Шрий и бяхме танцували под звуците на музиката, която никога не замлъкваше и достигаше до безкрайната върволица преминаващи острови. Бяхме гладни. Аз се бях събудил по залез слънце и не бях намерил Сайри до себе си. Тя се върна, преди луната на Мауи-Обетована да изгрее. Каза ми, че родителите й са заминали с приятели на пътешествие за няколко дни и са се качили на една бавно движеща се лодка-къща. Плъзгачът на семейството беше останал във Фърстсайт. Решихме да го вземем и да отлетим на запад, където на Февароне се намираше семейното имение. И така, тръгнахме обратно към центъра на града, преминавайки покрай безброй танцуващи групи и огньове на открито.
Беше много късно, но танцовата площадка на Фърстсайт не беше съвсем напусната от веселяците. Чувствах се много щастлив. Бях на деветнадесет години, бях влюбен и гравитацията на Мауи-Обетована, която беше 0,93 от нормалната, ми се струваше съвсем слаба. Ако исках, сигурно щях и да полетя. Можех да направя всичко.
Спряхме при някаква будка и си купихме мекици и две чашки черно кафе. Внезапно ме стресна една мисъл.
— Как разбра, че идвам от кораба? — попитах аз.
— Млъкни, момче, и си изяж бедната закуска. Като отидем във вилата, ще ти сготвя истинско ядене, за да се нахраниш като човек.
— Чакай, питам те сериозно — настоях аз и избърсах мазнината, която се стичаше по брадичката ми, с ръкава на Арлекиновия костюм. Чистотата му беше повече от съмнителна. — Тази сутрин спомена, че онази вечер веднага си се досетила, че съм от кораба. Как разбра? По акцента ли? Или по костюма? Майк и аз видяхме и други хора със същите костюми.
Сайри се засмя и приглади косата си назад.
— Мерин, любов моя, ти просто трябва да се радваш, че точно аз те разкрих. Ако беше вуйчо ми Грашъм или някой от приятелите му, щеше да си имаш неприятности.
— Така ли? Защо?
Взех си още едно пържено кръгче и Сайри го плати. Последвах я сред оредяващата тълпа. Въпреки движението и музиката, които бяха навсякъде около мен, почувствах, че ме обзема умора.
— Те са сепаратисти — отговори Сайри. — Вуйчо Грашъм наскоро произнесе реч пред Съвета, в която настояваше по-скоро да се сражаваме, отколкото да се оставим вашата Хегемония да ни погълне. Той каза, че трябва да унищожим приспособлението, което наричате „телепортатор“, преди то да ни е унищожило.
— Така ли? — възкликнах аз. — А спомена ли как смята да го направи? Доколкото знам, вашите хора нямат средства за междупланетни полети.
— Наистина нямаме и не сме имали през последните петдесет години — съгласи се Сайри. — Това показва просто колко неразумни могат да бъдат сепаратистите.
Кимнах. Боцман Сингх и съветникът Халман ни бяха осведомили за така наречените сепаратисти на Мауи-Обетована.
— Сепаратистите са естествена коалиция между колониалните патриотари и враговете на напредъка — беше казал Сингх. — Заради тях ние не бързаме и искаме да развием търговския потенциал на планетата преди завършването на телепортатора. Няма нужда тези простаци да влизат преждевременно в Мрежата. Групировки като тези сепаратисти са още една причина вие, хората от екипажа и строителите, да се държите колкото е възможно по-далече от местните обитатели.
— Къде ти е плъзгачът? — попитах аз.
Танцовата площадка бързо се опразваше. Повечето музиканти бяха прибрали инструментите си за през нощта. Групички хора със забавни карнавални костюми спяха и хъркаха на тревата или върху каменните плочи сред боклуци и загасени фенери. Тук-там бяха останали няколко островчета веселие — малки групички, танцуващи бавно под звуците на самотна китара или пеещи пиянски за самите себе си. Неочаквано видях Майк Ошо — истински парцалив шут. Беше загубил маската си и на двете му ръце висеше по едно момиче. Той се опитваше да научи неколцина ентусиазирани, но не много способни меломани да пеят „Ава Нахиля“. Някой от тях все се спъваше и тогава всички падаха на земята. Майк ги налагаше, за да се изправят на крака, и сред всеобщ смях те започваха отново, като подскачаха несръчно в ритъма на неговото бавно басо профундо.
— Ето го — каза Сайри и посочи към пет-шест плъзгача, паркирани зад танцовата площадка. Аз кимнах и махнах с ръка на Майк, но той беше прекалено зает с дамите, които го мъкнеха и не ме забеляза. Сайри и аз пресякохме площада и се озовахме в сянката на старата сграда, когато се чу крясък:
— Хей, ти, от кораба! Обърни се, сине на кучка от Хегемонията!
Застинах и стремително се завъртях със стиснати юмруци, но около мен нямаше никой. Шестима младежи бяха слезли по стъпалата от трибуната и бяха застанали в полукръг зад Майк. Водеше ги един висок, строен и поразително красив млад човек на двадесет и пет-двадесет и шест години. Дългите му руси къдри падаха върху яркочервена копринена дреха, която подчертаваше физиката му. В дясната си ръка държеше меч, дълъг един метър. Мечът изглеждаше от закалена стомана. Майк бавно се обърна. Дори от това разстояние успях да забележа как очите му изтрезняват, докато преценява ситуацията. Жените до него и една двойка от младите хора край тях се изкикотиха, сякаш бяха чули нещо остроумно. Майк остави пиянската усмивка върху лицето си и попита:
— На мен ли говорите, сър?
— На тебе говоря, сине на курва от Хегемонията! — изсъска водачът на групата. Красивото му лице се бе изкривило в презрителна гримаса.
— Бертол — прошепна Сайри. — Братовчед ми. По-малкият син на вуйчо Грашъм.
Аз кимнах и излязох от сянката. Сайри ме хвана за ръката.
— Вече два пъти споменавате майка ми по неучтив начин, сър — с лекота произнесе Майк. — Дали тя или аз сме ви обидили но някакъв начин? Ако е така, хиляди извинения!
Майк направи толкова дълбок поклон, че звънчетата на шапката му почти докоснаха земята. Няколко души от неговата групичка изръкопляскаха.
— Твоето присъствие ме оскърбява, копеле от Хегемонията! Ти вмирисваш въздуха ни с дебелите си меса.
Веждите на Майк се повдигнаха комично. Един младеж близо до него, който носеше маскараден костюм на риба, махна с ръка към Вертол:
— Стига, Бертол! Той просто…
— Затваряй си устата, Ферик! Аз разговарям именно с тази тлъста лайняна глава.
— Лайняна глава? — повтори Майк, чиито вежди още бяха повдигнати. — Нима съм пропътувал двеста светлинни години, за да бъда наричан „лайняна глава“? Ако е така, май не си е струвало труда.
Той се завъртя грациозно и се изскубна от ръцете на жените. Исках да отида при него, но Сайри се вкопчи здраво в ръката ми, шепнейки ми настойчиво нещо, което не можах да чуя. Когато тя ме пусна, видях, че Майк продължава да се усмихва и да се прави на шут. Но лявата му ръка беше пъхната в големия торбест джоб на ризата му.
— Дай му твоя меч, Грег! — изрече отсечено Бертол. Един от по-младите му другари подхвърли към Майк меча си, с дръжката напред. Майк го гледаше как описва дъга, минава край него и тежко издрънчава върху каменната настилка.
— Това не е сериозно — заяви той с кротък глас, който внезапно бе станал напълно трезвен. — Ти, глупаво кравешко лайно! Да не мислиш, че ще си играя на дуел с тебе само защото си взел прекалено висока нота, докато се правиш на герой пред тези селяни?
— Вдигни меча — изпищя Бертол, — или, кълна се в Бога, ще те направя на решето там, където си!
Той бързо пристъпи крачка напред. Младото му лице бе сгърчено от бесен гняв.
— Върви по дяволите — рече Майк. В лявата си ръка държеше лазерната писалка.
— Не! — извиках аз и изтичах на светло.
Тези писалки се използваха от строителите на телепортатора, които драскаха с тях бележки върху подпорни греди от високолегирани сплави.
След това всичко стана много бързо. Бертол направи още една крачка и Майк, почти без да иска, го докосна със струя зелена светлина. Колонистът нададе вик и отскочи назад. Копринената му дреха бе разрязана диагонално на гърдите от димяща черна линия. Колебаех се. Положението на Майк беше от лошо
