Отговорът беше мълчание. Сол стоеше под изгарящото слънце и всъщност почти падаше. Струваше му се, че над главата му кръжи черна птица. Той размаха юмрук към небето с цвят на стомана.
Ти използваш нацистите като свои оръдия. Те са ненормални и изроди. Ти самият си проклет изрод.
Земята се наклони и Сол се строполи върху острите камъни. Той си помисли, че това падане по нещо прилича на катерене по неравна стена. Един камък с големината на юмрук раздра бузата му.
За Авраам верният отговор е бил покорството, мислеше си Сол. От етическа.гледна точка самият Авраам е бил дете — по онова време всички хора са били деца. Верният отговор на потомците на Авраам е бил да се превърнат в големи хора и да предложат в жертва себе си. Но кой е верният отговор за нас?
Отговор нямаше. Земята и небето спряха да се въртят. След малко Сол се изправи със залитане, изтри кръвта и песъчинките от бузата си и пое към града в долината.
— Не — каза Сол на Сара, — няма да ходим на Хиперион. Това не е вярното решение.
— Тогава сигурно не искаш да правим нищо — отговори Сара. Устните й бяха побелели, но гласът й беше твърд и равен.
— Не. Просто не искам да направим нещо погрешно. Сара със съскане издиша въздуха, който беше поела. Тя посочи с ръка към прозореца, който гледаше към задния двор. Там тяхната четиригодишна дъщеря играеше с дървените си кончета.
— Мислиш ли, че тя има безкрайно много време да чака, докато ние направим нещо погрешно… или каквото и да било?
— Седни, Майко.
Сара остана права. Тя носеше кафеникава памучна РОКЛЯ на съвсем ситни бели точици, които приличаха на разпилени кристалчета захар. Сол си спомни за младата жена, която бе излязла гола от фосфоресциращата вода след плаващия остров на Мауи-Обетована.
— Трябва да направим нещо — настоя тя.
— Водихме я при повече от сто лекари и експерти. Две дузини научни екипи я изследваха, вземаха й проби, разкарваха я нагоре-надолу и я мъчиха. Аз обиколих храмовете на Църквата на Шрайка на всички светове от Мрежата, но не ме искат. Мелио и другите специалисти по Хиперион от университета в Рийкс твърдят че в учението на култа към Шрайка не се споменава нищо за болестта на Мерлин, а местните жители на Хиперион не знаят нито предания за тази болест, нито лек за нея. Трите години проучвания на Хиперион не доведоха до нищо. Сега проучванията там са извън закона. Достъпът до Гробниците на времето е разрешен единствено на така наречените поклонници. Става почти невъзможно да получиш дори туристическа виза за Хиперион. А ако вземем Рахил, пътуването може да я убие.
Сол млъкна, за да си поеме дъх, и отново докосна ръката на Сара.
— Мъчно ми е да ти повтарям всичко това, Майко. Но някои неща сме направили.
— Не е достатъчно — отвърна Сара. — Какво ще кажеш да отидем като поклонници?
Сол скръсти ръце в отчаяние.
— Църквата на Шрайка подбира своите свещени жертви измежду хиляди доброволци. Цялата Мрежа е пълна с глупави хора и неврастеници. Малцина от поклонниците се завръщат.
— Дали това не означава нещо? — припряно прошепна Сара. — Може би някой или нещо дебне тези хора и те стават жертва?
— Разбойници? — рече Сол. Сара поклати глава.
— Не, истуканът.
— Шрайка ли имаш предвид?
— Не, истукана — настоя Сара. — Същия истукан, който видяхме насън. Сол се притесни.
— Аз не виждам истукан в моя сън. Какъв истукан?
— Червените очи, които гледат — поясни Сара. — Това е същият истукан, който Рахил е чула през онази нощ в Сфинкса.
— Откъде знаеш, че е чула нещо?
— Имаше го в съня — рече Сара. — Преди да влезем на онова място, където чака истуканът.
— Не сме сънували един и същ сън — каза Сол. — Майко, Майко… Защо не ми каза по-рано?
— Мислех, че полудявам — прошепна Сара.
Сол си спомни за тайните си разговори с Господ и прегърна жена си.
— О, Сол — изхълца тя в лицето му, — всичко ме измъчва. И освен това тук съм толкова самотна…
Сол я задържа в прегръдката си. Те бяха направили пет-шест опита да си отидат у дома — за тях дом завинаги си оставаше планетата Бърнард — и да се видят с роднини и приятели, но всеки път тези посещения се проваляха от нашествието на репортери и туристи. Никой не беше виновен. Всички новини се разпространяваха почти мигновено по информационната система на Мрежата и ставаха известни на сто и шестдесет планети. Всеки, който страдаше от любопитство, трябваше само да пъхне вселенската си карта в съответния прорез на някой терминал и да премине през телепортатора. Сол и Сара се бяха опитвали да пътуват инкогнито и без предварително обаждане, но хич ги нямаше като конспиратори и резултатът беше плачевен. Достатъчно бе да минат двадесет и четири стандартни часа от пристигането им в Мрежата и обсадата започваше. Когато пътуваха до някой научен институт или голяма болница, те ги предпазваха от журналистите; но при гостуванията у приятели и роднини това бе невъзможно. НОВИНАТА беше Рахил.
— Бихме могли пак да поканим Тета и Ричард… — подхвана Сара.
— Имам по-добра идея — заяви Сол. — Иди ти, Майко. Ти искаш да видиш сестра си, но искаш да видиш и Бърнард… да го помиришеш и да послушаш звуците му… да погледаш някой залез без игуани… да се разходиш из полето. Иди.
— Да замина? Точно аз? Не мога да оставя Рахил… — Глупости — рече Сол. — Два пъти за двадесет години, дори почти четиридесет години, ако сложим в сметката и доброто старо време — но, както и да е, да отсъстваш два пъти за двадесет години не значи, че си изоставила детето си. Направо е чудо, че всеки от двама ни може да понася другия, след като сме били заедно в един кафез толкова дълго време.
Унесена в мисли, Сара гледаше към масата. — Мислиш ли, че журналистите няма.да ме усетят?
— Обзалагам се, че няма — отвърна Сол. — Мисля, че тях ги интересува само Рахил. Ако те подгонят, прибирай се у дома. Но все пак се обзалагам, че ще имаш на разположение една седмица и ще се видиш с всички, преди онези копои да тръгнат по дирите ти.
— Една седмица — изпъшка Сара. — Не бих могла…
— Разбира се, че можеш. Всъщност си длъжна да го направиш. Така аз няколко дни ще прекарвам повече време с Рахил, а когато се върнеш у дома отпочинала, егоистично ще поработя известно време върху книгата.
— Книгата за Киркегор ли?
— Не. Поиграх си с една друга тема и тя се казва „Авраамовият проблем“.
— Тромаво заглавие — рече Сара.
— Самият проблем е тромав — отвърна Сол. — Сега иди да си приготвиш багажа. Утре ще те изпратим до Нови Йерусалим, така че ще можеш да заминеш преди началото на съботата.
— Ще си помисля — каза тя, но тонът й не беше много убеден.
— Ти ще си приготвиш багажа — наблегна Сол и отново я прегърна. Когато я пусна, беше я обърнал с гръб към прозореца и с лице към коридора, който водеше към спалнята. — Върви. Като се върнеш от Бърнард, аз ще съм измислил нещо, което ще можем да направим.
Сара се спря.
— Обещаващ ли ми? Сол я погледна.
— Обещавам ти, че ще бъда готов, преди времето да е разрушило всичко. Като баща на Рахил ти се кълна, че ще открия някаква възможност.
Сара кимна. За пръв път от месеци изглеждаше по-спокойна.
— Отивам да си приготвя багажа — каза тя.
На другия ден, след като се върна от Нови Йерусалим заедно с детето. Сол излезе навън да полее хилавата морава, а Рахил кротко си играеше вътре. Когато Сол се върна, розовото сияние на залеза се бе просмукало през стените и създаваше атмосфера на топлина и покой. Но Рахил не беше нито в спалнята си, нито на някое от другите обичайни места.
— Рахил! — извика той.
Като не получи отговор. Сол обиколи задния двор и пустата улица.
