и го прегърна. Стреснат, консулът повдигна едната си ръка. По стената зад тях танцуваше светлина.
Минута след това Сол Уайнтрауб се доближи до тях и ги прегърна и двамата, поставяйки ръка върху рамото на всеки един. Внезапната топлина на много тела караше бебето да се извива от удоволствие. Консулът усети мирис на талк и ухание на новородено.
— Не бях прав — рече консулът. — Ще поискам нещо от Шрайка. Ще го помоля за нея.
Той леко докосна главата на Рахил по мястото, където черепчето й се закривяваше към врата. Мартин Силенъс издаде някакъв звук, който започна като смях и заглъхна като стон.
— Последните ни желания — каза той. — Нима музата изпълнява желания? Аз нямам желание. Искам само тази поема да бъде завършена.
Отец Хойт се обърна към поета:
— Толкова ли е важна? — попита.
— О, да, да, да, да — изпъшка Силенъс. Остави празната бутилка от уиски, бръкна в чантата си, извади една стиска тънки листове, вдигна ги нависоко и ги предложи на групата. — Искате ли да я прочетете? Искате ли аз да ви я прочета? Тя пак започна да се лее. Прочетете старите й части. Прочетете песните, които написах преди три столетия и които никога не съм публикувал. Там всичко е казано. Всички ние сме вътре. Моето име, вашите имена, това пътуване. Не разбирате ли… аз не създавам поема, а създавам бъдещето! — той остави листовете да се разхвърчат, вдигна празната бутилка, намръщи се и я протегна като потир. — Аз създавам бъдещето — повтори той, без да гледа към групата — но не то, а миналото трябва да бъде променено. Един момент. Време е да решаваме.
Мартин Силенъс вдигна лице. Очите му бяха зачервени.
— Това нещо, което ще ни убие утре — каза той, — и моя муза, и наш създател, и наш разрушител — то е изпратено при нас от бъдещето. Добре, оставете го. Нека този път то да вземе мен и да остави Били на спокойствие. Нека вземе мен и да остави поемата ми да свърши дотук, недовършена за вечни времена.
Поетът вдигна още по-високо бутилката, затвори очи и я хвърли към стената. Отломките се разхвърчаха, отразявайки оранжевата светлина от далечните безшумни експлозии.
Полковник Касад се доближи до него и сложи дългите си пръсти върху рамото му.
За няколко секунди в помещението сякаш стана по-топло, просто от факта на човешкия контакт. Отец Ленар Хойт се отдалечи от стената, на която се подпираше, и вдигна дясната си ръка. Палецът му се допираше до кутрето, а другите три пръста стърчаха нагоре. Този жест някак обхващаше и него самия, и хората, които стояха пред него. Той каза тихо:
— Ego te absolvo.32
Отвън вятърът се блъскаше в стените и свиреше около водосточните тръби и балконите. Светлината от сражението, което се водеше на сто милиона километра, хвърляше върху хората синкави отблясъци.
Полковник Касад тръгна към изхода. Всички му направиха път.
— Нека се опитаме да поспим малко — предложи Брон Ламиа.
По-късно, когато беше сам в хамака си и се вслушваше в нищенето и воя на вятъра, консулът свря буза в раницата си и придърпа по-нагоре грубото одеяло. От години не бе успявал да заспи лесно.
Той пъхна свит юмрук под бузата си, затвори очи и заспа.
ЕПИЛОГ
Консулът се събуди от звуците на балалайка. Някой свиреше толкова тихо, че отначало му се стори, че музиката е част от съня му.
Той стана, потръпна от студения въздух, уви одеялото около себе си и излезе на дългия балкон. Още не се бе зазорило. В небесата продължаваха да горят отблясъците от битката.
— Извинете ме — каза Ленар Хойт и вдигна глава от инструмента си.
Свещеникът се бе сгушил навътре в качулката си.
— Няма нищо — отвърна консулът. — И без това тъкмо щях да се събудя.
Това беше вярно. Не си спомняше някога да се е чувствал по-отпочинал.
— Продължете, моля — добави той.
Звуците бяха отчетливи и ясни, но едва се чуваха от свистенето на вятъра. Хойт сякаш участваше в дует заедно със студения вятър, който слизаше от планинските върхове. За консула в тази яснота имаше нещо почти мъчително.
Брон Ламиа и полковник Касад също излязоха. Минута по-късно към тях се присъедини и Сол Уайнтрауб. Рахил се извиваше в ръцете му и протягаше ръчички към нощното небе, сякаш искаше да улови ярките му съцветия.
Хойт свиреше. В часа преди да зазори, вятърът се засилваше и водосточните тръби и другите издатини на сградата играеха ролята на пластинки, ако мрачната крепост можеше да се оприличи на фагот.
Появи се Мартин Силенъс, който държеше главата си с ръце.
— Никой не уважава махмурлиите! — рече той. После се наведе над високия парапет и добави: — Ако се издрайфам от тази височина, ще мине половин час, докато онова се приземи.
Отец Хойт не го погледна. Пръстите му шареха по струните на малкия инструмент. Северозападният вятър ставаше все по-силен и по-студен, а балалайката му се противопоставяше с топли и жизнени звуци.
Докато вятърът набираше мощ, а неописуемата музика не му отстъпваше по нищо, консулът и останалите стояха сгушени в одеяла и качулки. Консулът никога не бе слушал толкова странни и толкова прекрасни съзвучия.
Вятърът се изви във вихър, надигна се, достигна някакъв връх и спадна. Хойт престана да свири.
Брон Ламиа се озърна и каза:
— Почти се съмна.
— Имаме още един час — рече полковник Касад.
Ламиа сви рамене:
— Защо да чакаме?
— Защо, наистина? — обади се Сол Уайнтрауб. Той погледна на изток, където единственият намек за изгрева беше едно съвсем леко нобледняване на съзвездията, и добави: — Изглежда, че денят ще бъде хубав.
— Хайде да се приготвим — предложи Хойт. — Ще ни трябва ли багажът? Спогледаха се.
— Не, мисля, че не — рече консулът. — Полковникът ще носи инфотерма, който има връзка с вектора. Всеки ще си вземе онова, което му е нужно за аудиенцията с Шрайка. Останалите неща ще оставим тук.
— Отлично — каза Брон Ламиа, обърна гръб на тъмния изход и направи жест към останалите. — Хайде да тръгваме.
От североизточния вход на крепостта до блатистата долина се слизаше по шестстотин шестдесет и едно стъпала. Парапет нямаше. Групата слизаше внимателно и всеки гледаше къде стъпва в несигурната светлина.
Когато слязоха долу, погледнаха назад към каменните грамади над тях. Крепостта изглеждаше като част от планината, а балконите и външните стълбища сякаш бяха обикновени скални издатини. От време на време по-ярките експлозии осветяваха някой прозорец или очертанията.на водоливник, но иначе крепостта Хронос почти бе изчезнала зад тях.
Минаха през ниските хълмове в подножието й, като се стараеха да стъпват по тревата и да вървят по- далече от бодливите шубраци, които протягаха тръни, подобни на остри нокти. След десет минути стигнаха до пясък и започнаха да се спускат надолу към долината, вървейки през ниски пясъчни дюни.
Брон Ламиа водеше групата. Тя носеше най-хубавата си шапка и червен копринен костюм с черни шарки. След нея вървеше полковник Касад. Той беше в пълно бойно снаряжение. Полимерното покритие на бронята му още не бе включено да излъчва измамни образи, така че тя изглеждаше непроницаемо черна и поглъщаше дори светлината, която идваше отгоре. Касад носеше стандартна пушка на щурмовак от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Визьорът на шлема му блестеше като черно огледало.
Отец Хойт беше с черно наметало и черен костюм с монашеска яка. На рамото му висеше балалайката. Той я придържаше с две ръце като малко дете. Продължаваше да стъпва внимателно, сякаш всяко
