като пу2. Един момент… ще ви дам заглавията… Това ще бъде челната колона, нали?… Да!… Кажете на шефа, че трябва да бъде на първа страница…
Объркан, инспекторът Льороа търсеше непрестанно с очи Мегре, сякаш да се залепи о него. В ъгъла единствен търговският пътник приготвяше утрешната си обиколка, като си помагаше със „Справочник на окръзите“. Отвреме-навреме той викаше на Ема:
— Шофие… кинкалерия на едро, нали? Благодаря…
Ветеринарният лекар бе извадил куршума и бе направил стегната превръзка на задната част на кучето.
— Голямо тегло теглят тия животни!…
Постлаха стар чаршаф върху сламата в килера с под от плочи, вратата на който водеше към двора и към стълбите за зимника. Кучето лежеше там само, на десет сантиметра от един къс месо, но не го поглеждаше.
Кметът дойде с кола. Старец с бяла брадичка, много изискан, с отмерени жестове. Той присви очи, навлизайки в тая атмосфера на военен пост или по-точно — на команден пункт.
— Кои са тия господа?
— Журналисти от Париж…
Кметът се нервира.
— Великолепно! Утре цяла Франция ще приказва за тая глупава история!… Все още ли не сте открили нищо?…
— Разследването продължава! — измърмори Мегре с такъв тон, с какъвто би казал: „Това не е ваша работа!“
Защото въздухът бе наситен с възбуда. Нервите на всички бяха изопнати до крайност.
— Ами вие, Мишу, няма ли да се приберете в къщи?…
Погледът на кмета бе презрителен, укоряващ Доктора в страхливост.
— Тъй както върви — в двайсет и четири часа ще имаме обща паника… Аз вече казах, че трябва да се арестува някой, който и да е…
И той подчерта последните си думи с поглед, отправен към Ема.
— Зная, че не мога да ви давам заповеди… А колкото до местната полиция, вие сте й оставили нищожна роля… Но ще ви кажа следното: още една драма, само една — и катастрофата ще настъпи… Хората очакват нещо… Дюкяните, които всеки неделен ден са отворени до девет часа, сега са със заключени капаци… Тая нелепа статия в „Брестки фар“ изплаши населението…
Кметът не бе свалил бомбето си и отивайки си, още повече го нахлупи; той каза:
— Ще ви бъда много задължен, господин комисар, ако ме осведомявате… И повтарям ви, че всичко, което се върши сега — се върши на ваша отговорност…
— Голяма бира, Ема! — поръча Мегре.
Не можеше да се попречи на журналистите да отсядат в „Адмиралски хотел“, както и да се настаняват в кафенето, да телефонират и да изпълват зданието с шумно сноване насам-нататък. Те искаха мастило, хартия. Разпитваха Ема, която ги гледаше слисана.
Навън — черна нощ с просвет от луната. Той придаваше романтичен вид на отрупаното с тежки облаци небе, вместо да го освети. И тая кал, която се лепеше по всички обувки, защото в Конкарно улиците още бяха без каменна настилка!
— Льо Помре каза ли ви, че ще дойде? — рече Мегре на Мишу.
— Да… Той отиде да вечеря в къщи…
— Къде живее той? — попита един журналист, който нямаше вече какво да върши.
Доктора му каза, а комисарят сви рамене и дръпна Льороа в един ъгъл.
— Имате ли оригинала на статията, публикувана тая заран?
— Току-що го получих… Той е в стаята ми… Текстът е писан с лява ръка от лице, което се е страхувало, че ще познаят почерка му…
— Марка няма ли?…
— Не! Писмото е пуснато в пощенската кутия на вестника… На плика е означено: „Извънредно бързо“…
— Значи най-късно в осем часа сутринта някой вече е знаел за изчезването на Жан Сервиер, знаел е, че колата е или ще бъде изоставена близо до реката Сен-Жак и че по седалката ще бъдат забелязани кървави петна… И тоя някой, свръх всичко, е знаел, че някъде ще бъдат открити следи от непознато лице с големи крака…
— Невероятно!… — въздъхна инспекторът. — Що се отнася до следите, аз ги изпратих в Дирекцията на полицията чрез белинограма3. Там вече са проверили. Получих отговор: следите не са на никого от зарегистрираните престъпници…
Човек не можеше да се измами: и Льороа бе обзет от страха, който царуваше наоколо. Но най-отровен от тоя вирус, ако би могло да се каже тъй, беше Ернест Мишу, чийто силует бе още по-нищожен поради контраста със спортното облекло, с твърде свободните жестове и самоувереността на журналистите.
Той не знаеше де да се дене. Мегре го попита:
— Няма ли да лягате?…
— Не още… Никога не заспивам преди един часа след полунощ…
Той се опита да се усмихне неумело и показа два златни зъба.
— Откровено казано, какво мислите вие за всичко това?
Светещият часовник в стария град изби десет пъти. Повикаха комисаря на телефона. Беше кметът.
— Още ли нищо?…
Нима и той също очакваше нова драма?
Но в същност не очакваше ли и самият Мегре? Все пак той отиде да види жълтото куче, което се бе простряло и отвори, без да се страхува, едното си око, гледайки приближаването му. Комисарят го погали по главата и прибра малко сламата под нозете му.
Той видя хотелиера зад себе си.
— Смятате ли, че господата от вестниците ще останат задълго?… Защото в такъв случай трябва да помисля за продукти… Пазарът е утре в шест часа…
Ако не познавахте Мегре, бихте се объркали в подобен случай, като съзрете как големите му очи са втренчени в челото ви, като че без да ви виждат, и след това, като го чуете да измърморва нещо неразбрано, отдалечавайки се с такъв вид, сякаш не си струва трудът да ви обръща внимание.
Влезе репортьорът на „Пти Паризиен“, изтърсвайки измокрената си мушама.
— Я!… Вали ли?… Какво ново, Грослен?…
Пламъче блещукаше в очите на младия човек, който каза тихичко няколко думи на придружаващия го фотограф и после откачи телефонната слушалка.
— „Пти Паризиен“, госпожице… Служба по печата… Предимство!… Какво?… Имате директна връзка с Париж?… тогава дайте бързо… Ало!… Ало!… „Пти Паризиен“ ли е?… Госпожица Жермен?… Свържете ме със стенографката от службата… Тук е Грослен!
Гласът му беше нетърпелив. А погледът сякаш предизвикваше събратята му, които го слушаха. Мегре, който минаваше зад него, се спря да чуе.
— Ало!… Вие ли сте, госпожица Жан? Бързо, нали!… Има още време да се приготвят няколко издания за провинцията… Другите ще го имат само в изданието за Париж… Ще кажете на редакционния секретар да нагласи дописката… Аз нямам време… „Аферата Конкарно… Нашите предвиждания излязоха верни… Ново престъпление…“ Ало! Да,
Всички бяха млъкнали. Доктора като омагьосан тръгна към журналиста, който, все така разпален, тържествуващ и трепетен, продължаваше:
— „След господин Мостаган, след журналиста Жан Сервиер — господин Льо Помре!…“ Да… Преди малко ви предадох буква по буква името му… „Току-що е намерен мъртъв в стаята си… У дома си!… Няма рани… Мускулите са изопнати и всичко говори за отравяне…“ Чакайте… Завършете с: „Ужасът цари“… Да!… Тичайте при секретаря на редакцията… След малко ще ви продиктувам дописка за парижкото издание, но съобщението трябва да се помести в изданията за провинцията…
