моите ръце бяха по-големи, по-тежки и с по-масивни кости, усетих силата на нейните ръце. Помислих си, че тази сила може би се е натрупала през годините, които не бяхме споделили.
— Любими, трябва да мине време, за да опознаеш живота истински. Това, че имам Алон, ми помогна да разбера, че е така. В отглеждането на едно дете има нещо, което помага на човек да изостри сетивата си за онова, което е истинско.
— Какво искаш да кажеш?
Погледът на Сайри за миг се отклони от мен и тя разсеяно приглади назад един кичур коса. Лявата й ръка уверено бе обхванала и двете ми длани.
— Не зная точно — меко изрече тя. — Струва ми се, че човек започва да усеща кога нещата имат значение. Не зная точно как да го обясня. Когато човек тридесет години е влизал в помещения, пълни с чужди хора, той не се притеснява толкова много, колкото ако е имал този опит само петнадесет години. Вече знае какво представлява помещението, какво може да очаква от хората вътре, и влиза, за да търси своето. Ако него го няма, той бързо разбира това и си тръгва, за да си върши другата работа. Човек просто знае повече за онова, което е, и за това, което не е, и му трябва много малко време, за да види кое как е. Разбираш ли, Мерин? Следиш ли мисълта ми поне малко?
— Не — признах аз.
Сайри кимна и захапа долната си устна. Спря да говори за момент, наведе се над мен и ме целуна. Устните й бяха сухи и сякаш питащи. За секунда се отдръпнах — трябваше ми време да помисля — и зърнах небето над нея. След това почувствах горещото нахлуване на езика й и затворих очи. Зад нас се задаваше приливът. Усетих да ме залива топлина, докато Сайри разкопчаваше ризата ми и острите й нокти драскаха гърдите ми. След миг долавях, че я няма, отворих очи и я видях точно в момента, в който разкопчаваше последните копчета на бялата си рокля. Гърдите й бяха наедряли и натежали в сравнение с някога, а зърната им бяха станали по-големи и по-тъмни. Студеният въздух пощипна и двама ни, докато намятах роклята върху раменете й и плътно я прегръщах. Снишихме се и се свлякохме върху топлия пясък до дънера. Притиснах я по-силно и през цялото време недоумявах как е било възможно да ми се стори, че тя е по- силната. Кожата й имаше солен вкус.
Ръцете на Сайри ми помагаха. Късата й коса се притискаше към излинялото дърво, белия памучен плат и пясъка. Сърцето ми блъскаше по-силно от прибоя.
— Разбираш ли, Мерин? — прошепна тя няколко секунди, след като нейната топлина ни съедини.
— Да — прошепнах аз. Но не разбирах.
Майк караше хокинговото килимче от изток в посока към Фърстсайт. Полетът в мрака продължи повече от час и през по-голямата част от това време аз се гушех, за да се скрия от вятъра, и очаквах килимчето да се нагъне и да ни изтърси в морето. Бяхме летели вече половин час, когато видяхме първия плаващ остров. Бързайки да изпреварят бурята, с развълнувани от вятъра дървета, които им служеха за платна, островите се отдалечаваха от намиращите се на юг техни хранителни полета в кортеж, който сякаш нямаше край. Много от тях бяха бляскаво осветени, обкичени с разноцветни фенери и тънки като паяжина платна, излъчващи цветовете на дъгата.
— Сигурен ли си в посоката? — извиках аз.
— Да — изкрещя Майк, без да обръща глава. Вятърът шибаше като с камшик дългата му черна коса и тя се удряше в лицето ми. От време на време той се вглеждаше в компаса и правеше малки корекции в курса. Може би щеше да бъде по-лесно, ако просто бяхме следвали движението на островите. Прелетяхме над един от тях. Беше голям, дълъг почти половин километър. Много внимателно се опитах да различа подробности, но като се изключат тлеещите фосфоресценции на следата му, островът беше тъмен. Сред млечните вълни се мярнаха неясни силуети. Тупнах Майк по рамото и му ги посочих.
— Делфини — извика той. — Нали помниш, че в тази колония непрекъснато се занимават с такива неща? А по времето на Хеджира една шепа добротворци са искали да спасят всички океански млекопитаещи на старата Земя. Не са успели.
Исках да му изкрещя някакъв друг въпрос, но в този момент се показа носът на Фърстсайт Харбър.
Бях си мислил, че най-бляскави на Мауи-Обетована са нощните звезди. Бях си мислил, че най- забележителна там е живописната гледка на плаващите острови. Но Фърстсайт Сити, опасан от едната страна от пристана, а от другата — от хълмовете, беше истински огнен маяк в нощта. Блясъкът му ми напомни за един военен кораб, който бях наблюдавал, докато се презареждаше с плазма, всмуквайки енергия от тъмните протуберанси на един угасващ розов гигант. Градът представляваше амфитеатрална фигура с пет окръжности от бели здания, всички до едно осветени от лъчисти фенери отвътре и безброй факли отвън. Изглеждаше, че дори самият бял вулканичен камък е прихванал огъня от светлините на града. Вън от очертанията му имаше палатки, павилиони, огньове, на които се готвеха ястия, и огромни пламтящи клади — прекалено големи, за да вършат някаква работа. Прекалено големи за всичко освен за едно — да приветстват завръщащите се острови.
Пристанището беше пълно с плавателни съдове: люлеещи се на котва катамарани, по чиито мачти бяха закачени звънтящи хлопатари, лодки-къщи с едри корпуси и плоски дъна, строени за кротко пълзене от пристан на пристан из спокойните екваториални плитчини, но през тази нощ гордо обкичени със светнали от лампи въжета; имаше и няколко яхти, пригодени за океанско плаване, пъргави като гладни акули. Фарът, построен на мястото, където двата рифа, ограждащи пристанището, се сключваха като ракови щипци, хвърляше лъча си далеч в открито море, осветяваше и вълните, и острова, а после го връщаше обратно над живописното гъмжило от кораби и хора.
Врявата се чуваше от цели два километра. Тържествената музика се долавяше ясно. Над крясъците и непрестанния шум на прибоя се издигаха звуците на една Бахова соната за флейта, които не можеха да се сбъркат с нищо друго. По-късно узнах, че този приветствен концерт е бил препредаван по хидрофони до входните приливи, където делфините са скачали и са се въртели под звуците на музиката.
— Боже мой, Майк, как разбра, че тук има такова нещо?
— Допитах се до главния компютър на кораба — отвърна Майк.
Хикинговото килимче сви надясно, за да не се доближим до корабите и до лъча на фара. После отново кривнахме на север от Фърстсайт към един тъмен нисък нос. Чувах тихото плискане на вълните в плитчините под нас.
— Те всяка година си правят това празненство — продължи Майк, — но тази година е сто и петдесетгодишният юбилей. Веселбите траят вече три седмици и се предвижда да продължат още две. Мерин, на цялата планета има само двеста хиляди колонисти и аз се обзалагам, че половината от тях празнуват долу!
Килимчето забави ход, сниши се полека и се приземи на едно скалисто място близо до брега. Бурята, която бушуваше на юг, не ни беше засегнала, но на хоризонта още се виждаха накъсани проблясвалия на светкавици и далечни светлини от островите, които плаваха насам. Звездите над главите ни не бяха помрачени от сиянието, което идваше от Фърстайт към нас, понеже ни делеше едно възвишение. На това място въздухът беше по-топъл и аз долових ухание на овощни дървета, разнасяно от бриза. Сгънахме хокинговото килимче и побързахме да се облечем в Арлекиновите костюми. Майк пъхна лазерната си писалка и бижутата в широките си джобове.
— За какво са ти тези неща? — попитах аз, докато скривахме раницата и килимчето под един голям валчест камък.
— Тези неща ли? — попита Майк, като измъкна една връв, на която се клатушкаше дантелена яка от ренесансовата епоха. — Те са разменна монета, в случай че се наложи да водим пазарлък за благосклонност.
— Благосклонност ли?
— Благосклонност — повтори Майк. — Щедра добрина от страна на някоя дама. Разтуха за уморения космически пътешественик. Кътчето за тебе, приятел.
— О — казах аз и оправих маската си и шутовския калпак. Звънчетата издадоха тих звук в мрака.
— Да вървим — подкани ме Майк, — ще изпуснем веселбата.
Кимнах и го последвах. Докато се промъквахме през камънаци и шубраци към очакващите ни светлини, звънчетата подрънкваха.
Седя тук, слънчевата светлина ме облива, и чакам. Не зная точно какво чакам. Усещам как гърбът ми се сгорещява все повече и повече, понеже върху него падат слънчевите лъчи, които се отразяват от белите
