знаех, че каквото и да й кажа, ще се почувства по-зле. Постепенно тя се отпусна, притисна се силно към мен и много нежно прошепна:
— Съжалявам, Полър. Разказвай ми още за видението.
— Не мога да си спомня повече.
— Но всичко беше красиво и прекрасно, нали?
— Да — не можех да я излъжа.
— Дори Отмъстителя?
— Дори и той, въпреки че видът му бе страшен, нямаше нищо общо с нашите представи за него. Макар и страшен, той бе красив. Там всички са богове — те създават всеобщата хармония.
Независимо, че видението бе избледняло, можех да й разказвам още, защото породените в мен чувства все още продължаваха да бушуват. Но аз се опасявах да не я нараня отново.
След малко тя заговори без да се обръща към мен, както често правеше.
— Да ти разкажа ли един стар сън?
— Да, разбира се, ако искаш.
— Добре. — Хенди спря сякаш събираше мислите си. И започна. — Беше много отдавна, бях още в Типкейн. Сънувах, че съм умряла. И знаеш ли какво беше смъртта, Полър? Лежах в кутия голяма колкото тялото ми. Съзнанието ми все още работеше: усещах всичко, можех да мисля, да чувствам, струваше ми се, че дишам, все още си бях Хенди. Съвсем същото като жива. Но аз бях в кутията и нямаше как да изляза от нея. Знаех, че за в бъдеще през цялото време ще бъда там, защото смъртта никога не свършва. Ще лежа завинаги, ще мисля, но няма да мога да се движа, дори няма да мога да се почеша, ако ме засърби, завинаги сред застоял и миризлив въздух, в потискаща тъмнина, която стяга гърдите ми като с ремък. В кутията — заловена сякаш в капан. Завинаги. Съвсем завинаги. Мислейки. Без да мога да спра да мисля. Ще си спомням, в съзнанието ми ще оживяват непрекъснато едни и същи неща и никога нещо ново, защото какво ново може да има, когато си затворен в една кутия в мрака? Казвах си, че когато въздухът свърши, ще се задуша, после осъзнах, че въздух ще има винаги; защото както се борех да си поема дъх и чувствах, че всеки момент ще умра, си спомних, че няма да мога да умра, защото вече бях умряла. Пищях, ала никой не ме чуваше.
Думите се лееха емоционално, тя бе започнала да трепери. Сложих ръка върху нейната.
— Почакай, Хенди, успокой се, поеми дъх.
Но тя не можеше да спре.
— Задушавах се от собствената си миризма. Давех се от нея. Пръстите на краката ми тръпнеха, гърбът ми беше вкочанен. Но кутията беше точно по тялото ми — нямаше накъде да помръдна. Дори с един пръст. Просто трябваше да лежа там, да лежа, да лежа. Сега и завинаги, без да мога да избягам, никога, с цялата вечност пред себе си, без нищо да се промени, Хенди в кутията завинаги, бореща се за всяка глътка въздух. В моя сън знаех, че така ще стане с мен когато умра и че така става с всички. Това означава да си мъртъв. Всеки лежи сам, в пълно съзнание,
— Хенди! — аз я сграбчих, прегърнах я, притиснах устни върху нейните, за да спра ужасния поток от думи, а тя трепереше в ръцете ми като клонче, захванато от две скали и потопено в бърз и буен поток. Едва когато спря да трепери отдръпнах устни от нейните.
— Съжалявам — промърмори тя.
Избягваше погледа ми.
— Сигурно мислиш, че съм полудяла.
— Не. Това е само един сън.
— Сънувала съм го много пъти. Дузина. Хиляди пъти. Той все се връща. Винаги ме е страх да заспя, защото си мисля, че може пак да го сънувам.
— Сънува ли го на Коза Сааг?
— Два пъти.
Взирах се в тъмнината на звездното небе. Да сънуваш такъв сън тук, горе, в самия дом на боговете, какво може да означава това? Аз сънувах великолепие и блаженство, тя сънуваше смърт, която не беше смърт, а безкрайно изтезание.
Нейният сън ме ужаси. Не бях чувал нищо по-смразяващо, нищо по-мрачно. Не мислех много за смъртта, но винаги съм смятал, както повечето от нас, че смъртта е просто края на живота, тишина, завръщане на нашите останки към земята, откъдето сме дошли. Когато бяхме млади с Трайбън, понякога говорехме за това и мислехме еднакво: не остава никакво съзнание, както и не остава светлина след угасената свещ. Това е заличаване. Човешкият живот е от четири декади или няколко десетки повече, ако боговете са дали някому привилегията да живее двоен живот, после човек умира и това е всичко. Ала ужасните видения на Хенди, гибелната фантазия за безкрайни мъчения ме разтърсиха, както рядко нещо ме е разтърсвало. Лежах с часове и се страхувах, че ако заспя, ще сънувам съня на Хенди, а се боях. По някое време сънят ме надви, но не сънувах нищо, за което да си спомня на следващия ден. Когато се събудих, в мен не бе останал спомена за блаженото видение, а по-скоро кошмарната безутешност от описанията на Хенди.
Този ден се катерих като луд, спринтирах нагоре по стръмния склон на ливадата, там, където тя отстъпваше пред безплодната червена планина и продължих по скалата към седлото. Другите с усилие поддържаха темпото и скоро изостанаха. Стигнах до седлото и видях, че в далечината то се издига нагоре — следователно, следващото ниво на Коза Сааг ставаше достъпно за нас. Небесната магия на Мурмут — било тя измама или блъф — ни доведе на нужното място. Изчаках да ме настигнат. Спряхме и аз отворих последния мех вино от къщи. Той мина от ръка на ръка — за всеки имаше не повече от няколко капки. Вдигнах тост за Мурмут. Нека се наслаждава на славата си. Бяхме отново по пътя нагоре. Само това имаше значение.
— Мурмут! — крещяха всички. — Мурмут, Мурмут, Мурмут!
Той се хилеше самодоволно като глупак, какъвто всъщност беше. Но ние вървяхме по пътя нагоре. Боговете в двореца с кристални колони ни чакаха на Върха. Или поне така си мислих с надеждата да изтрия от съзнанието си другото видение на тъмнина, страх и безкрайност, изживени в кутия не по-голяма от едно тяло.
НАВЛЯЗОХМЕ в ново Кралство: навред оголена земя със зъбери от изпочупени скали, изваяни в безброй фантастични форми, пещери, набраздени шпилове и кули навсякъде. Небето бе безоблачно, наситено синьо — неестествено синьо, по-синьо отколкото някога бях виждал. Малки поточета тичаха в скалисти корита. В сравнение с острото и мразовито време по-долу, тук въздухът бе учудващо топъл и мек, но ние отдавна бяхме престанали с опитите да разберем ритъма и климата на Коза Сааг. Знаехме, че тук сме в друг свят.
Планината се издигна пред нас като поредица широки, равни стъпала. Изглеждаше достатъчно да стъпим на първото и просто да вървим нагоре, нагоре, нагоре, докато стигнем върха. Но аз предчувствах, че още щом стигнем първия от огромните каменни рафтове, ще открием, че не сме по-големи от зрънце пясък и изкачването няма да бъде никак лесно.
Наредих да спрем, за да си намерим храна и вода, защото по всичко личеше, че ни очаква суха и сурова страна. Докато другите събираха провизии, аз тръгнах малко напред, за да разузная и взех Трайбън с мен. Докато вървяхме, не говорех почти нищо, а на въпросите на Трайбън отговарях по възможно най-краткия начин.
— За човек с нова любовница, си в много мрачно настроение — констатира той.
— Да — съгласих се аз. — Така е.
— Случва се понякога. Получаваш нещо дълго желано и откриваш, че действителността никога не може да се сравни с…
— Не — озъбих му се аз. — Какво разбираш ти от тези неща? Нищо подобно!
— Е, добре — примири се Трайбън, — сбъркал съм. Моля да ме извиниш, Полър.
Той се умълча и ние продължихме да бродим така цялата сутрин — като двама непознати, поели по една и съща пътека. И двете слънца бяха на небето. В разредения въздух на тази висока страна, където нито един
