— Имаш предвид в началото, нали? — попитах аз. — Първата година ще дойдат само няколко хиляди души. Докато има един-единствен портал… на остров 241, там е Търговският център… броят на посетителите ще бъде ограничен. Може би ще достигне петдесет хиляди през втората година, когато Фърстсайт също ще получи портал. Ще бъде много луксозна екскурзия. Когато в Мрежата влезе някоя планета като вашата, в началото е винаги така.
— А после?
— Като изтече петгодишният изпитателен срок? Тогава ще има хиляди портали, разбира се. Предполагам, че през първата година след получаването на пълно гражданство при вас ще дойдат да живеят още двадесет-тридесет милиона души.
— Двадесет-тридесет милиона — повтори Сайри. Светлината от командното табло достигаше до набръчканото й лице отдолу. В това лице все още имаше хубост. Но нямаше нито гняв, нито шок. Аз бях очаквал и едното, и другото.
— Но самите вие ще имате пълни граждански права — допълних. — Ще бъдете свободни да ходите, където си поискате в Мрежата. Ще имате шестнадесет нови планети по ваш избор. Може би тогава ще бъдат дори повече.
— Да — каза Сайри и остави празната си чаша. По стъклата се стичаше на струйки ситен дъжд. Екранът на примитивния радар, поставен в ръчно издялана рамка, показваше спокойна морска шир. Бурята беше отминала.
— Мерин, вярно ли е, че хората в Хегемонията имат домове по на десетина планети? Искам да кажа, че като погледнат през прозореца, виждат десет различни вида небе?
— Разбира се — отвърнах аз. — Но не много хора. Само богатите могат да си позволят такива жилища с многопланетни изгледи.
Сайри се усмихна и сложи ръка върху коляното ми. Вътрешната част на ръката й беше на петна и по нея се виждаха сини вени.
— Но ти, нали ти си много богат, космически вълко?
Погледнах встрани и отвърнах:
— Не, не още.
— О, Мерин, но скоро ще бъдеш! След колко време за теб, обич моя? Тук имаш по-малко от две седмици; после тръгваш обратно за твоята Хегемония. Два месеца твое време, докато докараш тук последните компоненти, още няколко седмици, докато монтажът завърши, и след това се връщаш у дома като богат човек. Връщаш се у дома през двеста светлинни години. Колко странна мисъл… но докъде бях стигнала? Колко трае пътят? По-малко от една стандартна година.
— Десет месеца — отговорих аз. — Триста и шест стандартни дни. Триста и четиринадесет дни твое време. Деветстотин и осемдесет работни смени.
— И тогава твоето заточение свършва.
— Да.
— И ти ще бъдеш на двадесет и четири години и много богат.
— Да.
— Уморих се, Мерин. Искам да спя.
Програмирахме руля за плаване без кормчия, включихме алармената инсталация против сблъскване и слязохме долу. Вятърът се беше позасилил и при всеки негов порив старата лодка се клатеше, спускайки се от гребена на вълната в хлътнатината между нея и следващата вълна. Съблякохме се на мъждивата светлина на люлеещата се лампа. Мушнах се пръв на койката и се завих. Сайри и аз отдавна не бяхме спали заедно. Спомняйки си колко притеснена беше при предишната ни Среща във вилата, очаквах, че ще побърза да загаси светлината. Ала тя остана да стои една минута гола на студа. Тънките й ръце висяха спокойно отпуснати отстрани.
Времето не бе пожалило Сайри, но не беше я разрушило. Старостта бе извършила непоправимото си дело но гърдите и по ханша н; освен това много беше отслабнала. Взрях се в мършавите очертания на ребрата и нагръдната й кост и си спомних за шестнадесетгодишното момиче с бебешка пълнота и кожа като топло кадифе. Под студената светлина на люлеещата се лампа аз се взирах в провисналите меса на Сайри и си спомнях лунната светлина върху напъпилите й гърди. И все пак — странно и необяснимо как — тази Сайри, която сега стоеше пред мен, беше същата.
— Направи ми място, Мерин — каза Сайри и се пъхна при мен.
Чаршафите бяха студени, а грубото одеяло — благодат. Загасих светлината. Лодката се поклащаше, следвайки равномерното дихание на морето. Чувах как мачтите скърцат, а след това въжетата им отговарят. Сутринта пак щяхме да хвърляме мрежи, да ги изтегляме и да ги кърпим, но сега беше време за сън. Шумът на водата, която се плискаше в дървената лодка, ме унесе.
— Мерин?
— Да.
— Какво ще стане, ако сепаратистите нападнат туристите от Хегемонията или новите заселници?
— Мислех, че всички сепаратисти са разхвърляни по островите.
— Да, така е. Но ако пак се съпротивляват?
— Тогава Хегемонията ще изпрати тук части на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и те ще избият бръмбарите от главите на сепаратистите.
— Ами ако нападнат самия телепортатор… и ако го разрушат още преди да е започнал да работи?
— Не е възможно.
— Да, зная, но ако все пак се случи?
— Тогава „Лос Анджелис“ ще се върне след девет месеца с войски на Хегемонията, които ще се заемат с избиването на бръмбарите от главите на сепаратистите… и всеки друг на тази планета, който им. се изпречи на пътя.
— Девет месеца корабно време — уточни Сайри. — Това значи единадесет години наше време.
— Да, но във всички случаи е неизбежно — изтъкнах аз. — Нека да говорим за нещо друго.
— Добре — рече Сайри.
Но не говорихме повече. Заслушах се в скърцането и въздишките на лодката. Сайри се сгуши в сгъвката на ръката ми. Главата й беше на рамото ми, а дишането й бе толкова дълбоко и равномерно, че я помислих за заспала. Самият аз бях почти заспал, когато топлата й ръка се плъзна нагоре по крака ми и леко обхвана пениса ми. Продължавах да бъда удивен дори след като той се размърда и се втвърди. В отговор на моя премълчан въпрос, Сайри прошепна:
— Не, Мерин, всъщност човек никога не е прекалено стар. Искам да кажа толкова стар, че да не му трябват топлина и близост. Решавай ти, обич моя. Аз ще бъда доволна всякак.
Аз реших. Заспахме призори.
Гробницата е празна.
— Донъл, ела вътре!
Суетейки се, той влиза. Робата му шумоли в хралупестата празнина. Гробницата е празна. Вътре няма хибернационна камера — не бях и очаквал наистина да има нещо такова, — но няма нито саркофаг, нито ковчег. Едно ярко кълбо осветява белия интериор.
— По дяволите, Донъл, какво значи това? Мислех, че тук е гробницата на Сайри.
— Така е, татко.
— Но къде е погребана? Да не е под тези плочи? Господи!
Донъл бърше челото си. Спомням си, че разговарям с него за майка му. Спомням си също, че все пак е имал почти две години, за да свикне с мисълта, че тя е мъртва.
— Никой ли не ти е казал? — пита той.
— Какво да ми каже? — поглеждам го аз, объркан и ядосан. — Щом слязох от орбиталния кораб, веднага ме докараха тук и ми съобщиха, че трябва да посетя гробницата на Сайри, преди да открият телепортатора. Какво да ми кажат?
— Мама беше кремирана по нейно собствено разпореждане. Прахът й бе разпръснат над Голямото южно море от най-високата площадка на нашия семеен плаващ остров.
— Тогава за какво е тази… крипта? Внимавам какво говоря. Донъл е чувствителен. Той отново изтрива чело и поглежда към вратата. Тя ни е скрила от погледа на тълпата, но отдавна сме излезли извън
