шатийон, и в неговите очи нищо не беше по-важно от следващия брой на „ТИ“.
— Свързвам ви с господин Бланше.
Той натисна едно копче.
— Аз съм — Ален.
— Потърсих те, защото не знам какво да правя. Бащата на Адриен е пристигнал в Париж. Отседнал е в хотел Лютеция.
Като всеки добър провинциален или чуждестранен интелектуалец!
— Би желал да се види с двама ни.
— Защо и с двамата?
— Касае се за двете му дъщери, нали? Едната мъртва, другата в затвора!
— Поканих го, независимо от всичко, на вечеря в къщи, защото в никакъв случай не можем да отидем в ресторант. Казах му, че ще уговорим окончателно срещата, след като се свържа с теб.
— В колко часа?
— Около осем часа.
Настъпи мълчание.
— Утре сутринта ще докарат тялото на Адриен. Погребението ще се извърши в събота.
Не беше помислил досега за погребението.
— Съгласно за тази вечер.
— Видя ли я?
— Да.
— Нищо ли не каза?
— Поиска ми прошка.
— На теб?
— Това може би те изненадва, но е така.
— Какво мисли съдията за случая?
— Не сподели мнението си с мен.
— Ами Рабю?
— Не е много доволен.
— Прие ли да я защищава?
— Щом като говоря за него…
— Довиждане, тази вечер.
— Довиждане.
Погледна Борис и Ганьон, които разискваха полугласно върху статията, и му се дощя да вземе някоя от машинописките или телефонистките, с която беше вече спал, и да отиде да се люби някъде, където и да е.
Но хората страдат от предразсъдъци и момичето може би щеше да откаже.
— До скоро виждане или до утре.
Беше едва четири часът. Той влезе в Клоштон.
— Двойно ли?
Не му се пиеше. Това беше по-скоро машинално.
— Ами да, зайчето ми!
— Видяхте ли я?
Барманът познаваше Шатон, разбира се. Всички познаваха Шатон, тъй като постоянно я виждаха седнала от дясната му страна.
— Преди по-малко от час.
— Много ли е сломена?
— Липсва й само една хубава чаша уиски.
Барманът не знаеше дали да се усмихне или не. Беше ли го шокирал? Толкова по-зле! Беше свикнал да шокира хората, нарочно. Или, по-скоро, беше вършил това толкова години нарочно, че сега то се бе превърнало във втора природа за него.
— Дъждът като че ли ще спре.
— Не съм и забелязал, че вали.
Прекара четвърт час облакътен на бара, след това се вмъкна отново в колата си и пое по Шан-з’Елизе. Небето наистина почваше да се прояснява, като преминаваше първо през някакъв неприятен гнойножълт цвят.
Мина по авеню Ваграм, после по булевард Курсел. Не зави наляво, за да се прибере, и гарира колата си на другия край на булевард Батиньол.
Светлинните реклами блеснаха. Той познаваше така добре площад Клиши, знаеше как изглежда по най-различно време: почернял от минувачи, които потъваха във входовете на метрото, или пуст в шест часа сутринта, когато по него властвуваха само метачите и клошарите, огрян от слънце, покрит със сняг, лъснал под дъжда, през зимата, през лятото, всякога!
Познаваше го до втръсване, защото го беше гледал в продължение на цели осемнадесет години от своя прозорец. Всъщност седемнадесет, защото през първата си година беше още твърде малък, за да достигне прозореца, а и не можеше да ходи.
Той тръгна по алеята между едно бистро и магазин за обувки. На една табелка, която никога не бе сменяна, пишеше:
