някой скулптор. Плътта потече.
Онази нощ останах в базиликата. Пространството около олтара беше осветено от блясъка на кръстоида върху гърдите на Алфа. Когато трупът мърдаше, светлината хвърляше странни сенки по стените. Аз не напуснах базиликата, докато Алфа не си тръгна оттам на третия ден, но повечето от видимите промени бяха станали до края на онази първа нощ. Тялото на бикура, когото бях нарекъл Алфа, беше разрушено и отново сътворено направо пред очите ми. Трупът, който бе останал, нито беше, нито не беше напълно Алфа, но бе цял! Лицето беше като на пластмасова кукла, гладко и без бръчки, със застинали в лека усмивка черти. При изгрев слънце на третия ден видях, че гърдите на трупа започнаха да се издигат и да се спускат, и чух първото вдишване — някакво стържене, прилично на вода, наливана в кожен мях. Малко преди пладне напуснах базиликата, за да се изкатеря горе по лозите.
Вървях след Алфа.
Той не е проговорил нищо, не отговаря. Очите му имат невиждащ, нефокусиран поглед и понякога спира, сякаш чува зова на далечни гласове. Никой не ни обърна внимание, когато се завърнахме в селото. Алфа отиде в една от колибите и сега седи там. Аз седя в моята.
Преди минута разгърнах робата си и прокарах пръсти по белега на кръстоида. Той си лежи кротко под плътта на гърдите ми. В очакване.
Възстановявам се от раните си и от загубата на кръв. Не може да бъде изрязан със заточен камък. Не му харесва болката. Загубих съзнание дълго преди болката или загубата на кръв да налагаха това. Всеки път, щом се свестявах, и подновявах рязането, получавах припадък. Болката не му харесва.
Алфа вече говори по малко. Той изглежда по-тъп, по-бавен и само едва видимо си дава сметка за моето присъствие (и за това на когото и да било друг), но се храни и се движи. Сякаш ме разпознава донякъде. Медицинсият скенер показва сърце и органи на млад мъж — може би на шестнадесетгодишно момче.
Трябва да изчакам още около един хиперионски месец и десет дни — общо около четиридесет дни, — докато огнебълващите гори се укротят достатъчно, за да опитам да се измъкна, все едно с болка или без. Ще видим кой е по-издръжлив на болката.
Още една смърт.
Човекът, наречен Уил — онзи със счупения пръст — бе изчезнал от около седмица. Вчера бикурите отидоха на няколко километра на североизток, сякаш вървяха подир сокол и намериха останките близо до голямото дефиле.
Очевидно някой клон се беше откършил, докато той се е катерил, за да откъсне малко чалмова шума. Смъртта трябва да е настъпила мигновено, когато си е счупил врата, но важно в случая е мястото, където бе паднал. Тялото — ако това нещо можеше да се нарече така — лежеше между два огромни кални конуса, които маркираха дупките на гигантските червени насекоми, наричани от Тък огнени богомолки. Бръмбари гробари може би щеше да е по-подходящо название. През изминалите няколко дни насекомите бяха оголили трупа до костите. Нямаше останало много нещо освен скелета, случайни парчета тъкан и сухожилия, както и кръстоида — все още прикрепен към гръдния кош като някакъв великолепен кръст, скътан в саркофага на отдавна починал папа.
Това е ужасно, но не мога да се сдържа да не изпитвам някакво незначително чувство на триумф, скрито под тъгата. Няма начин кръстоидът да е в състояние да регенерира нещо от тези голи кости; дори и страшната нелогичност на този проклет паразит трябва да зачита императива на закона за съхраняване на материята. Бикурът, когото аз наричах Уил, бе умрял от истинската смърт. Отсега нататък Три по двадесет и десетте наистина щяха да бъдат Три по двадесет и деветте.
Аз съм глупак.
Днес попитах за Уил, за неговото умиране от истинската смърт. Бях любопитен поради липсата на реакция от страна на бикурите. Те донесоха обратно кръстоида, но оставиха скелета да си лежи на мястото, където го бяха намерили; не се наблюдаваше никакъв опит да пренесат останките в базиликата. През нощта се бях обезпокоил, че ще ме накарат да поема ролята на липсващия член на Три по двадесет и десетте.
— Много е тъжно — казах аз, — че един от вашите умря от истинската смърт. Какво ще стане с Три по двадесет и десетте?
Бета се втренчи в мен.
— Той не може да умре от истинската смърт — рече плешивият дребен хермафродит. — Той принадлежи към кръстоида.
Малко по-късно, докато продължавах медицинските прегледи на племето със скенера, открих истината. Онзи, на когото бях прикачил името Тета, изглежда същият на вид и действа по същия начин, но сега носи два Кръстоида, вкопани в плътта му. Нямам никакво съмнение, че този бикур ще започне да наедрява през следващите години, ще набъбва и узрява като някоя непотребна микроорганична клетка в петриева паничка. Когато той/тя/то умре, от гроба ще излязат двама души и Три по двадесет и десетте ще бъдат отново в пълен състав.
Мисля, че полудявам.
Вече седмици, откакто изучавам този проклет паразит, и все още нямам никакъв ключ за това как функционира. Нещо по-лошо, вече не ме и интересува. Това, което ме интересува сега, е по-важно. Защо Господ е допуснал такова кощунство? Защо бикурите са наказани по този начин? Защо аз бях избран да споделя тяхната съдба? Отправям тези въпроси в нощните си молитви, но не получавам никакви отговори, единствено тъжната песен на вятъра от Пролома.
Последните десет страници би трябвало да обхващат всичките ми топографски бележки и технически предположения. Това ще са последните ми записки, преди да се опитам да потегля на сутринта към притихналата огнебълваща гора.
Няма никакво съмнение, че съм открил последното от изостаналите в развитието си човешки общества. Бикурите са осъществили човешката мечта за безсмъртие и са заплатили за това със своята човешка същност и с безсмъртните си души.
Едоуард, толкова много време съм прекарал, борейки се с моята вяра — с липсата ми на вяра, — но сега, в това страшно кътче на един направо забравен свят, белязан с този омразен паразит, аз някак преоткрих такава сила на вярата, подобна на която не съм познавал, откакто двамата с теб бяхме деца. Сега разбирам нуждата от вяра — чиста, сляпа, открито противоречаща на разума вяра, — като някакъв малък страж на живота в дивото и безкрайно море на една вселена, управлявана от безчувствени закони и напълно безразлична към дребните разумни същества, които я населяват.
Ден подир ден се опитвах да напусна територията на Пролома и ден подир ден изпитвах такава ужасна болка, че тя се е превърнала в осезаема част от моя свят, подобно на твърде малкото слънце или синьозеленото небе. Болката се е превърнала в мой съюзник, в мой ангел хранител, в моя оцеляваща връзка с човечеството. Кръстоидът не обича болката. Не я обичам и аз, но също като кръстоида искам да я
