Олимп

най-хладнокръвните убийци и най-великите герои сред гърците, се разтуптява все по-бясно с наближаването на момента за действие. Не го смущава мисълта, че навярно му остават само още няколко мига живот, стига оная кучка Елена да полети с писъци към Хадес преди него. Ако зависи от Менелай, Атреевия син, Елена ще бъде хвърлена в най-дълбокия ад, Тартар, където в мрак, мъки и ревове все още крещят и се лутат титаните, току-що споменати от мъртвия бог Дионис.

Хектор дава знак. Ахил донася два пълни догоре бокала на бившия си враг и пак слиза по стъпалата.

— Ветрове на Запада и Севера — виква Приамовият син и вдига бокалите. — Свирепи Зефире и студенопръсти Борее, със свист страховит елате и запалете кладата на Парис, за когото тъгуват всички троянци и даже почелите го аргивци! Ела, Борее, ела, Зефире, помогнете ни да разпалим кладата с дъха си и ви обещавам чудни жертви и обилни, пълни чаши възлияние!

— Това е лудост — прошепва Елена на Андромаха. — Лудост. Любимият ни Хектор призовава на помощ боговете, с които сме във война, да изгорят трупа на бога, когото току-що уби.

Преди Андромаха да успее да й отговори, Касандра се засмива гласно от сенките и това привлича суровите погледи на Приам и старците около него.

Без да обръща внимание на укоризнените им физиономии, тя изсъсква на Елена и Андромаха:

— Лудоссссст, да. Нали ви казах, че всичко е лудост. Лудост е това, което Менелай замисля в момента, Елена — твоето убийство, само след няколко мига, не по-малко кърваво от смъртта на Дионис.

— Какви ги говориш, Касандра? — сурово прошепва Елена, ала лицето й изведнъж пребледнява.

Пророчицата се усмихва.

— Говоря за твоята смърт. Само след няколко мига. Забавя я единствено това, че трупът не ще да се запали.

— Менелай ли?

— Твоят достоен съпруг. — Касандра се смее. — Твоят бивш достоен съпруг. Оня, дето не гние в момента като овъглена тор върху камара дърва. Нима не надушваш мириса на потта му? Нима не чуваш туптенето на противното му сърце?

Андромаха откъсва поглед от погребението и се приближава до Касандра, готова да я отведе от трибуната на храма.

Пророчицата пак се засмива и показва късия, но много остър кинжал в ръката си.

— Само ме докосни, кучко, и ще те накълцам така, както ти накълца онова робско бебе, което представи за свое дете.

— Тихо! — съска Андромаха и присвива свирепо очи.

Приам и другите старци се обръщат и отново се мръщят. Явно заради старческата си глухота не са чули думите, ала сигурно са доловили гневния шепот и съскането.

Ръцете на Елена треперят.

— Касандра, самата ти ми каза, че всичките ти предсказания през всичките ти години на гадаене са измама. Троя още стои месеци след предсказаното й от теб разрушаване. Приам е жив, а не посечен в храма на Зевс, както предрече тъкмо ти. Ахил и Хектор са живи, след като ти години наред повтаряше, че ще умрат, преди да падне градът. Нито една от нас, жените, не е отвлечена в робство, както предричаше, нито те отведоха в Агамемноновия дом — където твърдеше, че Клитемнестра ще убие великия цар заедно с теб и бебетата ти — нито пък Андромаха…

Касандра отмята глава назад в безмълвен вой. Под тях Хектор все още предлага жертви и подсладено вино на божествените ветрове, ако разпалят кладата на брат му. Ако театърът вече беше създаден, присъстващите щяха да си помислят, че тая драма граничи с фарс.

— Всичко онова го няма — шепти Касандра и прокарва острия като бръснач кинжал по ръката си. От бледата й плът потича кръв и капе по мрамора, ала тя не поглежда надолу. Очите й са вперени в Андромаха и Елена. — Старото бъдеще вече го няма, сестри. Съдбите са ни изоставили. Нашият свят и неговото бъдеще престанаха да съществуват и на тяхно място се появиха други — някакъв странен друг космос. Ала Аполоновото проклятие да виждам бъдещето не ме е изоставило, сестри. След секунди Менелай ще се втурне насам и ще забие меча си в красивата ти гръд, Елено Троянска. — Последните две думи са изплюти с явен сарказъм.

Елена хваща Касандра за раменете. Андромаха изтръгва от пръстите й ножа. Двете заедно избутват по-младата жена между стълбовете към хладните сенки във вътрешния мецанин на Зевсовия храм, притискат я към мраморния парапет и се надвесват над нея като Фурии.

Андромаха вдига кинжала към бледото й гърло.

— От много години сме приятелки, Касандра, ала само още една дума, путко шантава, и ще ти прережа гърлото като на пиле — изсъсква жената на Хектор.

Касандра се усмихва.

Елена поставя едната си ръка върху китката на Андромаха — макар че не е ясно дали за да я спре, или за да участва в източването на кръвта — а другата на рамото на Касандра.

— Менелай ще ме убие ли? — прошепва тя в ухото на измъчената пророчица.

— Днес два пъти ще се насочва към теб и всеки път нещо ще го спира — монотонно отвръща Касандра. Очите й не гледат нито една от двете жени. Устните й се хилят.

— Кога ще го направи? — пита Елена. — И кой ще го спре?

— Първо, когато се разпали кладата на Парис — безизразно отвръща Касандра, като че ли рецитира стара детска приказка. — И после, когато кладата изгори.

— И кой ще го спре? — повтаря Елена.

— Менелай първо ще бъде спрян от жената на Парис — отговаря Касандра и подбелва очи. — После ще го спрат Агамемнон и бъдещата жертва на Ахил, Пентезилея.

— Амазонката Пентезилея ли? — изненадано ахва Андромаха и гласът й отеква в храма. — Тя е на хиляди левги оттук, също като Агамемнон. Как може да дойдат навреме, докато изгори погребалната клада на Парис?

— Шшт — изсъсква Елена. След това се обръща към Касандра, чиито клепачи пърхат. — Казваш, че жената на Парис ще попречи на Менелай да ме убие, когато се разпали погребалната клада. Как ще го направи? Как?

Касандра припада и се строполява на пода. Андромаха скрива кинжала в гънките на дрехата си и удря няколко силни шамара на младата пророчица. Тя не се свестява.

Елена ритва безжизненото тяло.

— Проклета да е. Как да попреча на Менелай да ме убие? Може да остават само няколко минути…

Троянците и ахейците на площада надават мощен рев. Двете жени чуват свистенето.

Ветровете послушно са задухали през Скейската порта. Дървата са се запалили. Кладата гори.

4.

Пред погледа на Менелай ветровете задухаха от запад и първо разгоряха въгленчетата на Парисовата клада в няколко огнени езика, а после я превърнаха в бумтящ огън. Хектор едва имаше време тичешком да се спусне по стъпалата и да скочи настрани, преди цялата клада да избухне в пламъци.

„Сега“ — помисли атридът.

Тълпите припряно заотстъпваха от топлината на огъня и ахейските редици се разкъсаха. Менелай се възползва от смута, незабелязано се промъкна покрай аргивците и си запроправя път между троянските пехотинци. Запрокрадва се наляво, към храма на Зевс и стълбището. Топлината и искрите от огъня — вятърът духаше към храма — бяха принудили Приам, Елена и другите да се отдръпнат от балкона и което беше по-важно, воините се бяха махнали от стълбището и му бяха освободили пътя.

„Боговете ми помагат“.

А може и наистина да му помагаха. Ежедневно се съобщаваше за връзки на аргивците и троянците с техните предишни богове. Фактът, че смъртните и боговете воюваха, не означаваше, че окончателно са скъсали кръвните връзки и са забравили старите навици. Менелай познаваше десетки свои другари, които тайно принасяха нощем жертви на боговете, както бяха правили винаги, въпреки че денем водеха битки