Влезе инспекторът Льороа. Дъхът му се пресече, когато Мегре с най-естествен глас му каза:
— Вижте какво, драги! Бъдете любезен да отведете Доктора в жандармерията… Скришом!… Не е нужно да му се слагат белезници… Ще го оставите в затвора, като се погрижите да не му липсва нищо…
— Това е чисто безумие! — промълви Доктора. — Нищо не разбирам… Аз… Това е нечувано!… Позорно!…
— По дяволите! — измърмори Мегре и като се обърна към кмета, добави: — Не се противя да продължи търсенето на вашия скитник… То забавлява населението… Може би е полезно?… Но не придавайте голямо значение на неговото залавяне… Успокойте хората…
— Знаете ли, че когато са го хванали тая сутрин, намерили са в него сгъваем нож…
— Не е невъзможно…
Мегре почваше да губи търпение. Прав, той облече тежкото си пардесю с кадифена яка и почна да чисти с ръкав бомбето си.
— До скоро виждане, господин кмете… Ще ви държа в течение… Още един съвет, да не се разправят много неща на журналистите… В същност всичко това не е кой знае каква голяма работа… Ще дойдете ли?
Последните думи бяха отправени към един млад градски полицай, който погледна кмета тъй, като че искаше да каже: „Извинете … но аз съм длъжен да отида с него…“
Инспекторът Льороа се въртеше около Доктора като човек, обременен с тежък товар.
Когато минаваше край Ема, Мегре я потупа по бузата и сетне прекоси площада, без да обръща внимание на любопитните.
— Насам ли?…
— Да… Трябва да заобиколим басейните на пристанището… Има да вървим около половин час…
Рибарите не бяха толкова слисани, колкото населението от драмата, която се разиграваше около „Адмиралското кафене“, и десетина кораба, използувайки относителното затишие, се упътваха, карани с весла, към изхода на пристанището, отдето вдигаха платна.
Полицаят хвърляше към Мегре погледи на ученик, който иска да се хареса на учителя си.
— Вижте… Господин кметът и Доктора най-малко два пъти седмично играеха заедно на карти… Това нещо навярно го е потресло…
— Какво разправят местните хора?…
— Зависи от хората… По-простичките, работниците, рибарите, не се вълнуват много… Дори са доволни от случилото се… Защото Доктора, господин Льо Помре и господин Сервиер не се ползуваха с много добро име… Разбира се, те бяха от господата… Хората не смееха да им кажат нищо… Макар че малко злоупотребяваха, когато развращаваха всички момичета от фабриките… Лятно време заедно с техните парижки приятели ставаше още по-лошо… Постоянно пиеха, в два часа след полунощ вдигаха шум из улиците, като че градът е техен… Често получавахме оплаквания… Особено срещу господин Льо Помре, който не можеше да види фуста и да не пламне… Тежко е да се казват тия неща… Но фабриките почти не работят… Има безработица… И тогава с пари… всичките момичета…
— В такъв случай кой се вълнува?…
— Другите… Заможните граждани!… И търговците, които имаха връзки с групата от „Адмиралското кафене“… Като че то беше центърът на града, нали? Че дори и кметът, който ходеше там…
Полицаят бе поласкан от вниманието, с което Мегре го слушаше.
— Къде сме?
— Току-що излязохме от града… Оттук нататък брегът е почти пустинен… Има само скали, борови гори и няколко вили, обитавани през лятото от парижани… Това е, което наричаме върха Кабелу…
— Отде ви хрумна да търсите насам?…
— Когато вие ни казахте — на моя колега и на мене — да търсим някой скитник, който може да е стопанин на жълтото куче, ние първо претърсихме старите кораби в задната част на пристанището… Отвреме-навреме там се намира по някой скитник… Миналата година там изгоря една малка платноходка, защото някакъв скитник забравил да угаси огъня, който бил на-клал, за да се стопли…
— И нищо ли не намерихте?
— Нищо… Моят колега си спомни за някогашния пост на Кабелу, пост за постоянно наблюдение… Стигнахме до него… Виждате, нали, тая четвъртита сграда от дялани камъни върху най-издадената част на скалите?… Тя е от същата епоха, от която са и укрепленията в стария град… Минете оттук… И внимавайте, че има нечистотии… Много отдавна тук живеел един пазач, нещо като постоянно бдящ наблюдател, чиято задача била да сигнализира минаването на корабите… Оттук се вижда много надалеч… Над протока на Гленанските острови, единствения, по който може да се влезе в залива… Но отпреди петдесетина години всичко това било изоставено…
Мегре мина през един вход, вратата на който липсваше, и влезе в помещение с под от утъпкана пръст. Тесни бойници откриваха в далечината морската шир. На отсрещната стена имаше само един прозорец без стъкла и без дървени рамки.
А по каменните зидове — надписи с острие на нож. По земята — късове хартия и безброй остатъци от строшени неща.
— Ето!… Цели петнадесет години тук живя съвсем сам един човек… Слабоумен… някакъв див човек… Той спеше тук, без да обръща внимание на студа, на влагата и на бурите, които плискаха морска вода през бойниците… Беше наистина нещо чудновато и любопитно… През лятото парижаните дохождаха да го видят и му даваха дребни монети… Един търговец на илюстровани картички се сети да го фотографира и да продава снимките при входа… Най-сетне, през войната, човекът умря… Никой не помисли да изчисти мястото… Вчера аз си рекох, че ако в тоя край някой би искал да се крие, ще се скрие може би тук…
Мегре тръгна по едни тесни каменни стъпала, издълбани в самия зид, и стигна до една караулка или поточно до гранитна кула, отворена към всички страни, от която можеше да се любуваш на цялата околност.
— Тук е бил наблюдателният пост… Преди изобретяването на фаровете запалвали огън на площадката… Та рано тая заран моят колега и аз дойдохме тук… Вървяхме на пръсти… Долу, на същото място, дето по-рано спеше побърканият, видяхме един човек, който хъркаше… Един исполин!… Дишането му се чуваше от петнадесет метра… И ние му сложихме белезниците, преди да се събуди…
Те бяха слезли отново в квадратното помещение, заледено от теченията.
— Той не се ли съпротивяваше?…
— Съвсем не!… Колегата ми му поиска книжата за самоличност, а той не отговори… Вие не можахте да го видите… Самичък той е по-силен от двама ни… Така че аз не изпусках револвера си… А ръцете му!… Вашите са големи, нали?… Но неговите… трябва да си представите двойно по-големи ръце… и с татуировки…
— Видяхте ли какво изобразяват те?
— Видях на лявата ръка само една котва и буквите „SS“ от двете страни… Но имаше и сложни рисунки… Може би змия… Ние не пипнахме нищо от онова, което бе по земята… Гледайте!…
Тук имаше всичко: бутилки от хубаво вино, луксозни спиртни питиета, празни консервни кутии и двайсетина непобутнати кутии. Нещо повече: пепел от огън, пален насред помещението, и съвсем наблизо — една оглозгана кост от печено. Късове хляб. Няколко гръбнака на риби. Консерви стриди и щипци от омари.
— Истински гуляй! — възторгна се младият полицай, който навярно никога не би могъл да си направи подобно пиршество. — Това ни обясни оплакванията, които бяхме получили напоследък… Ние не им обърнахме голямо внимание, защото не се отнасяше до значителни неща… самун хляб — три килограма, — откраднат от хлебаря… кош скумрии, изчезнал от рибарска лодка… Управителят на склада „Прюние“, който твърдеше, че нощем му задигат омарите…
Мегре правеше странно изчисление на ум, като се мъчеше да установи за колко дни един човек с голям апетит би могъл да изяде всичко, което бе консумирано тук.
— Една седмица… — промълви той. — Да… Включително печеното…
Неочаквано той попита:
— Ами кучето?…
— Вярно!… Не го намерихме… По земята има много дири от лапи, но ние не видяхме животното… Знаете
