повдигане на крака му причиняваше болка.
След него вървеше консулът. Беше с официално облекло на дипломат — колосана риза, черни панталони, фрак, кадифено наметало и тривърхата позлатена шапка, която бе носил първия ден на дърволета. Трябваше да прикрепя шапката си с ръка, за да не я отвее вятърът, който отново беше излязъл, хвърляше песъчинки в лицето му и се хлъзгаше между дюните като змия.
На няколко крачки от него вървеше Мартин Силенъс. Беше облечен в коженото си палто, от което висяха едри валма.
Последен в колоната беше Сол Уайнтрауб. Той носеше Рахил в едно кошче, провесено през врата му, и я прикриваше и с палто, и с наметало. Пееше й тиха песничка, чиито звуци се губеха сред воя на вятъра.
След четиридесет минути път стигнаха до мъртвия град. Мрамор и гранит блестяха под ярката светлина. Планинските върхове светеха зад тях, а крепостта Хронос се сливаше със скалните форми. Групата мина през пясъчна долчинка, изкачи една ниска дюна и внезапно пред нея за пръв път се показа началото на долината с Гробниците на времето. Консулът успя да различи полегатите очертания на крилата на Сфинкса и сиянието на нефритена светлина.
Далечен тътен и трясък, идващи изотзад, накараха консула да се обърне бързо с разтуптяно сърце.
— Започва ли? — попита Брон Ламиа. — Бомбардировка ли е?
— Не, погледнете — отговори Касад и посочи едно място на небето над планинските върхове, където някакво тъмно петно скриваше звездите. Оттам проблясваха светкавици и осветяваха замръзнали полета и ледници. — Това е просто буря — добави той.
Поеха отново по пътя си през пурпурните пясъци. Консулът се усети, че се мъчи да различи контурите на някаква фигура при Гробниците или на входа на долината. Той беше сигурен, беше повече от сигурен, че там нещо ги чака… че онова нещо ги чака.
— Вижте! — възкликна Брон Ламиа. От вятъра шепотът й едва се чуваше.
Гробниците на времето сияеха. Онова, което консулът отначало бе помислил за светлина, падаща отгоре и отразена от тях, беше собственото сияние на всяка Гробница, при това различно по цвят. Сиянията ставаха все по-ярки, а самите Гробници се губеха в мрака на долината.
Въздухът замириса на озон.
— Това обичайно явление ли е? — попита отец Хойт с тънък глас.
Консулът поклати глава:
— Никога не съм чувал за такова нещо.
— По времето, когато Рахил беше тук и проучваше Гробниците, никога не е ставало дума за такова нещо — добави Сол Уайнтрауб и пак запя тихо песничката.
Групата отново закрачи напред през подвижните пясъци.
Когато достигнаха входа на долината, спряха. Пред тях се разстилаха меки дюни и се издигаха скали, които хвърляха мастиленочерни сенки. Полегатата пътека водеше надолу — там, където сияеха Гробниците.
Никой не застана начело на колоната и никой не проговори. Консулът чувстваше как сърцето му лудо се блъска в ребрата. Той се страхуваше да узнае какво има долу; но по-лошото беше, че в съзнанието му се настани някаква лудост, сякаш дошла върху крилете на вятъра. Тя го вледеняваше. Искаше му се да изкрещи и тичешком да поеме обратно към хълмовете, откъдето бяха дошли.
Консулът се обърна към Сол Уайнтрауб:
— Каква е тази песничка, която пеете на Рахил?
Ученият се насили да се усмихне и почеса късата си брада.
— От един стар филм с двуизмерно изображение. Отпреди Хеджира. Дявол да го вземе, тя е отпреди всичко.
— Нека и ние да я чуем — помоли Брон Ламиа, схванала мисълта на консула. Лицето й беше много бледо.
Уайнтрауб запя. Отначало гласът му бе тънък и едва се чуваше. Но мелодията беше жизнерадостна и странно ободряваща. Отец Хойт свали балалайката си и започна да акомпанира. Звуците набираха увереност.
Брон Ламиа се засмя, а Мартин Силенъс произнесе с уважение:
— Боже мой, колко е стара! Често я пеех като дете.
— Но кой е магьосникът? — попита полковник Касад. Силният глас, който се раздаде от шлема му, прозвуча странно, но в този контекст и забавно.
— И какво е това ОЗ? — обади се Ламиа.
— И всъщност кой отива да види този магьосник? — добави консулът, като чувстваше как черната паника вътре в него полека-лека се разсейва.
Сол Уайнтрауб престана да пее и се опита да отговори на въпросите, да опише идеята на един филм с двуизмерно изображение, забравен от столетия насам.
— Не се притеснявайте — каза Брон Ламиа. — Може да ни обясните тези неща и по-късно. Само го изпейте пак.
Зад тях планините бяха потънали в мрак. Пред тях се разстилаше блатиста местност, продухвана от вихрушки. Небето продължаваше да се къпе в кървава светлина, но хоризонтът на изток беше малко по- светъл от останалата му част. Отляво мъртвият град сияеше като каменно съзъбие.
Брон Ламиа отново тръгна първа. Сол Уайнтрауб запя по-силно. Рахил се извиваше от възторг. Ленар Хойт свали наметалото си, за да не му пречи да свири на балалайката. Мартин Силенъс запокити далече в пясъците една празна бутилка и продължи да пее. Дълбокият му глас, който се издигаше над вятъра, бе учудващо силен и приятен.
Федман Касад вдигна визьора на шлема си, метна оръжието си на гръб и се присъедини към хора. Консулът също запя, помисли си за смешните стихчета, засмя се на глас и после запя отново.
Точно на мястото, където мракът се сгъстяваше, колоната се превърна във верига. Консулът отиде надясно, Касад тръгна до него, а Сол Уайнтрауб остана по средата. Брон Ламиа стисна ръката на Силенъс, а с другата се хвана за Сол. Шестимата закрачиха рамо до рамо.
Като продължаваха да пеят високо и стъпваха в крак, без да се обръщат назад, те слязоха в долината.
Информация за текста
© 1989 Дан Симънс
© 1995 Валентин Кръстев, превод от английски
Dan Simmons
Hyperion, 1989
Източник: http://sfbg.us
Публикация:
ХИПЕРИОН. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.20. Фантастичен роман. Превод: от англ. Валентин КРЪСТЕВ [Hyperion / Dan SIMMONS]. Формат: 20 см. Страници: 544. Цена: 140.00 лв.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/158]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:43
1
Боже, напътствай ни (лат.) — бел.ред.
