Дъното на острова представляваше черно петно на купол от кристална светлина. Притеснявах се от дебелите хранителни смукала, макар Сайри да ми бе обяснила надълго и нашироко, че те не поглъщат нищо по-едро от микроскопичния зоопланктон, който дори в този момент ловеше слънчевата светлина и приличаше на праха в някоя празна бална зала. Корените на острова се спускаха като чворести сталактити на стотици и стотици метри надолу в пурпурните глъбини.
Островът се движеше. Можех да различа слабите неравномерни пулсации на смукалата, които също се влачеха напред. На десет метра над мен следата на острова събираше светлината. В продължение на една секунда изпитвах чувството, че се задушавам, понеже нещо пихтиесто вътре в маската ми пречеше така, сякаш не бях защитен с нищо от заобикалящата ме вода; миг след това се отпуснах и въздухът спокойно навлезе в дробовете ми.
— Слез по-дълбоко, Мерин! — чу се гласът на Сайри.
Примигнах — беше бавно примигване, докато маската сама се нагласяше на фокус пред очите ми — и съзрях Сайри на двадесет метра под мен. Тя се държеше за един корен и се носеше с лекота над студените дълбоки течения, където не проникваше светлина. Помислих си за хилядите метри вода под мен и за тварите, които може би се криеха там, непознати и неоткрити от земните колонисти. Помислих си за тъмните глъбини и скротумът ми неволно се сви.
— Ела тук!
Гласът на Сайри бръмчеше в ушите ми като насекомо. Завъртях се и заритах. Тук водното налягане беше по-малко, отколкото в моретата на старата Земя, но все пак се искаше доста сила, за да се гмурне човек толкова надълбоко. Маската предотвратяваше кесонно-азотните ефекти, ала въпреки това усещах налягането върху кожата и ушите си. Накрая спрях да ритам, хванах се за един корен и несръчно се придвижих до мястото, където се намираше Сайри.
Заплувахме един до друг в мъждивата светлина. Фигурата на Сайри беше направо призрачна — дългата й коса се вееше като ореол с цвят на тъмночервено вино, а бледите ивици на тялото й сякаш тлееха в синьозелената светлина. Повърхността изглеждаше нереално далечна. Следата от острова, която се разширяваше във формата на латинската буква V и движението на многобройните смукала показваха, че островът е увеличил скоростта си и — воден от инстинкта си — се носи към нови планктонови полета и далечни води.
— Къде са… — заекнах аз.
— Шт — отвърна Сайри, въртейки медальона с пръсти и тогава ги чух: пискания, птичи трели, свиркания, котешко мъркане и ехтящо тръбене. Глъбините внезапно се изпълниха с чудновата музика.
— Господи! — възкликнах.
И понеже Сайри беше включила нашите микрофони в автомата за превод, думите ми веднага бяха преведени и прозвучаха като безсмислено свиркане и бучене.
— Здравейте! — извика тя и преводът на този поздрав излезе от автомата, преобразен в крясък на забързана птица, преминаващ в ултразвук. — Здравейте — отново извика тя.
Минаха няколко минути и делфините дойдоха да проучат какво става. Те се плъзнаха край нас. Бяха учудващо едри, обезпокоително едри. Кожата им изглеждаше лъскава; въпреки че светлината беше неясна, мускулите под нея се виждаха. Един особено едър екземпляр се приближи на метър до нас като стена. Успях да видя тъмното му око, което се завъртя, за да се проследи в мига, в който преминаваше покрай мен. С един плясък на широкия си плавник, той предизвика водовъртеж — достатъчно силен, за да ме убеди в могъществото на животното.
— Здравей — извика Сайри, но бързата сянка на делфина изчезна в мъглявата далечина и внезапно настъпи тишина. Сайри изключи автомата за превод, който издаде щракащ звук. — Искаш ли да поговориш с тях? — попита тя.
— Разбира се — отвърнах аз.
Всъщност не бях сигурен. Повече от три столетия усилия не бяха допринесли много за установяване на диалог между хората и морските бозайници. Веднъж Майк ми беше казал, че мисловните механизми на двете групи осиротели чеда на старата Земя са прекалено различни, а пресечните им точки — прекалено малко. Някакъв специалист от епохата преди Хеджира беше писал, че разговорът с обикновен или кафяв делфин дава приблизително същия резултат като разговора с едногодишно човешко дете. Обикновено и двете страни изпитват удоволствие от общуването и се създава някакво подобие на разговор, но след него нито човекът е разбрал нещо повече за делфина, нито делфинът — за човека.
Сайри отново включи диска преводач и аз произнесох „Здравейте“. Още една минута измина в мълчание, след което наушниците ни започнаха да бръмчат, а морето заехтя от писклив вой.
далечина! няма радост/ здравей — чува ли се?/ много чука! около мене! весело ли е?
— Какво е това, по дяволите? — обърнах се аз към Сайри и преводният автомат не закъсня да изчурулика въпроса ми.
Сайри се ухили под маската си.
Опитах отново:
— Здравейте! Поздрави от… хм… повърхността. Как сте?
Едрият мъжкар — според мен беше мъжкар — се стрелна косо към нас като торпедо. С дъгообразни движения той си проправяше път през водата десет пъти по-бързо, отколкото бих могъл да го направя аз, дори ако сутринта се бях сетил да си сложа плавниците. За миг ми се стори, че делфинът ще ни помете, повдигнах колене и здраво се вкопчих в корена. Но той отмина и се изкачи нагоре, за да си поеме въздух, а ние със Сайри залитнахме от раздвижването на водата, което той предизвика, и от силните му крясъци:
няма радост! няма храна! няма плуване! няма игра! няма веселие.
Сайри изключи автомата и се доближи до мен. Аз продължавах да се държа за корена с дясната си ръка. Тя леко ме улови за раменете и течението ни понесе. В топлата вода краката ни се докосваха. Над главите ни се стрелна спираловидно ято дребни яркочервени рибки, а тъмните очертания на делфините продължаваха да кръжат в далечината.
— Стига ли ти вече? — попита тя. Дланта й бе прилепена към гърдите ми.
— Още един опит — казах аз.
Сайри кимна, завъртя превключвателя и дискът отново оживя. Течението ни тласна един към друг и Сайри ме прегърна с ръка.
— Защо показвате пътя на островите? — попитах аз сенките, които кръжаха из пъстрия здрач. Носовете им бяха като гърла на бутилки. — Каква полза имате вие да стоите при островите?
звукове сега! стари песни! дълбока вода! няма големи гласове! няма Акула / стари песни! нови песни
Тялото на Сайри сега плуваше успоредно с моето. Лявата й ръка ме обгърна по-плътно.
— Големи гласове значи китове — прошепна тя. Косата й се разпиля на всички страни като ветрило, а дясната й ръка се хлъзна надолу и изглежда се изненада от това, което намери.
— Липсват ли ви големите гласове? — попитах аз сенките, но не получих отговор. Сайри хлъзна краката си около бедрата ми. Повърхността приличаше на чутура от светлина на четиридесет метра над нас.
— Какво от океаните на старата Земя ви липсва най-много? — попитах аз и като придърпах с лявата си ръка Сайри по-близо до себе си, хлъзнах длан надолу по извивката на гърба й до едно място, където бутовете й се повдигнаха, за да посрещнат дланта ми. Обхванах здраво. Навярно за делфините около нас сме изглеждали като едно-единствено същество. Сайри се повдигна към мен и ние се превърнахме в едно- единствено същество.
От много мятане насам-натам дискът-преводач се бе смъкнал по рамото на Сайри. Пресегнах се да изключа звука, но се спрях, понеже внезапно в ушите ни избръмча отговорът на въпроса ми:
липсва ни Акула! липсва Акула! липсва Акула! липсва Акула! Акула! Акула! Акула.
Изключих диска и поклатих глава. Не разбирах. Имаше много неща, които не разбирах. Затворих очи, докато Сайри и аз се носехме полека в ритъма на течението и в нашия собствен ритъм, а делфините плуваха край нас и водопадът на звуците, които издаваха, наподобяваше тъжното бавно чуруликане на старинна жалейна песен.
Двамата със Сайри се спуснахме от хълмовете и се върнахме в гъмжилото на Фестивала точно преди да изгрее зората на втория ден. В продължение на една нощ и един ден бяхме кръстосвали хълмовете, бяхме се хранили с непознати хора в павилиони от оранжева коприна, бяхме се къпали в ледените струи на река
