Той закачи слушалката, избърса потта си и хвърли наоколо си ликуващ поглед.
Телефонът вече работеше отново.
— Ало!… Комисарят ли е?… От четвърт час се мъчим да ви намерим… Тук е домът на Льо Помре… Бързо! Той е мъртъв!…
И гласът повтори зловещо:
— Мъртъв!
Мегре погледна наоколо си. Почти по всички маси имаше празни чаши. Ема, с лице на мъртвец, не откъсваше очи от полицая.
— Никой да не пипа нито една чаша, нито една бутилка!… — заповяда той. — Чувате ли, Льороа?… Не мърдайте оттук!
С мокро от пот чело Доктора бе дръпнал шалчето си и сега се виждаше мършавият му врат и ризата му, която се държеше с едно двойно копче.
Когато Мегре пристигна в апартамента на Льо Помре, един лекар от съседната къща бе направил вече първите констатации.
Там беше една около петдесетгодишна жена, собственицата на зданието, която бе телефонирала.
Хубава къща от сив камък, обърната към морето. И през всеки двайсет секунди светещият сноп на фара запалваше прозорците.
Един балкон. Прът за знаме и табела с датския герб.
Тялото бе простряно върху червеникавия килим на квартирата, отрупана с дребни евтини украшения. Отвън пет души гледаха пристигането на комисаря, без да промълвят дума.
По стените — снимки на актриси, изрязани и сложени в рамки, изображения от лекомислени вестници и няколко снимки на жени, надписани за него.
Ризата на Льо Помре бе разкъсана. Обущата му бяха още тежки от кал.
— Стрихнин! — каза лекарят. — Или поне бих се заклел, че е така… Погледнете очите му… И особено вземете пред вид вцепенението на тялото… Агонията е продължила повече от половин час… А може би и повече…
— Къде бяхте вие? — попита Мегре хазяйката.
— Долу… Господин Льо Помре наемаше целия първи етаж и се хранеше у мене… Той дойде за вечеря към осем часа… Почти нищо не яде… Спомням си, че ми каза, че електричеството било слабо, когато лампите светеха както всеки друг път. Каза ми, че пак ще излезе, но че преди това ще вземе един аспирин, защото главата му тежала…
Комисарят погледна лекаря въпросително.
— Точно така!… Първите признаци…
— Колко време след поглъщането на отровата се проявяват те?
— Зависи от дозата и от организма… Понякога след половин час… Друг път след два…
— А смъртта?…
— … настъпва едва след общата парализа. Но преди това има местни парализи… Така, той вероятно се е опитал да повика някого… Беше легнал на тоя диван.
Същият диван, който бе спечелил прозвището на квартирата на Льо Помре „Къщата на срамотите“! Лекомислените изображения около него бяха по-Многобройни, отколкото другаде. Нощната лампичка отцеждаше розова светлина.
— Той се е мятал като в криза от delirium tremens… Смъртта го е връхлетяла на земята…
Мегре отиде до вратата, която един фотограф се канеше да отвори, и я затвори под носа му. Той правеше сметка полугласно:
— Льо Помре е излязъл от „Адмиралското кафене“ малко след седем часа вечерта… Пил един коняк с вода… Четвърт час по-късно той е пил и ял тук… Според това, което ми казвате за действието на стрихнина, той еднакво би могъл да погълне отровата както там, така и тук…
Мегре веднага отиде в партерния етаж, дето хазяйката плачеше, обиколена от три съседки.
— Чиниите и чашите от вечерята!…
За няколко мига тя не можа да разбере. Тъкмо когато щеше да отговори, той бе видял вече в кухнята леген с още топла вода и отдясно чистите, а отляво — нечистите чинии и чаши.
— Аз миех съдовете, когато…
Дойде един градски полицай.
— Пазете къщата. Заповядайте всички да излязат навън освен собственицата… И никакви журналисти и фотографи!… Никой да не пипа нито една чаша, нито една чиния…
Трябваше в тая буря да се минат петстотин метра, за да се стигне до хотела. Градът бе потънал в тъмнина. Само два-три прозореца бяха осветени, и то на голямо разстояние един от друг.
Но на площада, при ъгъла на кея; трите зеленикави прозореца на „Адмиралски хотел“ бяха осветени, ала поради стъклата напомняха по-скоро някакъв чудовищен аквариум.
Когато се наближеше хотелът, долавяше се глъчка, телефонен звън и бръмченето на кола, която нагласяваха да тръгне.
— Къде отивате? — попита Мегре.
Той се бе обърнал към един журналист.
— Линията е заета! Отивам да телефонирам от другаде… След десет минути ще бъде много късно за моето парижко издание…
Инспекторът Льороа, изправен сред кафенето, приличаше на възпитател, който следи вечерните занимания на ученици. Някой непрестанно пишеше. Търговският пътник беше слисан, но крайно увлечен от тая нова за него атмосфера.
Всички чаши бяха останали по масите. Имаше чаши със столчета, в които са били наливани аперитиви, големи чаши за бира, още със следи от пяна, и малки чашки за ликьор.
— В колко часа бяха разчистени масите?… Ема се помъчи да си спомни.
— Не мога да кажа. Някои чаши раздигах една след друга… Някои си стоят там от следобед…
— Чашата на господин Льо Помре?…
— Какво пи той, господин Мишу?…
Вместо него отговори Мегре:
— Коняк с вода…
Тя изгледа поред чашите.
— Шест франка… Но аз сервирах уиски на един от господата, а цената е същата… Може да е тая чаша? А може и да не е…
Фотографът, който никак не беше се объркал, правеше снимки на цялата синьо-зеленикава стъклария, наредена по мраморните маси.
— Доведете ми аптекаря! — заповяда комисарят на Льороа.
И тая нощ стана наистина нощ на чашите и на чиниите. Донесоха и другите от къщата на датския вицеконсул. Репортьорите нахлуха в лабораторията на аптекаря като у дома си, а един от тях, бивш студент по медицина, взе участие дори в анализите.
По телефона кметът се бе задоволил да отсече рязко:
— … цялата отговорност носите вие…
Не се откри нищо. Но хотелиерът изскочи ненадейно и попита:
— Какво е станало с кучето?…
Килерът, дето го бяха оставили да лежи върху сламата, беше празен. Жълтото куче, което поради превръзката, пристягаща цялата му задна част, не можеше нито да върви, нито да се влече, бе изчезнало.
Чашите не показваха нищо.
— Чашата на господин Льо Помре е била може би измита… Не знам вече… В тая навалица!… — каза Ема.
У хазяйката също тъй половината от съдовете бяха минали през топла вода.
Ернест Мишу, с пръстен цвят на лицето, се интересуваше особено от изчезването на кучето.
— Дошли са за него през двора!… Там има един вход към кея… Нещо като задънена улица… Трябваше
