по-лошо. Двама от приятелите на Бертол тръгнаха напред и Майк пусна топлинния лъч през глезените им. Единият се строполи на колене и заизригва проклятия, а другият избяга, виейки, хванал се за крака.
Насъбра се тълпа. Майк отново се поклони и развя шутовската си шапка. Хората се засмяха.
— Благодаря ви — каза Майк. — Майка ми ви благодари.
Братовчедът на Сайри напрягаше сили да овладее беса си. По устните и по брадичката му се стичаше разпенена слюнка. Аз си проправих път през тълпата и застанах между Майк и високия колонист.
— Хайде, всичко е наред — рекох. — Отиваме си. Тръгваме веднага.
— По дяволите, Мерин, махни се оттук — изсъска Майк.
— Всичко е наред — обърнах се към него. — Аз съм с едно момиче, което се казва Сайри и има…
Бертол пристъпи крачка напред, изравни се с мен и нанесе удар с меча. Обвих рамото му с лявата си ръка и го отхвърлих назад. Той тупна тежко на тревата.
— Ах, лайнар — възкликна Майк, отстъпи няколко крачки назад и седна на едно каменно стъпало. Изглеждаше отегчен и малко отвратен. — Дявол да го вземе — тихо рече той.
Върху една от черните кръпки отляво на арлекиновия му костюм се виждаше къса яркочервена черта. Тясната цепка бързо се напълни с кръв. Тя потече надолу по едрия корем на Майк Ошо.
— О, Господи, Майк!
Откъснах парче плат от ризата си и се опитах да спра кръвта. Не можех да си спомня нищо от знанията по даване на първа помощ, на които ни бяха обучавали на кораба. Пипнах се за китката, но инфотермът ми го нямаше. Бяхме ги оставили на „Лос Анджелис“.
— Не е чак толкова зле, Майк — измърморих аз. — Само една малка драскотина.
Кръвта шуртеше покрай дланта и китката на ръката ми.
— Ще свърши работа — каза Майк. Гласът му беше като пристегнат с въже от болката. — Дявол да го вземе! Този мръсен меч! Можеш ли да повярваш, Мерин? Посечен в разцвета на младостта си от бутафорно оръжие заради опера за един грош. О, дявол да го вземе, боли.
— Опера за три гроша — поправих го аз и си смених ръката. Парцалът беше подгизнал.
— Знаеш ли какъв ти е тъпият проблем, Мерин? Твоите два гроша винаги пропадат. Ох, ох…
Лицето на Майк побеля и после посивя. Той наведе брадичката си към гърдите и пое дълбоко въздух.
— По дяволите всичко това, друже. Да си вървим у дома, а?
Извърнах глава и погледнах назад. Бертол и приятелите му бавно се измъкваха. Хората, които бяха останали от тълпата, се щураха потресени насам-натам.
— Извикайте лекар — изкрещях аз. — Дайте тук лекари!
Двама души хукнаха по улицата. От Сайри нямаше и следа.
— Чакай една минута! Чакай една минута! — извика Майк със силен глас, сякаш си беше спомнил нещо важно. — Само една минута — каза той и умря.
Той умря. Умря наистина — умът му умря. Устата му грозно се отвори, очите му се превъртяха така, че остана да се вижда само бялото, и след минута кръвта престана да тече от раната.
За няколко секунди обезумях и проклех небесата. Виждах „Лос Анджелис“, който се движеше сред бледнеещите звезди, и знаех, че ако до няколко минути мога да закарам Майк на кораба, там ще го съживят. Докато крещях и беснеех срещу звездите, тълпата отстъпваше назад.
Накрая се обърнах към Бертол и процедих:
— Ти!
Младият мъж бе застанал в другия край на танцовата площадка. Лицето му беше пепяляво. Той гледаше безмълвно.
— Ти — повторих аз.
Вдигнах лазерната писалка, която се търкаляше на земята, включих лъча на максимална мощност и тръгнах към Бертол и приятелите му, които стояха и чакаха.
Малко по-късно, сред хаоса от писъци и миризма на изгоряло месо, смътно почувствах, че плъзгачът на Сайри каца на изпълнения с хора площад, прахолякът хвърчи на всички страни, а нейният глас ми заповядва да се кача при нея. Литнахме. Лудостта и светлините се отдалечиха. Студеният вятър развяваше косата ми, напоена с пот.
— Ще отидем във Февароне — заяви Сайри. — Бертол беше пиян. Сепаратистите са малка групичка насилници. Няма да има съд. Ти ще останеш с мен, докато Съветът извърши разследването.
— Не — отсекох аз. — Тук. Спри тук — и посочих към един нисък нос недалеч от града.
Макар и с протести Сайри приземи плъзгача. Хвърлих поглед към валчестия камък, за да се уверя, че раницата е още там и после се измъкнах навън. Сайри се хлъзна по седалката и дръпна главата ми до своята.
— Мерин, обич моя — каза тя.
Устните й бяха топли и разтворени, но аз не почувствах нищо. Тялото ми беше като упоено. Тръгнах и я отпъдих с ръка. Тя приглади косата си назад и впери в мен зелените си очи, пълни със сълзи. После плъзгачът литна, направи завой и се устреми на юг в утринната дрезгавина.
Искаше ми се да изкрещя: „Само минута.“ Приседнах на един камък, обхванах коленете си с ръце и от гърлото ми излязоха няколко накъсани ридания. После се изправих и хвърлих лазерната писалка в прибоя, който шумеше долу. Издърпах раницата и изсипах съдържанието й на земята.
Хокинговото килимче го нямаше.
Отново седнах. Бях прекалено изтощен, за да се смея, да плача или да тръгна нанякъде. Когато слънцето се показа, аз още седях на същото място. Продължавах да седя там и когато след три часа големият черен плъзгач на Корабна сигурност безшумно се приземи зад мен.
— Татко? Татко, става късно. Обръщам се и виждам моя син Донъл, който е застанал зад гърба ми. Той носи синьо-златната роба на член на Съвета на Хегемонията. Плешивият му череп е почервенял и по него блестят мъниста пот. Донъл е само на четиридесет и три години, но на мен ми изглежда много по-стар.
— Моля те, татко — казва той.
Кимвам с глава, ставам и тръгвам през тревата и калта. Заедно стигаме до фасадата на гробницата. Сега тълпата е дошла по-близо. Хората непрекъснато пристъпват от крак на крак и се чува хрущене на чакъл.
— Да вляза ли с тебе, татко? — пита Донъл. Спирам се, за да погледна този чужд човек, който е мое дете. У него има малко неща, които напомнят за мен или за Сайри. Лицето му е дружелюбно, цветущо и напрегнато от вълненията на деня. Чувствам неговата открита честност, която при някои хора нерядко замества интелигентността. Не мога да се въздържа да не сравня това оплешивяващо кученце с Алон — Алон с тъмните къдри, сардоничната усмивка и упоритите мълчания. Но Алон е мъртъв от тридесет и три години, заклан при някакво глупаво сбиване, което не е имало нищо общо с него.
— Не — казвам аз, — ще вляза сам. Благодаря ти, Донъл.
Той кимва и прави крачка назад. Флаговете плющят над главите на напиращата тълпа. Вниманието ми се насочва към гробницата.
Входът е запечатан. На него има ключалка, чувствителна към кожата на ръката ми. Достатъчно е да я докосна.
През последните няколко минути си измислих нещо, което трябва да ме спаси от тъгата, нарастваща вътре в мен, и от многобройните събития вън, чиято първопричина съм аз. Сайри не е умряла. В последния етап на боледуването си е събрала лекарите и малкото технически специалисти, с които разполага колонията, и те са ремонтирали за нея една от хибернационните камери на кораба, който преди две столетия е превозил дотук хората, животните и растенията. Сайри просто спи. Нещо повече, този продължаващ с години сън някак е възвърнал младостта й. Когато я събудя, тя ще бъде онази Сайри, която съм запомнил от първите ни дни. Ще тръгнем заедно под слънчевата светлина и когато вратите на телепортатора се отворят, ние първи ще минем през тях.
— Татко?
— Да.
Пристъпвам напред и поставям дланта си върху вратата на криптата. Чува се шумолене на електрическо моторче и един бял каменен блок се хлъзга встрани. Свеждам глава и влизам в гробницата на Сайри.
— По дяволите, Мерин, оправи това въже, преди да те е преобърнало. Бързо!
