— Добре… сега си спомням пиесата на Софокъл. Одисей отишъл да го доведе, когато гадателят Хелен казал на гърците, че няма да победят Троя без Филоктетовия лък — даден му от… от кой беше? А, от Херакъл.
— Да, той получил лъка в наследство — потвърждава Хокънбери.
— Не си спомням Одисей да е ходил да го взима. В истинския живот, искам да кажа. През последните осем месеца.
Хокънбери пак поклаща глава.
— Направили са го тайно. Одисей го нямаше само за около три седмици и никой не вдигна шум. Когато се прибра, беше нещо от рода на… а, да бе, ходих да докарам вино и взех Филоктет на връщане.
— В пиесата на Софокъл главен герой е синът на Ахил Неоптолем — казва Манмът. — Само че той не вижда баща си жив. Да не ми кажеш, че и той е тук?
— Поне аз не знам такова нещо — успокоява го Хокънбери. — Само Филоктет. С лъка.
— И сега Енона обвинява него в убийството на Парис вместо Аполон.
— Да. — Бившият схоластик хвърля още няколко съчки в огъня. Вятърът понася искрите към звездите. Над морето, където прииждат облаци, е надвиснала чернота. Хокънбери предполага, че през нощта ще завали. Понякога нощува на върха на кулата — използва раницата си за възглавница и се завива с наметалото си, — ала не и тая нощ.
— Но как Филоктет е преминал в бавно време? — пита Манмът, изправя се и отива до разбития край на платформата в мрака, явно без да се бои от трийсетметровата бездна. — Нанотехнологията, която позволява такъв преход, е била инжектирана на Парис преди двубоя, нали така?
— Ти би трябвало да го знаеш — отвръща Хокънбери. — Тъкмо вие моравеките инжектирахте на Парис разни наноджаджи, за да се сражава с бога.
Манмът се връща при огъня, но остава прав. Протяга ръце напред, сякаш за да ги стопли на пламъците. Може пък наистина да се грее, мисли си Хокънбери — знае, че частите на моравека са органични.
— В системата на някои други герои, на Диомед например, има останали наноклъстери за бавно време, инжектирани от Атина или друг бог — пояснява Манмът. — Обаче имаш право, преди десет дни ги актуализираха само на Парис за двубоя с Аполон.
— А Филоктет не беше тук през последните десет години — посочва Хокънбери. — Затова просто не е логично някой бог да го е ускорил с наномеми за бавно време. Защото става дума за ускоряване, а не за забавяне на времето, нали?
— Да — съгласява се моравекът. — „Бавно време“ е грешен термин. На пътешественика в бавното време му се струва, че времето изобщо е спряло, че всички са замразени в кехлибар, но всъщност тялото преминава към хипербързо движение и реагира за милисекунди.
— Как така човек не изгаря? — пита Хокънбери. Можеше да последва Аполон и Парис в бавно време, за да наблюдава двубоя — всъщност, ако тогава беше там, щеше да го направи. Боговете бяха напълнили кръвта и костите му с наномеми тъкмо с тая цел и той многократно бе преминавал в бавно време, за да види как боговете подготвят някой от своите ахейски и троянски герои за битка. — От триенето — прибавя бившият схоластик. — С въздуха и всичко останало… — Той неуверено млъква. Не го бива много в естествените науки.
Ала Манмът кимва, сякаш Хокънбери е казал нещо дълбокомислено.
— Ако специалните наноклъстери не решат проблема, тялото на бавновременния ускорител наистина ще изгори, от вътрешна топлина, ако не от друго. Това е част от наногенерираното силово поле на тялото.
— Като Ахил ли?
— Да.
— Възможно ли е Парис просто да е изгорял в резултат на някаква нанотехнологична повреда? — пита Хокънбери.
— Изключително малко вероятно — отговаря Манмът и сяда на по-малкия каменен блок. — Но защо му е на Филоктет да убие Парис? Какъв мотив би могъл да има?
Мъжът свива рамене.
— В неомировите разкази за Троя тъкмо Филоктет убива Парис. С лъка си. И с отровна стрела. Точно както каза Енона. Даже Омир споменава, че са довели Филоктет, за да изпълнят пророчеството, че Илион ще падне, едва когато той се включи в мелето — във Втора песен, струва ми се.
— Обаче сега троянците и гърците са съюзници.
Хокънбери неволно се усмихва.
— Адски неохотно. И двамата знаем, че в двата лагера има заговорници и тлеят бунтове. Единствено Хектор и Ахил са доволни от тая война с боговете. Въпрос е само на време да избухне нов бунт.
— Но Хектор и Ахил са почти непобедими. И са им верни десетки хиляди троянци и ахейци.
— Засега — отбелязва Хокънбери. — Обаче може да се намесват самите богове.
— Смяташ, че те са помогнали на Филоктет да премине в бавно време, така ли? — пита Манмът. — Защо? Бръсначът на Окам2 предполага, че ако искаха Парис да умре, боговете можеха просто да оставят Аполон да го убие, както смятаха всички. До днес. До обвинението на Енона. Защо да му пращат убиец грък… — Манмът млъква, после промълвява: — А, да.
— Точно така — потвърждава Хокънбери. — Боговете искат да ускорят следващия бунт, да отстранят Хектор и Ахил, да разрушат тоя съюз и пак да насъскат гърците срещу троянците.
— Затова и отровата — казва моравекът. — За да оставят Парис жив, колкото да разкаже на жена си, на първата си жена, кой всъщност го е убил. Сега троянците ще искат да си отмъстят и даже верните на Ахил гърци ще са готови да се защитават. Хитро. Нещо друго интересно да се е случило днес?
— Агамемнон се върна.
— Без майтап?
„Трябва да си поговоря с него за жаргонния му речник — мисли си Хокънбери. — Все едно приказвам с някой първокурсник от Университета на Индиана“.
— Да, без майтап — отвръща бившият схоластик. — Върна се месец-два по-рано и носи изненадваща вест.
Манмът очаквателно се навежда напред. Или поне така Хокънбери тълкува езика на тялото на дребния хуманоиден киборг. Изражението на метално-пластмасовото лице е непроницаемо, само отраженията на пламъците играят по гладката му повърхност.
Хокънбери се прокашля и казва:
— Хората в родината му ги няма. Изчезнали са. Липсват.
Очаква някакво изненадано възклицание, ала дребният моравек мълчи.
— Нямало никого — продължава бившият схоластик. — Не само в Микена, където първо отишъл Агамемнон, не само жена му Клитемнестра и сина му Орест ги нямало. Нямало
— Да — отвръща Манмът.
— Чакай малко — сепва се Хокънбери. — Ти изобщо не се изненада. Значи си
— Искаш да кажеш откъде знаем ли? — пита Манмът. — Елементарно. Откакто пристигнахме, наблюдаваме тези места от земна орбита. Пращаме дистанционни роботи, които събират информация. Много неща могат да се научат на Земята три хилядолетия преди твоето време — тоест три хиляди години преди двайсети и двайсет и първи век.
Хокънбери се смайва. Изобщо не му е идвало наум, че моравеките обръщат внимание на нещо друго освен Троя, на околните бойни полета, свързващата Дупка, Марс, Олимп, боговете, навярно на една-две марсиански луни… Божичко, нима не им
— Кога са… изчезнали? — накрая успява да изрече той. — Според Агамемнон част от оставената храна била съвсем прясна.
— Предполагам, че зависи от дефиницията за „прясна“ — отвръща Манмът. — Според нашето
