Тя отново произнесе:
— Нямам какво да отговоря.
— Започвате както тази сутрин.
— Смятам да държа същото поведение.
— За да щадите някого ли?
Шатон само повдигна рамене.
— За вашия съпруг ли се касае?
И отново същите думи:
— Нямам какво да отговоря.
— Съжалявате ли за вашата постъпка?
— Не знам.
— Бихте ли я повторили?
— Зависи.
— От какво?
— Няма значение.
— Питам се, господин Рабю, дали не трябва да посъветвате в известно отношение вашата клиентка.
— Това зависи от онова, което ще ми каже, когато се видим насаме.
— Утре ще можете да се срещнете с нея, колкото счетете това за необходимо.
Той смачка върха на цигарата си в един пепелник-реклама.
— Господин Поато, разрешавам ви да зададете на жена си всички въпроси, които смятате за уместно да бъдат зададени.
Ален вдигна глава и погледна извърнатото към него лице. Тя чакаше непринудено, без да издава каквото и да е вълнение.
— Слушай, Шатон…
И не каза нищо повече. Той също нямаше какво да каже. Беше се опитал да произнесе тази дума почти като някакво заклинание, надявайки се да предизвика припламването на някоя малка искрица.
Стояха така и дълго се гледаха: тя — в търпеливо очакване, а той — в търсене на думи, които не намираше.
Приличаше на онази детска игра, в която двамата противници се гледат непрекъснато, за да видят кой първи ще се разсмее.
Ала никой от двамата не се разсмя, никой не се усмихна. Ален отстъпи и се извърна към съдията:
— Не, нямам въпроси.
Всички се чувствуваха неудобно с изключение на нея. Съдията със съжаление натисна копчето на електрическия звънец. Навън, в коридора, се чу звън и вратата се отвори.
— Отведете госпожа Поато в килията й.
Да, тя все още беше „госпожа“. Но скоро щеше да стане подсъдимата и накрая да се превърне в обвиняемата.
В стаята беше почти тъмно, трябваше да запалят лампата. Ален чу щракането на белезниците, потропването на високите токове по пода и звука на магнезиевите светкавици.
Когато вратата се затвори, съдията попита Рабю:
— Може би искахте да й кажете нещо, господин Рабю?
— Не. Ще я видя утре.
Когато излязоха навън, журналистите бяха изчезнали и коридорът беше почти пуст.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Той стоеше сам под ситния дъжд пред желязната ограда на Съдебната палата и не знаеше къде да отиде. Отказваше да признае своето объркване, мъчеше се да си внуши, че с малко време, с молив и хартия, щеше да съумее да постави в ред мислите си.
Винаги се бе стремял да бъде циничен, още от дете, още в лицея, където си беше вече образувал своя малка банда, и когато се беше провалил на зрелостния изпит, беше си дал вид, че това само го забавлява.
— Само чворовете чопват диплома!
Прекоси улицата и влезе в един бар.
— Уиски… Двойно…
Това беше станало негова привичка, която приятелите му бяха възприели. Повечето от тях пиеха по- малко от него, защото не можеха да носят като него или защото на другия ден се чувствуваха неразположени.
Това не беше бар за уиски. На рафта се виждаше само една бутилка. Посетителите около него пиеха кафе или чашка бяло.
— И все пак трябва да си избереш някаква професия, Ален.
Колко пъти майка му беше повтаряла това? Той се мъкнеше по улиците, по кафенетата. Понякога биваше обхванат от същата тревога като майка си, но за него беше въпрос на чест да не се издаде външно.
— Никога няма да приема да водя живот на роб.
Като баща си, който прекарваше по дванадесет или четиринадесет часа на ден на крак и човъркаше зъбите на пациентите си.
Като дядо си по бащина линия, който бе селски лекар през целия си живот и на седемдесет и една година умря от сърдечна криза на кормилото на стария си автомобил.
Като другия си дядо, сладкаря, който също през целия си живот беше правил бонбони и карамели в едно ниско и горещо помещение, а пък жена му сновеше зад тезгяха.
— Видиш ли, мамо, има два вида хора: едни, които се оставят да ги ритат по задника, и други, които ритат другите по задника. — И беше добавил предизвикателно: — Аз ще ритам другите.
След шест месеца хойкане по улиците той беше влязъл в армията и беше прекарал три години в Африка.
Трябваше да отиде до площад Клиши, за да се обади на баща си и майка си. Баща му никога не му се беше противопоставил за каквото и да е. Оставяше го да върши каквото си ще, тъй като навярно разбираше, че всяка намеса би превърнала Ален в бунтар.
Защо Шатон му бе поискала извинение? Това бяха единствените думи, които му бе казала. Не изглеждаше развълнувана.
Понечи да поръча още една чаша. Но беше още много рано. Излезе от заведението и се запъти към колата си, която беше паркирал доста далеч.
Вмъкна се зад кормилото и потегли. Но къде да отиде? Познаваше всички, наричаше стотици хора „зайчето ми“. Той беше един преуспял човек, който печелеше много пари. Винаги беше съзнавал, че няма да бъде от онези, дето ги ритат по задника.
„ТИ“ излизаше в един милион екземпляра. Грамофонните плочи се пласираха добре. Подготвяше издаването на ново списание за деца между десет и петнадесетгодишна възраст.
С кого би могъл в такъв момент да поговори, но да поговори с открито сърце? И освен това — имаше ли наистина желание да поговори с открито сърце? Имаше ли действително желание да разбере станалото?
Озова се отново на улица Маринян, защото изпитваше нужда да бъде обкръжен от хора, които зависеха от него. Тях именно наричаше свои приятели. И това, че и на самата Шатон беше дал особено име, напомняше малко на маркирането на добитъка с нажежено желязо в Далечния Запад. И спрямо Адриен беше същото.
Нещо се беше пропукало, не знаеше точно какво, но започваше да изпитва страх.
Пред едно от гишетата в хола се беше образувала опашка, главно от жени. Бяха дошли за конкурса. Трябваше постоянно да обявява някакъв конкурс, за да държи читателите в напрежение и да ги води после както си ще.
