кажа, че най-сетне е дошло времето Акулата да дойде в моретата на Мауи-Обетована.
По-късно, когато битките бъдат спечелени и планетата стане тяхна, ще им разкажа и за нея. Ще им пея за Сайри.
Отблясъците от далечното космическо сражение продължават да се леят като водопад. Не се чуваха други звуци освен воят на вятъра, който се блъскаше във външните издатини на сградата. Хората бяха седнали близо един до друг, леко наведени напред към старомодния инфотерм, сякаш очакваха още нещо.
Нямаше повече. Консулът извади микродиска и го сложи в джоба си.
Сол Уайнтрауб погали спящото си дете по гърба и каза на консула:
— Сигурен съм, че вие не сте Мерин Аспик.
— Не — отвърна консулът. — Мерин Аспик загина по време на бунта. Бунта на Сайри.
— Как е станало така, че притежавате този запис? — попита отец Хойт. Въпреки скръбната маска върху лицето му, беше очевидно, че свещенослужителят е заинтригуван. — Такъв невероятен запис…
— Той ми го даде — отвърна консулът. — Няколко месеца, преди да загине в битката при архипелага — той погледна неразбиращите физиономии пред себе си и обясни: — Аз съм техен внук… на Сайри и Мерин. Баща ми… този Донъл, за когото споменава Мерин… той стана пръв съветник в Местното правителство, когато Мауи-Обетована бе превърната в протекторат. По-късно го избраха за сенатор и остана на служба до смъртта си. През този ден… при гробницата на Сайри на върха на хълма… аз бях деветгодишен. Бях на двадесет години — достатъчна възраст, за да се присъединя към бунтовниците и да се сражавам, — когато една нощ Аспик дойде на нашия остров, повика ме настрана и ми забрани да се върна при тях.
— Щяхте ли да се сражавате? — попита Брон Ламиа.
— О, да. И сигурно щях да загина като една трета от нашите мъже и една пета от жените ни. Като всички делфини и много от самите плаващи острови, макар че Хегемонията се опита да запази невредими колкото е възможно повече от тях.
— Това е вълнуващ документ — каза Сол Уайнтрауб. — Но защо сте тук? Защо ви е поклонението при Шрайка?
— Не съм свършил — рече консулът. — Слушайте.
Баща ми беше толкова слаб човек, колкото баба ми беше силна. Хегемонията не изчака единадесет местни години, за да се върне — фотонните кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ закръжиха в орбита около планетата още преди да бе изтекла и петата година. Баща ми наблюдаваше как те смачкаха набързо построените кораби на бунтовниците. Той продължаваше да брани Хегемонията, която обсаждаше нашата планета. Спомням си, че бях на петнадесет години, когато заедно с цялото си семейство наблюдавах от най-високата площадка на дървената къща върху плаващия остров на нашите предци как в далечината изгоряха поне десет други плаващи острова, а морето светеше от подводните бомби, които се сипеха от изтребителите на Хегемонията. На другата сутрин водата беше посивяла от телата на мъртви делфини.
По-голямата ми сестра Лира отиде да се сражава на страната на бунтовниците в безнадеждните дни след битката за архипелага. Има очевидци, че е загинала. Тялото й изобщо не бе открито. Баща ми никога повече не спомена името й.
Три години след прекратяването на огъня и след установяването на Протектората ние, коренните колонисти, бяхме малцинство на нашата собствена планета.
Плаващите острови бяха опитомени и разпродадени на туристите, точно както Мерин го е предсказал на Сайри. Сега Фърстсайт е град с единадесет милиона жители, а спиралообразно разположените му предградия и градовете-спътници са се разпрострели по цялото крайбрежие на острова. Фърстсайт Харбър съществува като екзотичен пазар, където потомци на Първите семейства продават занаятчийски изделия и кичови произведения на изкуството.
Живяхме известно време на Тау Сети Сентър, когато татко беше избран за сенатор за първи път. Там завърших образованието си. Бях предан син, превъзнасях предимствата на живота в Мрежата и изучавах славната история на човешката Хегемония. Готвех се за кариера в дипломатическия корпус.
И през цялото време чаках.
Върнах се на Мауи-Обетована скоро след дипломирането си и започнах работа из офисите на острова, където беше разположена Централната администрация. Част от задълженията ми беше да посещавам стотиците платформи, които извършваха сондажи из плитчините, да пиша доклади за бързо умножаващите се подводни комплекси и да осъществявам връзката с корпорациите за инвестиции и развитие от ТС2 и Сол Дракон Септем. Тази работа не ми харесваше. Обаче я вършех добре. И се усмихвах. И чаках.
Дълго ухажвах и накрая се ожених за една потомка на едно от Първите семейства. Тя беше от рода на Бертол, братовчеда на Сайри. След като получих рядката оценка „пръв“ на изпитите за дипломатическия корпус, поисках да бъда назначен на работа извън Мрежата.
Така започна нашата лична Диаспора — на Греша и моята. Работех и постигах резултати. Бях роден за дипломат. За пет години станах помощник-консул. За осем — пълноправен консул. За времето, което прекарах в Покрайнините, това беше максималната цел, която си бях поставил.
Това беше моят избор. Работех за Хегемонията. И чаках.
Отначало задачата ми беше да подпомагам с хитростите на Мрежата колонистите да вършат онова, което и без друго им се удава най-добре от всичко — да рушат живота на истинското коренно население. Не е случайно, че за шестстотин години междузвездна експанзия Хегемонията не се е натъкнала на вид, който да бъде признат за разумен според скалата на Дрейк-ТърингЧен. На старата Земя от стари времена е било прието като нравило, че ако даден вид включва човешкото месо в списъка на менюто си, този вид трябва бързо да бъде изтребен. Правилото при експанзията на Хегемонията е следното: ако даден вид действително конкурира човешкия интелект, този вид се изтребва, преди първият телепортатор да се включи в системата.
На планетата Уърл ние издебнахме непрекъснато променящите се зепли от облачните им кули. Може би те не бяха разумни но човешките стандарти или по стандартите на Центъра. Но бяха прекрасни. Когато умираха, разпръсквайки се на вълнички, сияещи във всички цветове на дъгата, и техните цветови послания оставаха невидени и нечути от стадните им другари, красотата на смъртната им агония беше неописуема. Ние разпродадохме чувствителните им към светлината кожи на корпорации от Мрежата, месото им — по планети, подобни на Небесна врата, а костите им смляхме на прах, за да я продадем като любовно биле на импотентни и суеверни хора от двадесетина други колониални планети.
На Гардън отговарях за екипа специалисти по хидромелиорация, които отводняваха Големия мочур, подготвяйки края на краткото надмощие на блатните кентаври, които бяха първенстващият вид на планетата и с това застрашаваха успехите на Хегемонията. Накрая те опитаха да се преселят другаде, но Северните ръкави имаха прекалено сух климат за тях. Като посетих тази област няколко десетилетия по- късно, когато Гардън вече беше в Мрежата, изсъхналите останки от кентаврите все още стояха във вид на купчини боклук из по-отдалечените ръкави и наподобяваха вкаменелости на екзотични растения от някаква по-цветуща геологична ера.
Пристигнах на Хеброн точно когато завършваше дългата кръвна вражда между еврейските заселници и Сенешай Алуит. Тези същества бяха толкова крехки, колкото и екологичното равновесие на полубезводната им планета. Алуитите бяха телепати и това което ги уби, бяха нашият страх и нашата алчност — и още — нашата неспособност да ги разберем. Но не гибелта на алуитите превърна сърцето ми. в камък на Хеброн, а моето собствено участие в организирането на трагедията на самите колонисти.
На старата Земя е имало специална дума за това, което бях аз — колаборационист. Вярно е, че Хеброн не беше родната ми планета, но заселниците, избягали някога тук, го бяха сторили по същите ясни причини, по които моите предци бяха подписали Спогодбата за живот на Мауи, един остров на старата Земя. Но аз чаках. И докато чаках, действах… в пълния смисъл на тази дума.
Те ми вярваха. Все повече и повече се изпълваха с доверие в чистосърдечните ми разяснения колко хубаво би било за тях да се влеят в общността на човечеството… да влязат в Мрежата. Те упорстваха, че само един техен град трябва да бъде достъпен за чужденци. Аз се усмихвах и се съгласявах. Днес Нови Йерусалим има шестдесет милиона жители, а на континента — десет милиона коренни еврейски заселници, които зависят от този приобщен към Мрежата град почти за всичко. Това може да продължи още десетина години. Или дори по-малко.
Рухнах малко след приобщаването на Хеброн към Мрежата. Открих алкохола, благословения заместител
