Побързах. С мокрото въже се боравеше трудно, а да го развържа ми беше още по-трудно. Сайри поклати глава с отвращение и се наведе напред, за да завърже с една ръка някакъв възел на носа на лодката.
Това беше Шестата ни среща. Бях закъснял с три месеца за рождения й ден, но той бе отпразнуван тържествено от повече от пет хиляди души. Президентът на Всеобема й бе отправил своите благопожелания в четиридесет и пет минутна реч. На тържеството един поет бе прочел най-новия си цикъл сонети, посветени на любовта. Посланикът на Хегемонията й бе връчил почетна грамота и й бе подарил цял нов плавателен съд — малка атомна подводница, на която беше монтиран първият двигател с ядрено гориво, след като на Мауи-Обетована разрешиха използването му.
Сайри имаше осемнадесет други кораба. Дванадесет бързи катамарана съставляваха търговската й флотилия, която неуморно сновеше между плаващия Архипелаг и неподвижните острови. Други два бяха прекрасните й състезателни яхти, които се използваха само два пъти годишно, за да вземат участие в Регатата на Основателя и в Критериума на Мауи-Обетована. Имаше и още четири стари рибарски лодки — груби и тромави; макар и добре поддържани, те не бяха нищо друго освен обикновени черупки.
Сайри притежаваше деветнадесет кораба, но ние бяхме на рибарска лодка — „Джини Пол“. През последните осем дни бяхме ловили риба из шелфа на екваториалните плитчини. Бяхме само двамата и по цял ден хвърляхме мрежите и ги изтегляхме, газехме във водата до колене сред вмирисана риба и хрущящи черупки на мекотели, измрели преди милиони години, подскачахме пред всяка задаваща се вълна, хвърляхме мрежите, изтегляхме ги, бодърствахме и в кратките моменти на почивка спяхме като изморени деца. Още не бях навършил двадесет и три години. Мислех, че на борда на „Лос Анджелис“ съм привикнал към тежкия физически труд, и обикновено преди началото на всяка втора работна смяна се упражнявах по един час в камера с гравитация 1,3 g, но сега усещах болки в ръцете и гърба от навеждането, а дланите ми бяха покрити с пришки и мазоли. Сайри току-що бе прехвърлила седемдесетте.
— Мерин, мини отпред и свали долната част на предното платно. Направи същото и с малкото предно платно. После слез долу и виж какво става със сандвичите. Повече горчица!
Кимнах и минах отпред. В продължение на ден и половина си бяхме играли на криеница с една буря — когато можехме, я изпреварвахме и плавахме пред нея; друг път бягахме, а наложеше ли се, изтърпявахме наказанието си. Отначало беше забавно преживяване, дошло като желан отдих от безкрайното хвърляне, изтегляне и кърпене на мрежите. Но след първите няколко часа, приливът на адреналин в кръвта ми спадна и вместо него почувствах непрекъснато гадене, умора и ужасна досада. Морската стихия беше безмилостна. Вълните достигаха шест метра и повече. „Джини Пол“ се клатушкаше във водата като непохватна ъгловата матрона, каквато си беше. Всичко бе влажно. Кожата ми беше подгизнала от три пласта дъждовна вода. Сайри обаче се наслаждаваше на дългоочакваната ваканция.
— Това не е нищо — каза тя в най-тъмния час на нощта, когато вълните обливаха палубата и се разбиваха в набраздената от белези пластмасова стена на кубрика. — Трябва да видиш какво е през сезона на бурите.
Облаците продължаваха да висят ниско и се сливаха в далечината със сивите морски вълни, но бурята бе затихнала и имаше само леки вълни, които стигаха до метър и половина.
Сложих горчица на сандвичите с говеждо печено и налях димящо кафе в дебели бели чаши без дръжки. Щеше да ми бъде по-лесно да нося кафето в състояние на безтегловност и да не го разплискам, отколкото да се изкача с него по извисяващата се въжена стълба. Сайри пое полупразната си чаша без коментар. Известно време седяхме мълчаливо, наслаждавайки се на храната и на парещата топлина на кафето. Когато Сайри слезе долу да напълни отново чашите ни, аз наглеждах кормилото. Сивият ден почти незабележимо гаснеше и се превръщаше в нощ.
— Мерин — рече тя, след като ми подаде чашата и се разположи на дългата тапицирана пейка, която обикаляше целия кубрик, — какво ще стане, когато отворят телепортатора?
Бях изненадан от този въпрос. Почти никога не бяхме разговаряли за времето, когато Мауи-Обетована щеше да се присъедини към Хегемонията. Спрях погледа си върху Сайри и внезапно бях поразен колко много е остаряла. Лицето й представляваше плетеница от бръчки и сенки. Прекрасните й зелени очи бяха заприличали на тъмни кладенци, а над чупливата като пергамент кожа скулите бяха прекалено изпъкнали. Сега косата й бе подстригана късо и сивите кичури стърчаха като мокри житни класове. Сухожилията по врата и китките й, които се виждаха под безформения пуловер, бяха като възлести въжета.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.
— Какво ще стане, когато отворят телепортатора?
— Ти знаеш какво казва Съветът, Сайри — говорех високо, понеже тя не чуваше с едното ухо. — За търговията и технологиите на Мауи-Обетована телепортаторът ще означава началото на нова ера. Вече няма да сте ограничени на една-единствена планета. Когато получите гражданство, всеки ще има право да влиза и да излиза през телепорталите.
— Да — каза Сайри. Гласът й бе уморен. — Чувала съм всичко това, Мерин. Но какво ще се случи? Кой ще дойде най-напред при нас?
Свих рамене.
— Предполагам, че ще има повече дипломати. Специалисти по културни контакти. Антрополози. Етнолози. Морски биолози.
— А после?
Спрях за малко. Навън се бе стъмнило. Морето беше почти тихо. Сигналните светлини на лодката, червени и зелени, сияеха в нощта. Почувствах, че у мен се надига същото безпокойство, което ме бе обзело преди два дни, когато високата вълна на бурята се появи на хоризонта, но продължих:
— После ще дойдат мисионерите. Геолозите, които търсят нефт. Морските фермери. Специалистите по развитие.
Сайри сръбна от кафето си.
— Аз пък все си мислех, че вашата Хегемония отдавна е минала стадия на петролната икономика.
Засмях се и погледнах към руля.
— Никой не може да загърби петролната икономика. Докато има петрол — никога. Ние не го използваме за гориво, ако това имаш предвид. Но петролът продължава да бъде основна суровина за производство на пластмаси, синтетика, хранителни съставки и заместители на биопродукти. Двеста милиарда души употребяват страшно много пластмаса.
— А на Мауи-Обетована има ли петрол?
— О, да — казах аз. В гласа ми вече нямаше смях. — Само под екваториалните плитчини лежат като на склад милиарди барели.
— Как ще го добиват, Мерин? С платформи ли?
— Ами да. Платформи. Подводници. Колонии на дъното на морето със специално подготвени работници, които ще бъдат докарани от планетата Безкрайно море.
— А плаващите острови? — попита Сайри. — Те трябва всяка година да се завръщат в плитчините, за да се хранят там със сини и кафяви водорасли и да се размножават. Какво ще стане с островите?
Отново свих рамене. Бях прекалил с кафето и в устата ми беше останал горчив вкус.
— Не зная — признах аз. — На кораба не ни говореха много за тези неща. Някога, по време на първия ни полет, Майк беше чул, че има план да бъдат разработени колкото е възможно повече острови. Следователно, защитени острови ще има.
— Да бъдат разработени ли? — в гласа на Сайри за пръв път прозвуча учудване. — Как така ще разработват островите? Дори Първите семейства са длъжни да искат разрешение от морския народ, когато желаят да си построят дървена къща на някой остров.
Усмихнах се, като чух Сайри да употребява местното название на делфините. Стане ли дума за проклетите им делфини, колонистите на Мауи-Обетована се държат като истински деца.
— Всички планове са вече готови — обясних аз. — Има 128 573 плаващи острова, които са достатъчно големи, за да може на тях да се построи човешко жилище. Разрешенията за строителство на тези острови са отдавна разпродадени. Предполагам, че по-малките острови ще бъдат унищожени. На островите, където има жилища, ще се развива хотелиерството и почивното дело.
— Хотелиерството и почивното дело — като ехо повтори Сайри. — Колко хора от Хегемонията ще използват телепортатора, за да идват тук… на почивка?
