разписанието: Другите членове на Съвета вече са побързали да слязат от хълма и са застанали на трибуната до останалите видни граждани и оркестъра. Това, че днес се бавя от мъка, е нещо повече от лошо разчитане на времето — то се превръща в лош театър.
— Мама остави разпореждания и те са изпълнени — пояснява Донъл и докосва една плоскост на стената, която е срещу вратата. Тя се хлъзва встрани и открива малка ниша, съдържаща метална кутия. Върху нея стои моето име.
— Какво е това?
Донъл извърта глава:
— Това са лични вещи, които мама остави за тебе. Само Маргит знаеше подробности, но тя умря миналата зима, без да каже никому нищо.
— Добре — кимам аз. — Благодаря ти. Ще изляза след малко.
Донъл поглежда към хронометъра си.
— Церемонията започва след осем минути. Ще задействат телепортатора след двайсет минути.
— Зная — казвам. И наистина зная. Част от мен знае точно колко време остава. — Ще изляза след малко.
Донъл се поколебава и после излиза. Затварям вратата след него с просто докосване с длан. Металната кутия е учудващо тежка. Поставям я върху каменния под и присядам до нея. Малката ключалка пак е чувствителна към кожата ми и отново полагам дланта си. Капакът щраква и аз се взирам в съдържанието.
— Дявол да го вземе — прошепвам тихо. Не зная какво точно съм очаквал — може би някакви предметчета, някакви сантиментални останки от стоте и три дни, които сме прекарали заедно. Може би някое изсушено цвете от букетче, което съм й подарил, или пък черупката от морски охлюв, за която се гмуркахме край Февароне. Но в кутията няма подобни сантиментални неща.
Тя съдържа един малък Стийнър-Гринов ръчен лазер — едно от най-мощните лъчеви оръжия, които някога са били създавани. Акумулаторът му е свързан чрез оловна пластинка с мъничко ядрено реакторче- клетка, което Сайри вероятно е задигнала от новата си подводница. С реакторчето е свързан и старомоден инфотерм, пищна и солидна оказионна вещ. Ключът на дисплея е от прозрачен кристал. Зеленото сияние на индикатора показва, че зарядът не е изчерпан.
В кутията има още два предмета. Единият е медальонът преводач, с чиято помощ бяхме разговаряли с делфините. Последният предмет ме кара направо да зяпна от почуда.
— Така значи, малка кучко! — възкликвам аз. Нещата идват на местата си. Не мога да се сдържа и се усмихвам.
— Ти, мила и сладка малка кучко!
Старателно навито на руло и с напълно изправно енергийно захранване, пред мен лежи хокинговото килимче, купено някога от Майк Ошо за тридесет марки на пазарния площад в Карнъл.
Оставям хокинговото килимче да си лежи, освобождавам инфотерма и го вземам в ръце. Сядам на студения под с кръстосани крака и натискам ключа на дисплея. Светлината в криптата изчезва и пред мен внезапно се появява Сайри.
Когато Майк загина, мен не ме изхвърлиха от кораба. Можеха, но не го направиха. Не ме оставиха и на произвола на местното правосъдие на Мауи-Обетована. Можеха, но предпочетоха да не го правят. В продължение на два дни ме държаха в Корабна сигурност и ме разпитваха — дори веднъж ме разпита самият боцман Сингх. После ме върнаха на служба. Четири месеца — толкова траеше дългият скок назад — аз се самоизмъчвах със спомена за това как бе убит Майк. Знаех, че с моята непохватност и аз съм виновен за неговата смърт. Мислех непрекъснато за това и през работните смени, и нощем, когато се обливах в пот и сънувах кошмари. Чудех се дали няма да ме уволнят, когато се върнем в Мрежата. Можеха да ми кажат, но предпочетоха да си мълчат.
Не ме уволниха. Оставиха ми правото да се придвижвам свободно из Мрежата, но ми забраниха да напускам кораба, когато се намираме в планетната система на Мауи-Обетована. Освен това вписаха в досието ми мъмрене и временно ме понижиха в звание. Толкова струваше животът на Майк — едно мъмрене и едно понижение в звание.
Взех триседмичния си отпуск заедно с другите от екипажа, но за разлика от тях нямах намерение да се връщам. Заминах през телепортатора за Есперанс и допуснах класическата грешка на звездоплавателя — опитах се да видя семейството си. Два дни в претъпкания жилищен резервоар ми бяха достатъчни и побързах да замина за Лусус. Там се забавлявах три дни с леките жени от Улицата на котенцата. Настроението ми се развали окончателно и отидох на Фуджи, където загубих неголямата част от наличните си марки в залагания на кървавите самурайски битки там.
Накрая забелязах, че отивам към станцията за Слънчевата система, а после — че се качвам на совалката за двудневно пътешествие до Марс. Никога преди не бях ходил нито до Марс, нито до Слънчевата система. Освен това нямах намерение да се връщам на кораба, но десетте дни, които прекарах в скитане из прашните и пълни с призраци коридори на Манастира, ми помогнаха да се върна. На кораба… и при Сайри.
Понякога излизах от червения мегалитен лабиринт и — облечен само в лек скафандър — заставах на някой от неизброимите хиляди каменни балкони и се взирах в небето, където блещукаше едно бледосиво петънце. Някогашната стара Земя. Мислех си за смелите и глупави идеалисти, устремени към тъмните далечини на своите бавни и често повреждащи се кораби, понесли и ембриони, и идеологии с вяра и обич. Но най-често не се опитвах да мисля. Просто си стоях в пурпурната нощ и оставях Сайри да дойде при мен. Там, на Скалата на Майстора, където образите на великите звездоплаватели бяха отказвали да се явят пред много по-достойни поклонници, аз успях да извикам образа на едно още ненавършило шестнадесет години момиче, което бе лежало до мен и върху чието тяло се бе ляла светлина от крилете на ястреб.
Когато „Лос Анджелис“ се завъртя, готвейки се за квантов скок, аз бях на борда на кораба. Четири месеца по-късно продължавах да изпълнявам с охота задълженията си като член на екипажа, а дойдеше ли време за отпуск, проспивах го, включен към касета за електронни сънища. Един ден Сингх дойде при мен.
— Ще слезеш долу — каза той. Не го разбрах. Той обясни:
— През изминалите единадесет години жителите на планетата са превърнали вашата история с Ошо в някаква проклета легенда. Твоята малка роля в сеното с колониалното момиче се е разраснала до културен мит.
— Сайри — изрекох аз.
— Вземай си такъмите — продължи Сингх. — Ще прекараш твоите три седмици на повърхността на планетата. Експертите на посланика казаха, че там ще принесеш повече полза за Хегемонията, отколкото тук горе. Ще видим.
Планетата ме очакваше. Тълпи от хора ме приветстваха. Сайри ми махаше с ръка. Отидохме на пристанището и там се качихме на един жълт катамаран. Вятърът наду платната му и ни понесе на юг- югоизток към ахинелага, където беше и островът на нейното семейство.
— Здравей, Мерин!
Сайри се носи из мрака на гробницата си. Холовизионният образ не е безукорен — някаква мъглявост зацанва краищата му. Но това е Сайри — Сайри, каквато я видях за последен път, с по-скоро обръсната, отколкото подстригана сива коса, с вдигната глава и лице, потънало в сенки.
— Здравей, Мерин, обич моя.
— Здравей, Сайри — казвам аз. Вратата на гробницата е затворена.
— Съжалявам, че няма да имаме Седма среща, Мерин. Очаквах го.
Сайри спира и поглежда надолу към ръцете си. Образът й леко потрепва и през него плуват прашинки.
— Бях се подготвила много старателно какво да ти говоря — продължава тя. — И как да ти го кажа. Исках да ти доказвам разни неща. Да ти дам разпореждания. Но зная колко безполезно ще бъде. Или вече съм ти казала всичко и ти си го чул, или — а то е същото — вече няма нищо за казване и мълчанието е по- подходящо за момента.
С възрастта гласът на Сайри е станал дори по-хубав. В него се долавят спокойствие и уравновесеност, които идват след преживени страдания.
