бяха по-малко от пет секунди, за да зареди ултраморфина.
— Моля ви — примоли се Хойт.
Цялото му тяло се гърчеше в спазми. Консулът бе в състояние почти да види болката, която преминаваше на вълни през мъжа пред него.
— Добре — каза консулът. Той рязко си пое дъх. — Преди това — останалата част от разказа. Хойт гледаше с широко отворени очи и посегна немощно към спринцовката.
Почувствал, че самият той се облива в пот, консулът държеше инструмента така, че Хойт да не може да го достигне.
— Добре, след секунда — рече той. — След останалата част от историята. За мен е важно да я знам.
— О, Господи, Исусе мили — прорида Хойт. — Моля ви!
— Добре — обеща задъхано консулът. — Добре. Веднага щом ми кажете цялата истина.
Отец Хойт се отпусна безсилен на ръцете си, дишайки учестено и задъхано.
— Проклета гадина — изрече той, широко отворил уста. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, задържа го, докато тялото му престана да трепери, и направи опит да се изправи в седнало положение. Когато погледна към консула, в налудничавите му очи имаше нещо като облекчение. — Тогава… ще ми сложиш ли… инжекцията?
— Да — кимна консулът.
— Добре — успя да каже Хойт с неясен шепот. — Истината. Плантацията Паресебо… както казах. Излетяхме в… началото на октомври… Лициус… осем години след изчезването… на Дюре. О, Господи, боли! Алкохолът и успокоителните вече не помагат. Само… чист ултраморфин…
— Добре — рече консулът. — Ето, готов е. Веднага щом приключим с историята.
Свещеникът наведе глава. От бузите и носа му канеше пот по ниската трева. Консулът видя, че мускулите на мъжа се свиват, сякаш възнамерява да нападне, след това нов спазъм от болка разтърси слабото тяло и Хойт политна напред.
— Плъзгачът не беше унищожен… от тесловите дървета. Семфа, още двама мъже и аз… форсирахме надолу, в близост до Пролома, докато… докато Орланди търсеше нагоре по реката. Неговият плъзгач трябваше да чака, докато гръмотевичната буря утихне.
Бикурите се появиха през нощта. Убиха… убиха Семфа, пилота, другия мъж… забравил съм му името. Мене ме оставиха… жив — Хойт се пресегна за разпятието си, сети се, че го е скъсал. Изсмя се кратко и спря, преди смехът да се превърне в ридания. — Те… ми разказаха за пътя на кръста. За кръстоида. Разказаха ми за Сина на пламъците.
На другата сутрин ме заведоха да видя Сина. Заведоха ме… да видя него — Хойт направи усилие да се изправи и заби нокти в бузите си. Очите му бяха широко отворени въпреки болката, ултраморфинът очевидно беше забравен. — На около три километра навътре в огнебълващата гора… огромни теслови дървета… високи най-малко… осемдесет-сто метра. По онова време бяха спокойни, но независимо от това във въздуха все още имаше много… много напрежение. Навсякъде се виждаше пепел.
Бикурите не се… не се приближиха твърде много.
Просто коленичиха там, навели плешивите си глави. Но аз… се приближих… трябваше да го направя. Мили Боже… О, Исусе, това бе той. Дюре. Онова, което беше останало от него.
Той бе използвал стълба, за да се изкачи на три… може би на четири метра… нагоре по стъблото на дървото. Беше си изградил нещо като площадка. За краката си. Беше строшил опорните пръти… малко по- големи от шипове… после ги бе заострил. Сигурно е използвал някой камък, за да забие дългия през ходилото си в бестосовата площадка и в дървото. Лявата му ръка… беше втъкнал подпорката между лъчевата и пакетната кости… между вените… досущ като проклетите римляни. Сигурна работа, тъй като скелетът му бе невредим. Другата му ръка… дясната… беше обърната надолу с дланта. Беше забил първо шипа. Заострил и двата му края. След това… бе пробол дясната си ръка. По някакъв начин беше извил шипа. Като кука.
Стълбата беше паднала… много отдавна… но тя беше от бестосово дърво. Не бе изгоряла. Използвах я, за да се изкача до него. Всичко бе изгоряло преди години… дрехите, кожата, горните пластове плът… но бестосовата торбичка продължаваше да си стои на шията му.
Легираните шипове все още бяха проводници на ток и подаваха напрежение… аз го виждах… чувствах как тече… през онова, което беше останало от тялото.
То все още приличаше на Пол Дюре. Нещо важно. Казах го на Монсиньор. Никаква кожа. Плътта оголена или сварена. Виждаха се нервите и разни други неща… като сиви и жълти корени, Господи, миризмата. Но това все още приличаше на Пол Дюре!
Тогава. разбрах. Разбрах всичко. По някакъв начин… още преди да бях прочел дневниците. Разбрах, че той бе висял там… о, мили Боже… седем години. Живеейки. Умирайки. Кръстоидът… го бе принуждавал отново да живее. Електричеството… бше протичало през него всяка секунда от тези… тези седем години. Пламъци. Глад. Болка. Смърт. Но по някакъв начин проклетият… кръстоид… смучеше сила може би от дървото, от въздуха, от онова, което бе останало… възстановявайки го, доколкото може… принуждавайки го да живее, да чувства болката отново, и отново, и отново…
Но… той бе победил. Болката е била неговият съюзник. О, Господи, не няколко часа на дървото и след това — копието и покой, а седем години!
Но… той бе победил. Когато взех торбичката, кръстоидът също падна от гърдите му. Просто… се откъсна и падна… дълги, кървави корени. После онова нещо… онова нещо, за което бях сигурен, че е един труп… човекът повдигна главата си. Никакви клепачи. Очите опечени до бяло. Устните изчезнали. Но нещото ме погледна и се усмихна. Той се усмихна. И умря… наистина умря… там, в ръцете ми. За десетхиляден път, но този път истинския Той ми се усмихна и умря.
Хойт млъкна, погълнат от собствената си мълчалива болка, а след това продължи, прекъсван от тракането на зъбите му.
— Бикурите ме върнаха… обратно… в Пролома. Орланди пристигна на другия ден. Той ме спаси. Той… Семфа… аз не можах… унищожи с лазер селището, изгори бикурите, докато те стояха като глупави овце. Аз не… не спорих с него. Смях се. Мили Боже, прости ми. Орланди опустоши мястото със самоделни ядрени заряди, които използваха за… за прочистване на джунглата, за изграждане на калъпи за… фибропластмасата.
Хойт погледна консула в очите и направи някакъв изкривен жест с дясната си ръка.
— Болкоуспокоителните отначало вършеха добра работа. Но с всяка година… с всеки ден… ставаше все по-зле. Дори в състояние на сомния… болката. Налагаше ми се някак да дойда на себе си. Как е могъл той… седем години! О, Исусе — рече отец Хойт и заби пръстите си в килима.
Консулът бързо се наведе и инжектира цялата ампула с ултраморфин точно под мишницата му, като подхвана свещеника в мига, в който той припадна и внимателно положи загубилото съзнание тяло на пода. Със замъглени очи консулът раздра подгизналата от пот риза на Хойт и захвърли парцалите настрана. Там беше, разбира се, опънал се под бледата кожа на гърдите на Хойт като някакъв голям гол кръстовиден червей. Консулът си пое дъх и внимателно преобърна тялото на свещеника. Вторият кръстоид беше там, където бе очаквал да го намери, една малко по-дребна кръстовидна издатина между тънките лопатки на гърба на мъжа. Тя леко прощава, когато пръстите на консула погладиха трескавата плът.
Консулът действаше бавно, но ефективно — опакова вещите на свещеника, оправи стаята, облече изпадналия в безсъзнание мъж с грижливост, каквато човек би проявил при обличането на умрял член от семейството. Инфотермът му иззвъня.
— Трябва да тръгваме — чу се гласът на полковник Касад.
— Идваме — отвърна консулът.
Той програмира инфотерма да повика корабните клонинги да пренесат багажа, но собственоръчно вдигна отец Хойт. Тялото сякаш нямаше тегло.
Вратата на помещението полека се отвори и консулът прекрачи навън, преминавайки от дълбоката сянка на клона в синьозеления лазур на света, който изпълваше небето. Като обмисляше какво да разкаже на останалите за прикритие, консулът се спря за момент и се вгледа в лицето на спящия. После вдигна поглед нагоре към Хиперион и тръгна отново. Консулът знаеше, че дори и гравитационното поле да беше като земното, тялото, което държеше в ръцете си, не би представлявало никаква тежест.
