— Да, разбира се. Майната му, защо не? Кога?
— Още сега. Какво ще кажеш?
Стършелът е висял безшумно на стотици метри над тях, с изключени навигационни светлини. Сега бодливата черна машина се спуска от мрака толкова ненадейно, че Хокънбери за малко да падне от ръба на площадката.
Особено силен повей на вятъра му помага да запази равновесие и той отстъпва назад в момента, в който от търбуха на стършела излиза рампа и изтраква върху камъка. От вътрешността на кораба бликва червена светлина.
— След теб — казва Манмът.
6.
Слънцето тъкмо беше изгряло. Зевс седеше сам в Голямата зала на боговете. Влезе жена му Хера — водеше куче на златна каишка.
— Това ли е? — замислено попита господарят на боговете от златния си трон.
— Да — потвърди тя и откачи каишката на кучето. Животното седна.
— Повикай сина си — каза Зевс.
— Кой по-точно?
— Великия майстор. Оня, дето толкова страстно желае Атина, че би я захапал за гъза, както щеше да направи това куче, ако не беше добре дресирано.
Хера тръгна да излиза. Кучето се изправи да я последва.
— Остави го — заповяда Зевс.
Тя даде знак на животното да остане и то се подчини.
Кучето беше едро, сиво, с къс гладък косъм, с меки кафяви очи, които някак си успяваха едновременно да изглеждат глупави и лукави. Започна да се разхожда около златния трон на Зевс, ноктите му стържеха по мрамора. После подуши сандалите и краката на гръмовержеца Кронид, приближи се до грамадния холобасейн, надникна вътре, не видя нищо интересно в тъмния видеовъртоп от повърхностни смущения и безразлично се запъти към една колона.
— Ела тук! — нареди Зевс.
Кучето хвърли поглед назад към него, после се извърна и започна да души основата на огромната бяла колона — готвеше се да изпълни ритуала си.
Зевс подсвирна.
Животното рязко завъртя глава и наостри уши, но не изпълни заповедта.
Богът на боговете повторно свирна и плесна с ръце.
И сивото куче бързо се затича към него — въртеше опашка, изплезило език и с щастливи очи.
Зевс слезе от трона си и го погали. После извади нож изпод одеждите си и отряза главата му с едно замахване на грамадната си ръка. Главата се търколи до ръба на видеобасейна, а тялото се строполи на мрамора и предните крака се изпънаха напред, като че ли на животното му бе наредено да легне и то се подчиняваше с надеждата да получи лакомство.
Хера и Хефест влязоха в Голямата зала и тръгнаха към Зевс.
— Пак ли си играеш с животните, господарю? — попита Хера.
Зевс махна с ръка, сякаш я отпращаше, прибра ножа в ръкава си и се върна на трона.
Малко под метър и осемдесет на ръст, Хефест беше набито джудже от гледна точка на божествените стандарти. Приличаше на голяма космата бъчва. Освен това богът на огъня бе хром и провлачваше левия си крак, като че ли е нещо мъртво, както си и беше. Имаше буйна коса и още по-буйна брада, която сякаш се сливаше с космите на гърдите му, и зачервени очи, които постоянно се стрелкаха насам-натам. Отдалеч изглеждаше, че носи доспехи, ала отблизо те се оказваха плътно покритие от стотици кутийки, кесийки, инструменти и устройства, някои изковани от благородни, други от обикновени метали, едни направени от пера, други сякаш изтъкани от косми — всички закачени на ремъци и колани, опасващи косматото му тяло. Абсолютният ковач, Хефест бе известен на Олимп с това, че някога създал златни жени, девойки с часовников механизъм, които се движели, усмихвали се и доставяли удоволствие на мъжете почти като живи. Говореше се, че сътворил в своите алхимически вани първата жена — Пандора.
— Добре дошъл, майсторе — отекна гласът на Зевс. — Щях да те повикам по-рано, но нямахме тенекии и детски щитове за поправка.
Хефест коленичи до обезглавения труп на кучето.
— Не биваше да го правиш — промълви той. — Не биваше. Изобщо.
— То ме ядоса. — Зевс вдигна бокала от страничната облегалка на златния си трон и отпи голяма глътка.
Богът на огъня претърколи тялото настрани, прокара късите си пръсти по ребрата му, сякаш искаше да го почеше по корема, и го натисна. Отвори се вратичка от плът и козина. Хефест бръкна вътре, измъкна прозрачна торбичка с парчета месо и други неща, извади от торбичката парче влажна розова плът и каза:
— Дионис.
— Синът ми — каза Зевс и заразтрива слепоочията си, като че ли всичко това му бе втръснало.
— Да занеса ли това парче на Лечителя, о, Крониде? — попита Хефест.
— Не. Ще го дадем на някой от нашите да го изяде, за да може синът ми да се прероди според собствената си воля. Такова причастие е болезнено за приемника, но това сигурно ще научи боговете на Олимп повече да се грижат за моите деца.
Зевс изгледа Хера, която се беше приближила и седеше на второто каменно стъпало на трона му, нежно преметнала дясната си ръка през крака му. Бялата й длан докосваше коляното му.
— Недей, съпруже — тихо възрази тя. — Моля те.
Той се усмихна.
— Тогава ти избери, жено.
— Афродита — без да се колебае, отвърна Хера. — Тя дори обича човешко — е, някои части поне.
Зевс поклати глава.
— Не Афродита. Тя с нищо не си е навлякла гнева ми, защото беше във ваните. Не трябва ли да е Атина Палада, безсмъртната, която предизвика тая война със смъртните, като уби Ахиловия многообичан Патрокъл?
Хера отдръпна ръката си.
— Атина отрича да е вършила такива неща, Крониде. И смъртните твърдят, че Афродита била с Атина, когато двете заклали бебето на Хектор.
— Имаме убийството на Патрокъл във видеобасейна, жено. Искаш ли пак да ти го пусна? — Гласът на Зевс, толкова нисък, че напомняше на далечен гръм, дори когато шепнеше, сега проявяваше признаци на все по-силен гняв. Все едно буря се движеше из кънтящата Зала на боговете.
— Не, господарю — отвърна Хера. — Но нали знаеш, Атина твърди, че всъщност оня изчезнал схоластик, Хокънбери, сигурно е взел нейното тяло и е извършил тия неща. Кълне се в обичта си към теб, че…
Зевс нетърпеливо се изправи и изсумтя:
— Преобразяващите честоти на схоластика не са предвидени да придават на смъртен нито тялото, нито способностите на бог. Не е възможно. Даже за кратко. Извършил го е някой бог от Олимп — или Атина, или пък някой от нашето семейство е взел нейното тяло. А сега… избери кой ще приеме тялото и кръвта на моя син Дионис.
— Деметра.
Зевс поглади късата си бяла брада.
— Деметра. Сестра ми. Майка на многообичната ми Персефона?
Хера също стана, отстъпи назад и разпери белите си ръце.
— Нима на тая планина има бог, който да не ти е роднина, съпруже? Освен жена, аз съм ти сестра. Деметра поне има опит в раждането на странни неща. И напоследък няма работа, тъй като смъртните нито жънат, нито сеят.
