Олимп

Дан СимънсОлимп

Първа част

1.

Елена Троянска се събужда призори от вой на противовъздушни сирени. Опипва възглавниците на леглото, но сегашния й любовник Хокънбери го няма — пак се е измъкнал през нощта, преди да се събудят слугите, както винаги след като са се любили, като че ли е сторил нещо срамно, и в момента несъмнено се промъква по сокаци и задни улички, където има най-малко факли. Елена си помисля, че Хокънбери е странен и тъжен човек. И тогава си спомня.

„Мъжът ми е мъртъв“.

Този факт, убийството на Парис в единоборство с безпощадния Аполон, е реалност вече девет дни. Пищното погребение с участието на троянци и ахейци ще започне след три часа, ако през следващите няколко минути божествената колесница над града не разруши напълно Илион. Ала Елена още не може да повярва, че Парис го няма. Парис, Приамовият син, надвит на бойното поле? Парис мъртъв? Парис запратен в мрачните пещери на Хадес, без телесна хубост и изящни жестове? Невъобразимо. Та това е Парис, нейното красиво момче-дете, което я беше отмъкнало от Менелай покрай стражите и през зелените поля на Лакония. Това е Парис, нейният страстен любовник, даже след безкрайното десетилетие на изтощителна война, Парис, когото често тайничко беше наричала „жребец, във обора запиран на ясли“1.

Елена се изхлузва от леглото и се запътва към външния балкон, разтваря тюлените завеси и излиза на светлината на неразсъмналия се Илион. Зима е и мраморът под босите й ходила е студен. Небето още е достатъчно тъмно, за да види лъчите на четирийсетината-петдесет прожектора, търсещи бога или богинята с летящата колесница. Приглушени плазмени експлозии вибрират по полукупола на моравекското енергийно поле, който предпазва града. Изведнъж от защитния периметър на града се стрелват многобройни лъчи кохерентна светлина — снопове от лазурно, смарагдовозелено и кървавочервено. Могъща експлозия разтърсва северната четвърт на небето, ударната вълна отеква по откритите илионски кули и повдига дългите тъмни къдрици на Елена от раменете й. През последните седмици боговете са започнали да използват физически бомби, за да проникнат през силовото поле, едномолекулни снаряди, които квантово се фазоизместват през моравекското поле. Или поне така се опитаха да й обяснят Хокънбери и забавното метално същество Манмът.

Елена Троянска не дава и пукната пара за машините.

Парис е мъртъв. Тази мисъл е просто непоносима. Елена беше готова да умре заедно с него в деня, когато ахейците на бившия й мъж Менелай и брат му Агамемнон най-после пробиха стените, както трябваше да се случи според нейната приятелка Касандра, пророчицата, и избиха всеки мъж и момче в града, изнасилиха жените и ги отведоха в робство на Егейските острови. Елена беше готова за този ден, готова да умре от своята ръка или от меча на Менелай, ала някак си така и не бе вярвала, че скъпият й, суетен, божествен Парис, нейният жребец, запиран на ясли, нейният красив воин-съпруг, може да умре преди нея. По време на повече от деветте години обсада и славни битки беше смятала, че боговете пазят любимия й Парис жив и невредим за леглото й. Така и беше. А сега го бяха убили.

Тя си спомня последния път, когато е видяла своя троянски съпруг, преди десет дни, отправил се на единоборство с бог Аполон. Парис никога не беше изглеждал по-самоуверен в изящните си доспехи от лъскав бронз, отметнал глава назад, развял дългата си коса като грива на жребец. Белите му зъби хвърляха отблясъци. Елена и хиляди други го гледаха и викаха радостно от стената над Скейските порти. Бързите му нозе го носеха напред, „уверен във своята хубост“, както пееше любимият аед на цар Приам. Но го отведоха на смърт от ръцете на разярения Аполон.

Сега е мъртъв и ако може да се вярва на слуховете, които дочува, тялото му е овъглено и разкъсано, костите му са счупени, съвършеното му лице е стопено и отдолу се хили отвратително голият череп, сините му очи са изтекли, късове изпечена плът стърчат от скулите му като… като… ония първи парчета жертвено месо, които не се хвърлят в огъня, защото се смятат за недостойни. Елена трепери на студения вятър, който се надига с настъпването на утрото, и се взира в дима над покривите на Троя.

Три зенитни ракети политат в небето откъм ахейския лагер в търсене на отстъпващата божествена колесница. Елена зърва колесницата — мимолетен проблясък, ярък като зорницата, преследван от димните следи на гръцките ракети. Сияйната искрица внезапно се телепортира квантово и изчезва от поглед и утринното небе остава пусто. „Бягайте на обсадения Олимп, страхливци“ — мисли си Елена Троянска.

Разнася се вой на сирени, слагащ край на тревогата. Улицата под покоите на Елена в дома на Парис, толкова близо до разрушения дворец на Приам, изведнъж оживява от мъже — тичат с ведра на северозапад, откъдето в зимното небе все още се вдига дим. Над покривите жужат моравекски машини: приличат на черни стършели със своите остри колесници и въртящи се прожектори. Някои, знае от опит Елена, както и от сложните обяснения на Хокънбери, ще осигуряват въздушно покритие, както го нарича той, закъснели да се притекат на помощ, а други ще участват в гасенето на пожара. После троянци и моравеки часове наред заедно ще изнасят обезобразени трупове от развалините. Тъй като познава почти всички в града, Елена разсеяно се пита кой ще е в редиците на хората, толкова рано тая сутрин пратени в мрачния Хадес.

„Утрото на Парисовото погребение. Моят любим. Моят глупав предаден любим“.

Чува, че робите се раздвижват. Най-старата робиня, Етра, някога царица на Атина и майка на Тезей, докато братята на Елена не я бяха отвели за отмъщение за отвличането на сестра им, се появява на прага на спалнята.

— Да кажа ли на момичетата да приготвят ваната ти, господарке? — пита Етра.

Елена кимва. Взира се в изсветляващото небе още малко — вижда, че димът на северозапад се сгъстява и после постепенно спира, когато пожарникарите и моравекските пожарни машини овладяват огъня, моравекските бойни стършели все още се носят на изток в безнадеждна гонитба на вече квантово телепортиралата се колесница — и се обръща да влезе в стаята. Босите й нозе шепнат по студения мрамор. Трябва да се приготви за погребалните обреди и за срещата с оня рогоносец, нейния мъж Менелай, за пръв път от десет години. За пръв път също Хектор, Ахил, Менелай, Елена и мнозина други ахейци и троянци ще присъстват заедно на обществено събитие. Може да се случи какво ли не.

„Само боговете знаят какво ще излезе от тоя ужасен ден“ — мисли си Елена. И се усмихва, въпреки скръбта си. Напоследък молитвите към боговете остават без отговор. Напоследък боговете не споделят нищо със смъртните — или поне нищо друго освен смърт, гибел и опустошения, запращани към земята от божествените им ръце.

Елена Троянска влиза да се изкъпе и да се облече за погребението.

2.

Рижият Менелай стоеше изправен и мълчалив в най-хубавите си доспехи, неподвижен, царствен и горд между Одисей и Диомед на първата редица на ахейското пратеничество от герои, събрани за погребалните игри зад стените на Илион в чест на врага, който беше откраднал жена му, Приамовия син, онова лайноядо псе Парис. И не преставаше да се пита как и кога ще убие Елена.

Трябваше да е съвсем лесно. Тя беше точно оттатък широката улица на по-малко от петнайсет метра от ахейските пратеници в сърцето на огромния площад, на царската трибуна при стария Приам. С малко късмет Менелай можеше да изтича дотам и никой нямаше да успее да му пресече пътя. Пък даже без късмет — ако троянците все пак успееха да застанат между него и жена му, щеше да ги посече като тръстика.

Менелай не беше висок — нито благороден гигант като отсъстващия си брат Агамемнон, нито мерзък великан като оня мравешки хуй Ахил — и знаеше, че няма да успее да прескочи перваза на трибуната, а трябва да се изкачи по стълбището през тройнското множество, като сече, блъска и убива. Това обаче го устройваше.

Елена нямаше къде да избяга. Трибуната на стената на Зевсовия храм имаше само едно стълбище до