Робърт Силвърбърг
Тайнствата на Стената
На Урсула Ле Гуин
И макар непрестанно човек да е изпълнен със страх и раздразнение, все пак у него надделява необяснимо чувство на лекота и свобода… и въпреки всичко той е щастлив; човек неволно прекосява границата на някаква неизвестна страна, за да открие, че вече не е същият.
1.
Чуйте ме и запомнете. Аз, Полър Недъгавия, вече бях на Покрива на света, на върха на Стената и изпитах ужасния огън на Апокалипсиса и сега пиша тези редове. Видях странните удивителни богове, обитатели на онези места, влязох в схватка с тях и се завърнах богат с познанието за тайните на живота и смъртта. Преживях и изстрадах много, научих много, но трябва да науча и вас в името на вашите души.
Ако сте от моето селище, тогава знаете кой съм. Ала аз искам тази историята да бъде чута и разбрана далеч зад неговите предели. Ето защо ще започна оттам, че моят баща е Габриан син на Дрок, моята Къща е Къщата на Стената, а родът ми в тази Къща произхожда от клана на Стената. Както виждате произходът ми е благороден.
Не помня баща си. Заминал на Поклонение, още когато съм бил малко момче и повече не се завърнал. Така че за разлика от живота на другите, които имаха бащи да ги напътстват, в моя духовен живот има празнина. Чак до юношеството носех у себе си, като детски спомен, образа на висок човек със светли очи и силни ръце — той ме люлее и подхвърля високо над главата си, а когато ме хваща се смее с дълбок, плътен глас. Но това не е ясен спомен. Може съвсем друг човек да ме е вдигал и подхвърлял по същия начин. А може всичко това въобще да не се е случвало. Не знам. Но в продължение на много години беше единственото, което имах от баща си — спомена за светли очи, силни ръце и гръмогласен смях. Навремето бащата на баща ми също отишъл на Стената. Това е традиция в нашето семейство. Ние сме хора с неспокоен дух — Пилигрими по природа. Винаги сме били такива. Поклонението е свещен обичай на нашия народ. Голямото, определящото събитие в човешкия живот. Няма значение дали човек ще стане Пилигрим или не, при всички случаи то завинаги оставя отпечатък върху него. А ние сме от Пилигримите. Претендираме, че произхождаме по права линия от Първия Катерач. Приемаме за нещо естествено, че ще станем Пилигрими, когато навършим нужната възраст и ще отидем горе, в зловещите висини, където човешкото тяло и душа са подложени на смъртния риск да бъдат трансформирани от силите, витаещи там.
И баща ми, както и бащата на баща ми, не успя да се върне от царствата във висините, където диреше боговете. През момчешките си години не се замислях за Поклонението. Тогава знаех, че то засяга хората във втората половина на второто им десетилетие. Винаги ми е било ясно, че щом настъпи моят час, аз ще бъда Кандидат за Пилигрим, ще бъда избран и ще изпълня мисията си успешно. Тъй като за мен Поклонението бе неизбежност, аз си позволявах изобщо да не мисля за него и така успях да го превърна в нещо нереално.
Може би ще решите, че в моето раждане има пръст съдбата, че съм бил предопределен за висши цели, че свещени мълнии са проблясвали над главата ми, а хората по улиците са правели ритуални жестове, виждайки ме да минавам край тях. Не беше така. Като изключим недъгавия ми крак, аз бях съвсем обикновено момче. Нямах ореол, нито лицето ми беше озарено от блясъка на светостта. Нещо подобно стана по-късно, да, много по-късно, след като сънувах Звездния си сън. Иначе бях обикновено момче — момче, като всички останали. През юношеството си, за разлика от други хора, не потъвах в размисли за Поклонението, за Стената и нейните Кралства, за боговете — обитатели на нейните върхове, или в други подобни тежки мисли. Не аз, а Трайбън, моят най-добър приятел, беше обсебен от фаталните въпроси за крайната цел и най-висшите намерения, за целта и средствата, за същността и явленията. Именно Трайбън, Трайбън Мъдрия, Трайбън Мислителя разсъждаваше задълбочено върху тях и постепенно ме увличаше и аз да се замисля.
Но преди да дойде този момент, за мен значение имаха единствено обикновените радости от детството на едно момче — лов, плуване, тичане и боричкане, смях и момичета. Бях добър във всичко, освен в бягането заради недъгавия си крак — той така и не можа да бъде изцерен при нито една моя Промяна на формата. Но иначе бях силен и издръжлив и никога не позволявах този недъг да се намеси по някакъв начин в живота ми. Винаги съм живял, като че ли и двата ми крака са напълно здрави. Ако човек има физически недостатък като моя, това е единственият начин да се избегне самосъжалението — чувство, отровно за душата. И така, щом имаше състезание — участвах и аз. Катерех се наравно с моите приятели по върховете на покривите. Случеше ли се някой да ми се подиграва, че куцам намираха се и такива, които се забавляваха да крещят „Недъгав! Недъгав!“ — биех, докато окървавя лицето му, независимо колко беше голям или силен. И като предизвикателство към нелепата подигравка, реших да взема Недъгав за фамилно име, нещо като почетен знак, носен с гордост. Ако на този свят има справедливост, не моят, а кракът на Трайбън трябваше да бъде недъгав. Може би не бива да казвам такива жестоки думи за човек, за когото твърдя, че обичам. Но аз само имам предвид, че на света има хора на мисълта и хора на действието. Хората на действието трябва да притежават подвижност и сила на тялото, а мислителите се нуждаят от подвижност и сила на мисълта. Аз имах ловкост и физическа сила в изобилие, и все пак моят крак ми пречеше, въпреки всичките ми усилия. Трайбън Мислителя нямаше никаква сила в крехкото си тяло, затова се питам защо боговете, вместо на мен, не бяха дали на него този недъг. Един физически недостатък повече не би направил живота му по-лош, а аз щях да съм по-годен за предопределението на съдбата. Но боговете никога не са толкова прецизни при разпределението на нашите дарби.
Ние бяхме странна двойка: той дребен и крехък, слаб като перце, а аз як, силен и неизтощим. Трайбън не само изглеждаше, че може да бъде повален с един удар, но и наистина беше така. Затова пък веднъж завинаги дадох да се разбере, че ако има нещо за удряне, ръка ще вдигам аз и няма да съм бития. Какво всъщност ни привлече един към друг? Принадлежността ни към една Къща и към един клан само по себе си не бе причина за нашето приятелство.
Мисля, че здраво ни свърза, макар да бяхме толкова различни, обстоятелството, че и двамата имахме по нещо у себе си, което ни караше да страним от другите. В моя случай — кракът ми. При Трайбън — неговият ум, които поразяваше околните.
Именно Трайбън ми показа пътеката към Върха на Стената и то още, когато бяхме само на дванайсет години.
Името на моето родно място е Джесподар. Според Летописците и Учените думата е от староготарски — езикът, на който се е говорило някога тук — и означава „Тези, Които Останаха Предани на Стената“. Мисля, че това е така. Казват, че нашето селище е най-близо до Стената — точно в подножието й. Всъщност то не е селище, а по-скоро част от огромен конгломерат от населени места, вплетени едно в друго и населена с хиляди хора. Човек може да тръгне от центъра на Джесподар и пътят ще го отведе до самата Стена. Ако предприемеш голямо пътуване около подножието на Стената, ще попаднеш в множество други населени места — може би хиляди — по нейното протежение. Но според Учените нито едно не е в такова съседство до Стената както Джесподар. Във всеки случай така ни учат в Джесподар.
Сега искам да ви разкажа за деня, когато Трайбън запали за пръв път искрата на Поклонението в моя дванайсетгодишен разум. Беше при заминаването на Пилигримите. Сигурно знаете каква величествена тържественост и великолепие придружават събитието. Церемонията, свързана с Процесията и Заминаването не се е променила от древността. Събират се клановете от всички Къщи. Свещените предмети на всеки род се изнасят на открито — жезли, свитъци, талисмани. Рецитира се всеки последен стих от Книгата на
