да се заключи вратата, господин комисар… Иначе… Помислете само, той е успял да се вмъкне тук, без никой да види!… И да си отиде с кучето в ръце!…
Би казал човек, че той не смееше да напусне дъното на кафенето и че гледа да бъде колкото е възможно по-далеч от вратите.
V
ЧОВЕКЪТ ОТ КАБЕЛУ
Беше осем часът заранта. Мегре, който не си бе лягал, току-що бе взел една вана и довършваше да се бръсне пред огледалото, закачено на прозореца.
Беше по-студено от предните дни. Ситният дъжд приличаше на разтопен сняг. Долу един репортьор дебнеше пристигането на вестниците от Париж. Свирката на влака от седем часа и половина се бе чула. След няколко мига щяха да пристигнат носителите на сензационните издания.
Комисарят гледаше долу изпълнения с хора площад — беше пазарен ден. Но усещаше се, че тоя пазар няма обикновеното оживление. Всички приказваха тихо. Селяните изглеждаха неспокойни от новините, които научаваха.
По площада имаше петдесетина сергии с буци масло, яйца, зеленчуци, презрамки и копринени чорапи. Вдясно бяха спрели най-различни каруци и над всичко се носеха като криле белите забрадки с широки дантели.
Едва когато част от пазара промени облика си и хората започнаха да се прилепят един о друг, за да гледат в една посока, Мегре забеляза, че там става нещо. Но прозорецът бе затворен. Той не чуваше шумовете или по-точно до него стигаше смътна глъчка.
Погледна по-надалеч. В пристанището неколцина рибари натоварваха на лодки празни кошове и мрежи. Но те изведнъж застанаха неподвижни, за да сторят път на двама полицаи, които водеха към кметството някакъв заловен човек.
Единият от полицаите беше съвсем млад, без брада. Цялото му лице излъчваше наивност. Другият имаше големи червеникави мустаци, а гъстите вежди му придаваха едва ли не страшен вид.
Разговорите на пазара спряха. Всички гледаха тримата души, които приближаваха. Показваха белезниците, стегнали китките на злосторника.
Великан! Той вървеше приведен напред, от което раменете му изглеждаха двойно по-широки. Влачеше краката си из калта и сякаш дърпаше след себе си полицаите.
Носеше някакво вехто сако. Нямаше шапка и главата му бе обрасла с гъста, къса и съвсем тъмна коса.
Журналистът изтича по стълбите, блъсна и разтвори една врата и викна на заспалия си фотограф:
— Беноа!… Беноа!… Бързо!… Ставай!… Една знаменита снимка!…
Той дори не предполагаше колко бе прав. Защото докато Мегре измиваше последните сапунени следи по бузите си и търсеше сакото си, без да откъсва очи от площада, там стана едно наистина необикновено събитие.
Множеството бе вече обградило полицаите и заловения човек. Изведнъж човекът, който навярно отдавна беше дебнал тая възможност, дръпна силно двете си китки.
Отдалеч комисарят видя жалките краища на веригата, увиснала в ръцете на полицаите. И човекът се мушна в множеството. Една жена се търколи на земята. Хората се разбягаха. Докато се опомнят, заловеният се втурна в една задънена улица, на двайсет метра от „Адмиралски хотел“, току до празната къща, пощенската кутия на която миналия петък бе изхвърлила куршума от револвера.
Единият от полицаите — по-младият — понечи да стреля, но се подвоуми и хукна, държейки оръжието си така, че Мегре чакаше да стане някоя злополука. Един дървен навес се разклати от напора на бягащите и платненият му покрив се стовари върху буците масло.
Младият полицай има смелостта да се втурне сам в задънената улица. Мегре, който знаеше това място, продължи да се облича, без да бърза.
Защото би било чудо да се намери сега избягалият. Уличката, широка два метра, се чупеше под прав ъгъл на две места. Двадесет къщи, обърнати към кея или към площада, имаха врати към задънената уличка. А освен това имаше навеси, дюкяни на един търговец на въже и на принадлежности за кораби, склад за консервни кутии, куп безредни постройки, различни ъгли и ъгълчета, покриви, на които лесно можеше да се покачиш — всичко, което правеше преследването почти невъзможно.
Сега множеството се държеше по-надалеч. Жената, която бяха търколили, зачервена от възмущение, сочеше юмрук по всички посоки, а по брадичката й се стичаха сълзи.
Фотографът излезе от хотела бос, навлякъл тренчкот над пижамата си.
Половин час по-късно пристигна кметът, малко след жандармерийския поручик, чиито подчинени започнаха служебно да претърсват околните къщи.
Като видя Мегре, седнал на маса в кафенето заедно с младия полицай и зает да дъвче препечен хляб с масло, висшият градски чиновник потрепера от възмущение.
— Аз ви предупредих, господин комисар, че ви държа отговорен за… за… Но това, изглежда, не ви смущава!… Ей-сега ще изпратя телеграма в Министерството на вътрешните работи, за да го осведомя за… за… й да помоля… Видяхте ли поне какво става навън?… Хората бягат от къщите си… Един немощен старец реве от страх, защото не може да мръдне от втория етаж… Хората виждат разбойника навсякъде…
Мегре се обърна и съзря Ернест Мишу, застанал също като страхливо дете, колкото е възможно по- близо до него и по-безплътен от призрак.
— Забележете, че той е арестуван от местната полиция, тоест от обикновени полицаи, тогава, когато…
— Вие още ли искате да арестувам някого?
— Какво искате да кажете?… Смятате да заловите беглеца ли?
— Вчера вие поискахте от мен да арестувам някого, все едно кого…
Журналистите бяха навън и помагаха на жандармите в претърсванията. Кафенето бе почти празно, в безредие, защото нямаше време да го почистят. Тръпчив мирис на угасен тютюн задавяше гърлото. Стъпваха по угарки, храчки, стърготини и счупени чаши.
Комисарят извади от портфейла си една бланкова заповед за арестуване.
— Кажете само една дума, господин кмете, и аз…
— Любопитен съм да узная кого бихте арестували!…
— Ема!… Моля ви, перо и мастило…
Мегре смучеше бързо лулата си. Кметът измърмори с надежда, че той ще го чуе:
— Блъф!…
Но комисарят не се отказа от намерението си и написа, както бе свикнал, с едри, прави, сплескани букви:
Това беше повече комично, отколкото трагично. Кметът четеше от обратната страна. Мегре каза:
— Ето! Щом толкова настоявате, арестувам Доктора…
Доктора погледна двамата и се помъчи да се усмихне насила, като човек, който не знае какво да отговори на някоя шега. Но комисарят наблюдаваше Ема, която отиваше към касата и внезапно се обърна; тя не беше толкова бледа, както обикновено, и не можа да сдържи едно радостно потрепване.
— Предполагам, господин комисар, че си давате сметка за важността на…
— Това ми е занаятът, господин кмете.
— И след всичко, което се случи, единственото, което вие измислихте да направите, е да арестувате един от моите приятели… по-точно от моите другари… и в края на краищата — един от първенците на Конкарно, един човек, който…
— Имате ли някой удобен затвор?…
През това време Мишу сякаш се мъчеше да преглътне слюнката си.
— Освен полицейския пост в кметството, има и при жандармерията в стария град…