— Стойте! Забранявам ви! Енона бръщолевеше празни приказки — ако изобщо беше Енона, защото не успях да я видя хубаво тая дърта вещица. Тя беше луда! Брат ми загина в смъртен двубой с Феб Аполон.
Разярените троянци не изглеждаха убедени. Мечовете и копията останаха насочени напред и готови. Менелай се огледа и забеляза, че докато Одисей се мръщи и Филоктет трепери от страх, Големият Аякс се е ухилил, като че ли предвкусва предстоящото клане, което да сложи край на живота му.
Хектор заобиколи кладата и застана между троянските копия и кръга на гърците. Беше все така без доспехи и оръжие, ала изведнъж се превърна в най-страшния враг на бойното поле.
— Тия хора са наши съюзници и са мои гости на братовото ми погребение — извика Приамовият син. — И вие няма да им направите нищо лошо. Всеки, който наруши заповедта ми, ще умре от моята ръка. Заклевам се в костите на брат си!
Ахил слезе от подиума и вдигна щита си. Той, за разлика от Хектор, все още носеше най-хубавите си доспехи и оръжие. Не каза и не направи нищо, ала всеки троянец в града бе впечатлен от присъствието му.
Стотиците троянци погледнаха своя вожд, погледнаха бързоногия мъжеубиец Ахил, за сетен път погледнаха погребалната клада, чиито пламъци напълно бяха погълнали тялото на жената, и отстъпиха. Менелай усети, че бойният дух напуска тълпите, и видя смута, изписан на почернелите от слънцето лица на троянците.
Одисей поведе ахейците към Скейските порти. Менелай и другите отпуснаха мечовете си, но не ги прибраха в ножниците. Троянците им правеха път като неохотно, все още жадно за трупове море.
— Проклятие… — промълви Филоктет от центъра на кръга, докато излизаха през портата и продължаваха покрай троянските редици. — Кълна ви се, че…
— Млъкни, дъртако, мама му стара — изсумтя могъщият Диомед. — Ако кажеш още една дума, преди да се върнем при черните кораби, лично ще ти светя маслото.
Край брега зад ахейските постове, зад отбранителните ровове и под моравекските силови полета цареше смут, въпреки че в лагера не можеше да са чули за премеждието в Троя. Менелай се отдели от другите и се затича към брега.
— Царят се върна! — извика един копиеносец, който профуча покрай Менелай и диво наду една раковина. — Вождът се върна.
„Не Агамемнон — помисли си Менелай. — Той ще се върне най-рано след месец. А може би след два“.
Ала тъкмо брат му стоеше на носа на най-големия от трийсетте черни кораба от неговата флотилия. Златните му доспехи лъщяха, докато гребците приближаваха дългия тесен съд през прибоя.
Менелай нагази във вълните. Водата покри бронзовите му наколенници.
— Братко! — извика той и размаха ръце над главата си като момче. — Какво ново от вкъщи? Къде са воините, които обеща да доведеш?
Все още на петнайсетина-двайсет метра от брега, застанал на плискания от вълните нос на черния си кораб, Агамемнон заслони очи, сякаш следобедното слънце ги пареше, и отвърна:
— Няма ги, сине Атреев. Никого няма.
5.
Кладата ще гори цяла нощ.
Томас Хокънбери, бакалавър по английски език от колежа „Уобаш“, магистър и доктор по класическа филология от Йейл, някога професор в Университета на Индиана, всъщност декан на факултета по класическа филология, докато не почина от рак през 2006-а, и в последно време, в продължение на девет години от деветте години и осем месеца след възкресяването си, Омиров схоластик на олимпийските богове със задължение ежедневно да докладва словесно на своята муза Мелета за развитието на Троянската война и верността или отклоняването на действието от Омировата „Илиада“ — оказва се, че боговете са в пълно неведение като тригодишни деца — напуска градския площад и пламтящата Парисова клада малко преди здрачаване и се качва на втората по височина кула в Троя, колкото и разнебитена и опасна да е тя, за да изяде хляба и сиренето си и да изпие виното си на спокойствие. От негова гледна точка денят е бил уморителен и странен.
Кулата, която често избира за уединение, е по-близо до Скейските порти, отколкото до центъра на града при Приамовия дворец, ала не се намира на главната улица и повечето складове в подножието й напоследък пустеят. Официално достъпът до кулата — една от най-високите в Илион преди войната, почти четиринайсет етажа според стандартите на XX век и с форма на минаре, поради сферата на върха й — е забранен. В първите седмици на войната боговете бяха разрушили върха й с бомба, която бе отнесла горната част на сферата и малките помещения бяха останали без покрив. По самата кула се виждат тревожни пукнатини и тясното вито стълбище е затрупано с мазилка и камъни. Когато преди два месеца Хокънбери за пръв път се беше качил там, му трябваха часове, за да разчисти пътя до сферата на единайсетия етаж. По указание на Хектор моравеките бяха оградили входовете с оранжева найлонова лента, предупреждаваща хората с образни пиктограми, че може да пострадат — според най-страховитите изображения самата кула можеше да се срути всеки момент, — а други символи им нареждаха да стоят настрана под страх от цар Приамовия гняв.
Мародери бяха плячкосали кулата за две денонощия и после местните наистина бяха стояли настрана, защото каква полза имаха от празна сграда?
Сега Хокънбери се провира между лентите, включва фенерчето си и започва дългото изкачване, без да се бои, че ще го арестуват, ограбят или смутят. Въоръжен е с нож и къс меч. Освен това всички го познават: Томас Хокънбери, син Дуейнов, извънреден приятел — е, не, не приятел, но поне събеседник — на Ахил и Хектор, да не споменаваме, че е публична личност и далеч не случаен познат на моравеките и астровеките… едва ли има гърци и троянци, които да се опитат да му сторят зло, без да се замислят.
Ала сега боговете… е, това е друг въпрос.
Задъхан, Хокънбери стига на третия етаж. На десетия вече спира да си поеме дъх, а когато се добира до разбития единайсети етаж, гърлото му хрипти като някогашния пакард модел 1947-а на баща му. В продължение на повече от девет години е наблюдавал как тия смъртни полубогове, гърците и троянците, воюват, пируват, любят се и гуляят като мускулести реклами на най-преуспяващия фитнес клуб на света, да не споменаваме боговете и богините, които са ходещи реклами на най-добрия фитнес клуб във
Стълбището минава през средата на кръглата сграда. Няма врати и привечерната светлина се процежда през прозорците на стаичките с форма на резени торта от двете страни, но въпреки това е тъмно. С помощта на фенерчето си Хокънбери се уверява, че стъпалата са там, където би трябвало да се намират, и че не са затрупани с развалини. Поне по стените няма
Както винаги, когато стига до своята малка ниша на последния етаж, отдавна почистена от останките и праха, ала открита за дъжда и вятъра, той решава, че усилията са си стрували.
Сяда на любимия си каменен блок, оставя раницата и фенерчето си, заето му преди месеци от един моравек, и вади пакета с пресен хляб и старо сирене. И меха с вино. Вечерният бриз гъделичка брадата и дългата му коса. Той разсеяно отчупва парченца сирене и реже хляба с бойния си нож; наслаждава се на гледката и се освобождава от натрупаното през деня напрежение.
Гледката си я бива. Обхваща почти триста градуса — само стената отзад пречи кръгът да е пълен. Хокънбери вижда по-голямата част от града — погребалната клада на Парис само на няколко преки източно от кулата, сякаш почти точно под него при тая височина — и цялата градска стена, факлите и кладите, които тъкмо палят в момента, и ахейския лагер, който се точи на километри на север и юг по брега. Светлините на стотиците готварски огньове напомнят на Хокънбери за нещо, което веднъж е зървал от самолет, когато една нощ се спускаше над крайезерната магистрала Лейк Шор Драйв в Чикаго — подвижна огърлица от автомобилни фарове и безброй осветени жилищни блокове. Току-що завърналите се с Агамемнон
