— А, постановката — каза Просперо.
— Забрави ли? Или си решил да не идваш? Всички ще се разочароват. Освен дубльора, стига да го имаш.
Просперо се усмихна.
— Толкова много текст за учене, мой млади Прометее.
— Не толкова, колкото даде на нас — отвърна Харман.
Просперо отново разпери ръце.
— Да кажа ли на дубльора да се приготвя? — попита Харман. — Ще се побърка от вълнение.
— Е, май в крайна сметка ще дойда — каза магът. — Но задължително ли трябва да съм изпълнител, а не гост?
— За тази постановка трябва да си изпълнител. Когато поставим „Много шум за нищо“, ще те поканим за почетен гост.
— Всъщност винаги ми се е искало да играя сър Джон Фалстаф — отбеляза Просперо.
Смехът на Харман отекна от чукарите и отвесната скала.
— Е, значи мога да кажа на Ада, че ще дойдеш и ще останеш за забавата и разговорите след това?
— С нетърпение очаквам ако не сценичната треска, то разговорите — отвърна плътната холограма.
— Е… успешна игра — каза Харман и се прехвърли.
Върна се в Дома Ардис, остави оръжието и бойния костюм, навлече джинси и фланела, обу леки обувки и излезе на северната поляна, където се правеха последните приготовления. Хората окачваха разноцветни лампи над редовете току-що сковани пейки, откритите бирарии и под асмите. Хана проверяваше озвучаването на сцената. Няколко доброволци спешно приключваха боядисването на декора, а някой непрекъснато спускаше и вдигаше завесата.
Ада го видя и се опита да тръгне към него с двегодишната Сара. Детето бе уморено и кисело, затова тя го вдигна на ръце и го занесе по тревистия склон при баща му. Харман ги целуна, след това целуна Ада още веднъж.
Тя погледна към сцената и местата за публиката и отметна дълъг кичур черна коса от лицето си.
— „Бурята“? Мислиш ли, че сме готови за това?
Харман сви рамене и я прегърна.
— Неин ред е.
— Нашата звезда наистина ли ще дойде? — попита тя и се облегна на рамото му. Сара изхленчи и малко се премести, така че бузите й да докосват раменете и на двамата.
— Така каза — отвърна Харман, без да вярва на собствените си думи.
— Щеше да е хубаво, ако беше репетирал с останалите — въздъхна Ада.
— Е… не можем да искаме всичко.
— Нима? — попита Ада и го изгледа с онзи поглед, който го бе накарал да я сметне за опасна преди повече от осем години.
Един аероскутер профуча ниско над дърветата и къщите и се спусна надолу към реката и града.
— Надявам се този идиот да е някой възрастен, а не момче — отбеляза Ада.
— Като стана дума за момчета, къде е нашето? Не го видях тази сутрин, а искам да му кажа здрасти.
— На верандата, готви се за разказа — каза Ада.
— А, за разказа. — Харман понечи да тръгне към долчинката в южната поляна, където обикновено се разказваше историята, но Ада го хвана за ръка.
— Харман…
Той я погледна.
— Преди малко пристигна Манмът. Казва, че Мойра може би ще дойде на представлението.
Харман стисна ръката й.
— Е, това е добре… нали?
Ада кимна.
— Просперо е тук, Мойра също, а каза, че си поканил и Ариел, макар че той няма да играе… ами ако дойде и Калибан?
— Не е поканен — каза Харман.
Тя стисна ръката му, за да му покаже, че говори сериозно.
Харман посочи седалките пред сцената, бирариите и къщата, където щяха да стоят стражи с енергийни оръжия.
— Но децата също ще са на представлението — каза Ада. — Хората от града…
Харман кимна, без да пуска ръката й.
— Калибан може да се телепортира тук, когато пожелае, любов моя. Но досега не го е направил.
Тя кимна едва-едва, но също не го пусна.
Харман я целуна.
— Елиън репетира ролята на Калибан цели пет седмици. „Не се страхувай — островът гъмжи / от шумове, мелодии и звуци, / изпълващи слуха със сънна сладост / и винаги безвредни“.
— Иска ми се винаги да е така — каза Ада.
— На мен също, любов моя. Но и двамата знаем, че не е така. Ще идем ли да видим Джон?
Орфу от Йо бе още сляп, но родителите никога не се страхуваха, че ще блъсне или удари някого, дори когато осем-девет от най-палавите деца в Ардис се катереха по огромната му коруба. Беше станало традиция хлапетата да го яздят до долчинката за часа на разказа. Джон, който бе от най-големите, се бе настанил на най-високото място.
Огромният моравек бавно се носеше на безшумните си дюзи. Движеше се едва ли не тържествено, като се изключеше кикотът на яхналите го деца и виковете на другите, които тичаха зад него надолу от верандата покрай стария бряст до долчинката между оградата и новите къщи.
Там, скрити като по магия от къщите и възрастните с изключение на някои родители, децата слизаха и сядаха на тревата. Както обикновено, Джон седна най-близко до Орфу. Обърна се, видя баща си и му махна, но не отиде да го поздрави. Първо разказът.
Харман все още стоеше с Ада и Сара, която сега спеше в ръцете му. Забеляза стоящия до оградите Манмът. Кимна му, но вниманието на дребния моравек бе приковано към стария му приятел и хлапетата.
— Разкажи ни пак за Гилгамеш — извика едно шестгодишно момче.
Огромният рак бавно разклати корубата си, сякаш казваше „не“.
— С тази история вече приключихме — избуботи Орфу. — Днес започваме нова.
Децата нададоха радостни възгласи.
— Тя ще е по-дълга — каза Орфу. Буботенето му бе завладяващо дори за Харман.
Децата отново се развикаха радостно. Две момчета се търкулнаха заедно надолу по склона.
— Слушайте внимателно — започна Орфу. Един от дългите му манипулатори внимателно раздели момчетата и ги вдигна на склона, на няколко стъпки едно от друго. Вниманието на децата веднага бе привлечено от бумтящия, хипнотизиращ глас на огромния моравек.
