никаква възраст? Така е.
— Може би това е част от урока, който Авраам е трябвало да разбере, преди да стане баща на единствения благословен народ измежду народите на земята?
Какъв урок? помисли си Сол. Какъв урок? Но гласът в съзнанието му беше заглъхнал и той чуваше само песента на нощните птици навън и лекото дишане на жената до себе си.
На петгодишна възраст Рахил все още можеше да чете. На Сол му беше трудно да си припомни кога се бе научила да чете — струваше му се, че винаги е можела да го прави.
— На четири стандартни години — каза Сара. — Беше в началото на лятото… три месеца след рождения й ден. Бяхме на пикник на поляната над колежа, Рахил разглеждаше книжката „Мечо Пух“ и внезапно прочете: „Чувам глас в главата си.“
Тогава Сол си спомни.
Той си спомни и колко се бяха радвали със Сара, че на тази възраст Рахил така бързо усвоява нови умения. Спомни си го, понеже сега се сблъскваха с пълната противоположност на този процес.
— Татко — обади се Рахил, докато седеше на пода в стаята си и грижливо оцветяваше една картинка с боички, — колко време мина от рождения ден на мама?
— Беше в понеделник — отвърна Сол, погълнат от онова, което четеше. Рожденият ден на Сара още не беше минал, но Рахил го помнеше.
— Зная. Но колко време мина оттогава?
— Днес е четвъртък — каза Сол. Той четеше един дълъг талмудски трактат относно покорството.
— Зная. Но колко дни?
Сол остави трудното четиво.
— Можеш ли да кажеш дните на седмицата? На планетата Бърнард използваха стария календар.
— Разбира се — отвърна, Рахил. — Събота, неделя, понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота…
— Ти вече каза събота.
— А, да. Но колко дни има от тогава?
— Можеш ли да преброиш от понеделник до четвъртък?
Рахил се намръщи и устните й се раздвижиха. След това направи нов опит, като този път броеше на пръсти.
— Четири дни?
— Точно така — кимна Сол. — Можеш ли да ми кажеш колко прави десет минус четири, моето момиче?
— Какво значи „минус“?
Сол се насили да погледне отново към четивото си.
— Нищо — каза той. — Нещо, което ще учиш в училище.
— Когато утре си отидем у дома, нали?
— Да.
Една сутрин, когато Рахил и Джуди бяха излезли да играят навън с другите деца (Рахил беше вече много малка, за да ходи на училище), Сара каза:
— Сол, трябва да я заведем на Хиперион.
— Какво? — сепна се Сол и я погледна втренчено.
— Ти чу. Не бива да чакаме, докато стане толкова малка, че да не може нито да ходи, нито да говори. Освен това ние остаряваме — Сара се изсмя сухо и безрадостно. — Звучи странно, нали? Но наистина е така. След една-две години от пулсеновите процедури няма да остане нищо.
— Сара, нима си забравила? Всички лекари казват, че Рахил не би могла да преживее състоянието на криогенна сомния. Никой не може да извърши междузвездно пътуване без сомния. Антигравитационният ефект може да предизвика безумие… и дори нещо по-лошо.
— Няма значение — заяви Сара. — Рахил трябва да се върне на Хиперион.
— За какво говориш, дявол да го вземе? — раздразнено каза Сол.
Сара го хвана за ръката.
— Да не мислиш, че само ти си сънувал онзи сън?
— Сън? — успя да изрече Сол. Тя въздъхна и седна до бялата кухненска маса. Утринната светлина падаше върху саксиите по перваза на прозореца като лъч на театрален прожектор.
— Тъмното място — заговори тя. — Червените светлини горе. Гласът, който ни казва… да отидем на Хиперион… и да направим… жертвоприношение…
Сол облиза устните си, но те бяха сухи. Сърцето му биеше силно.
— Чие име си чула? — попита той. Сара го погледна със странен поглед.
— И твоето, и моето. Ако ти не беше там… заедно с мен в този сън… нямаше да мога да издържа през всичките тези години.
Сол тежко се отпусна на стола си. Той се загледа в странната ръка, която беше положена на масата. Кокалчетата на пръстите бяха започнали да се разширяват от артрит; нагоре вените бяха силно изпъкнали, а кожата беше покрита с кафеникави петна. Разбира се, това беше неговата ръка. Той се чу да казва:
— Никога не си ми казвала за това. Нито дума… Този път в смеха на Сара не звучеше горчивина. — Имаше ли някакъв смисъл? Толкова пъти сме се събуждали едновременно през нощта. Ти — целият в пот. Още от първия път разбрах, че това не е просто сън. Трябва да заминем. Татко. Трябва да отидем на Хиперион.
Сол помръдна ръката си. Още не я чувстваше своя.
— Защо? За Бога, Сара, защо? Ние не можем да… принесем Рахил в жертва.
— Разбира се, че не, Татко. Не си ли помисли за това? Ние трябва да отидем на Хиперион… на мястото, на което ни вика сънят… и вместо нея да принесем в жертва себе си.
— Да принесем себе си — повтори Сол и се зачуди дали в момента нямаше сърдечна криза. Изпитваше толкова силна болка в гръдния кош, че не можеше да си поеме дъх. Той седя мълчаливо цяла минута, понеже беше убеден, че ако се опита да изговори дори една дума, ще се разплаче. След още една минута каза:
— От колко време мислиш за това, Майко?
— Искаш да разбереш откога зная какво трябва да направим ли? Година или малко повече. Веднага, след като Рахил стана на пет години.
— Година! И защо не си ми казала нищо?
— Чаках те. Ти трябваше да разбереш. Да проумеем. Сол поклати глава. Струваше му се, че помещението е отишло много далече и леко се е наклонило.
— Не. Искам да кажа, не мисля, че… Трябва да помисля, Майко.
Сол гледаше странната ръка, която потупваше познатата ръка на Сара. Тя кимна.
Сол прекара три дни и три нощи в безводните планини, като се хранеше само с дебелокория хляб, койтo си беше взел, и пиеше вода от термоса си.
Десет хиляди пъти през последните двадесет години той бе пожелавал да поеме болестта на Рахил върху себе си; ако някой трябваше да страда, това трябваше да бъде бащата, а не детето. Всеки родител би разсъждавал така и всеки родител наистина разсъждава така, когато детето му е пострадало или лежи болно. И въпреки това изглеждаше, че не всичко е толкова просто.
В горещината на третия следобед, докато лежеше полузадрямал в сянката на една плоска скална издатина, Сол разбра, че нещата наистина не са прости.
Възможно ли е отговорът на Авраам към Господ да е бил, че иска той да бъде жертвата, а не Исаак? Възможно е, но това не може да бъде твоят отговор. Защо?
Сякаш вместо думи през треската си Сол видя как голи мъже и жени вървят под конвой към запалени пещи, а майките се мъчат да скрият децата си под купчини дрехи. Той видя как мъже и жени, от които висяха изгорели меса, изнасят зашеметени деца от пепелищата на онова, което някога е било град. Сол знаеше, че тези видения не са сън, а отразяват действителни събития от времето на Първия и Втория Холокост. Още преди гласът да проговори, той знаеше какъв е отговорът. Знаеше смисъла му.
— Родителите са предложили себе си. Тази жертва вече е била приета. Ние сме стигнали по-далече. Тогава какво? Какво?
