Едва си поех въздух, сякаш ме удариха в корема. Транс? Транс!
Щом спомена това име, веднага в съзнанието ми изникна зашеметяващия и незабравим образ от моето детство. Бях на дванайсет и беше Деня на Процесията и Заминаването. Трайбън и аз стояхме на главната наблюдателна площадка и очаквахме да се появят Пилигримите от Ложата. Огромните врати се отвориха, Пилигримите излязоха и там беше Транс, великолепният Транс, съвършеният Транс, атлетът на атлетите, известен със своята сила и храброст. Този мъж с ослепителна красота и съвършено тяло сякаш изригна от Ложата като въплъщение на природната сила, спря само за момент, за да ни се усмихне и да ни помаха преди да поеме тичешком по пътя към Стената. Колко прекрасен изглеждаше той в онзи ден, колко чудесен! Колко приличаше на бог! А сега, това беше Транс? Това?
16.
Те се взираха ту в мен, ту в него и пак в него. Искаха да видят как ще реагирам. От блясъка в очите им, от тръпнещото очакване в лицата им разбрах, че по някакъв магически начин, този отблъскващ странник ги бе омаял, бе ги спечелил през краткото време на моето отсъствие. В него имаше нещо тъмно, страшно и свирепо, което ги привличаше. Трудно може да се устои на очарованието на мрака.
Кожата ми настръхна — усетих приближаването на страшна гръмотевична буря. Ако пред мене стоеше наистина Транс, а не демон с неговото име, той наистина е бил дълбоко увреден. Но независимо от пораженията, виждах, че притежава огромна сила, макар, може би, сила от друг вид. Възможно беше сега дори да е по-силен поради нанесените увреждания. Това го правеше непрогнозируем и следователно опасен.
За известно време се оглеждахме като борци пред първия рунд. Да проникнеш в неговите мрачни, различни по цвят очи беше все едно да надникнеш в бездна.
Съобразих, че ако се поколебая, той ще се възползва по някакъв начин. Затова поех сухата му люспеста ръка, стиснах я здраво и се представих много официално:
— Казвам се Полър, син на Габриан, син на Дрок. Аз съм водачът на тези Четирийсет, идваме от Джесподар, за да извършим Поклонение. Какво търсиш тук?
— Аха — отговори той провлечено, сякаш откри нещо смешно в думите ми или в начина на изразяване. — Мисля, че те помня. Полър. Да, малко, слабо, недъгаво дете, вреше се навсякъде и вършеше безброй пакости. Прав ли съм? А сега си водач на Пилигрими! Какви ли изненади не ни носи времето!
Чух нервния смях на моите спътници. Не бяха свикнали да слушат как някой ми се подиграва. Но аз запазих самообладание и вперих очи в неговите.
— Да. Аз съм Полър. А ти наистина ли си Транс?
— Казах ти, че се казвам така. Защо се съмняваш?
— Спомням си Транс. Видях го как излезе от Ложата на Пилигримите и се затича нагоре по улицата. От него струеше светлина — същинско слънце. Красив като бог.
— А аз не съм, така ли?
— Ти нямаш нищо общо с него. Ни най-малко.
— Е, щом е така, значи сигурно съм много грозен. Очевидно откакто дойдох в тази планина, съм претърпял някои неприятни промени. Ако сега не съм толкова приятен за гледане, колкото бях, моля да ми простиш, че осквернявам очите ти, приятелю. Простете ми всички.
И той изискано направи малък поклон към другите, което предизвика неспокойни усмивки по лицата им.
— Но аз съм Транс, син на Тимар, също Пилигрим от Джесподар.
— Може би да, може би не.
— Ако не съм Транс, тогава моля ви, кажете ми кой съм?
— От къде да знам? Може да си всеки. Или всичко. Демон. Призрак. Някой от боговете, който се прикрива.
Той ми отправи една от смъртоносните си усмивки.
— Да — съгласи се той. — Може би да. Например Санду или Селемой на всички слънца. Но всъщност съм Транс, син на Тимар Дърводелеца, син на Дионедис.
— Всеки демон може да издекламира родословното дърво на Транс — възразих аз. — Но това няма да направи от него Транс.
Странникът изглежда се забавляваше или вероятно вече му бе омръзнало от моята твърдоглавост.
— С твоите аргументи никой никога не може да те надвие в нищо, нали? Аз мога да изредя имената на десет поколения мои предци, имената на двайсетте Къщи от селището, имената на моите Четирийсет или каквото още ти хрумне да ме попиташ. Но ти пак ще твърдиш, че съм демон и целя да те измамя. Е, добре тогава. Вярвай или не вярвай. Все ми е едно. Но ти заявявам, че съм Транс.
Погледнах към Кат:
— Откъде се появи този човек?
— Той просто изникна между нас — обясни Кат. — Сякаш изскочи изпод земята.
— Само демон би го сторил — натъртих аз, без да свалям поглед от странника.
— Може и така да е — примири се Кат. — Минута след като тръгна, а ние останахме да те чакаме, той вече беше тук: „Аз съм Транс от Джесподар — представи се той. — Някой от вас чувал ли е за Джесподар?“ и когато му казахме, че сме Пилигрими от там, той започна да се смее като луд, да подскача и да танцува. После изведнъж стана сериозен и мрачен, хвана ме за китката с една ръка, а Гали — с другата и попита: „Кой тогава си спомня за Транс? Ако наистина сте от Джесподар, вие ще си спомните за Транс.“ И Гали обясни: „Когато ти тръгна, ние бяхме малки деца. Затова не те помним много ясно“. Той се засмя и я придърпа силно към себе си, целуна я и я ухапа по бузата, а после заповяда: „Сега вие ще си спомните за мен“. После тя го попита за по-големия си брат, който беше в същите Четирийсет, заедно с Транс, и той добре знаеше името на брат й, но каза, че няма представа какво е станало с него, което накара Гали да се разплаче. После поиска вино. Казах му, че нямам. Той се ядоса много и отново настоя, че е Транс от Джесподар. А Мурмут отговори: „Транс или не, нямаме вино. А после…“
— Достатъчно — прекъснах го аз.
Докато Кат декламираше, странникът стоеше близо до Тенилда, Грисиндил и още няколко жени и се чудеше.
— Много е променен, много се различава от онзи Транс, който аз помня, ако действително е Транс. Разказа ли ви какво се е случило с него?
— Не.
Не можех да освободя съзнанието си от спомена за атлетичния Транс с цялата му божествена красота, нито пък можех да се примиря с вида на това съсухрено зловещо променено същество. Освен огромната й височина и широките рамене, едва ли нещо в тази човешка развалина оправдаваше твърдението, че е Транс. Макар че не бях от лесно плашливите, докато го гледах да стои сред жените, нещо в мен се сви, нещо подобно на страх. Той носеше лудост и някакъв странен бяс, които не се долавяха веднага. Ако наистина беше Транс и бе преживял всичките тези години на Стената, можеше да ни помага за пътя в новата територия, където се озовахме, а може би нямаше да е полезен. Но със сигурност щеше да ни създава грижи. Разбрах колко много желаех да не го бяхме срещали.
Сега се приближаваше към мен под ръка с Тенилда. Сладката Музикантка изглежда с радост би се върнала отново на платото, отколкото да бъде тъй близо до уродливото същество, което твърдеше, че е Транс.
Той се наведе към мен:
— Твърдят, че нямаш вино, Полър. Така ли е?
— Виното отдавна свърши.
— Но ти сигурно имаш малко — той намигна с безжизнено студено око, без чар или закачка. — Скрито някъде за твоя употреба, а? Хайде, приятелче, раздели виното си с мен преди да тръгнем заедно нагоре. В името на стария Транс. Да вдигнем тост за нашия успех.
— Нямаме вино — повторих аз.
— Разбира се, че имате. Зная, че имате. Разбираш ли колко време мина, откакто не съм пил нищо прилично? Или как съм страдал съвсем сам тук, в тази планина, Полър? Така че, извади виното и хайде да
