Тайнствата на Стената

Още от момента, когато напуснахме лагера при червените шпилове, започнахме да усещаме привличащата му сила. Пръв дойде да ми се оплаче Дорн: говореше за странно чувство в главата, нещо като сърбеж или гъдел в черепа; по петите му пристигнаха две от жените — Скардил и Пен, а после и Гибилау, за да ми се оплачат от същото. Успокоиха се, като разбраха, че не са единствените, че всъщност всички изпитват същото. Събрах групата и им обясних, че това чувство е типично явление за тази област от Стената и няма защо да се страхуват, поне засега.

— Това, което усещаме, Кавнала ли е? — попитах Транс.

Той кимна, посочи нагоре към склона и се усмихна сякаш се готвеше за среща със стар приятел.

Силата на новопоявилото се чувство се увеличаваше с всеки изминат час. В началото беше, както каза Дорн, не повече от гъделичкане в черепа, леко докосване с перце, странно и малко обезпокояващо, леко, много леко. После стана по-осезаемо и се усили, както по време на разузнаването ми с Трайбън. Ясен глас звучеше в главите ни, той казваше съвсем разбираемо и отчетливо: „Ела, ела, насам, ела при мен, ела“. Усещахме определено притегляне, но то не бе неприятно, в него нямаше нищо обезпокоително или заплашително. Нещо ни приласкаваше към себе си като майка, отворила обятия за децата си.

И, ако нещо ни приканваше, то ние му откликвахме. Сега вървяхме нагоре по силно залесен наклон, с хълмове синкаво-бял камък, дълбоко прорязан от пещери. Макар пътеката да беше трудна, пробивахме си път през наклона с такова ожесточение и хъс, че изчерпихме силите си и от време на време трябваше да спираме, просвахме се на земята, за да си поемем дъх, като се смеехме и дишахме тежко. И после отново тръгвахме, разсичахме бясно храстите наоколо, катерехме се по скалите, придвижвахме се напред, захващайки се с нокти — напред, напред, движехме се по-бързо, отколкото смятахме, че можем. „Ела при мен! Ела! Ела!“

Трайбън сподели с мен тревогата си.

— Започваме да губим контрол над себе си — предупредих неспокойно Транс. — Ти каза, че ще ни предпазиш от песента на Кавнала.

— Да, ще ви предпазя.

— Не трябва ли вече да вземем някакви мерки.

— Скоро ще ги вземем. Още не е нужно.

Той не каза нищо повече, колкото и да настоявах.

И ние волю-неволю продължихме нагоре с голяма бързина. Просто тичахме по склона. Отново ме осени мисълта, че въпреки протестите си, Транс може да е същество от Кавнала и да ни води към нашата гибел.

Не само Трайбън, и другите започнаха да се съмняват. Все по-бързите ни крачки измъчваха телата ни, а болезнени въпроси терзаеха душите ни.

— Защо бързаме толкова? — питаха ме те. — Какво говори в главите ни? Опасно ли е? Кажи ни, кажи ни, кажи ни, Полър!

Но аз не можех да им кажа. Не знаех нищо повече от тях. Разбирах, че трябва да предприема нещо на своя отговорност. Но какво? Транс се изплъзваше. Често вървеше начело и се движеше забележително бързо за човек с трансформирано в толкова изкривена и несиметрична форма тяло. Гледах го да крачи енергично, но не можех да се отърся от спомена за ослепителния, млад Транс отпреди години, който сякаш изхвърча от Ложата на Пилигримите, затича се най-отпред, преди всичките Четирийсет, нагоре по пътя към Коза Сааг. Все още нещо е останало в това съсипано тяло от Транс, мислех си аз. Напрегнах се да го настигна. Той се движеше спокойно, дишаше равномерно, сякаш темпото не представляваше никаква трудност за него.

За пореден път настоявах:

— Не можем да продължаваме така. Гласът се усилва непрекъснато, хората недоволстват. Трябва да знаем какво става, Транс.

— Почакай. Има време, ще научиш.

— Не! Сега.

— Не, не сега. Още не му е времето.

Ускори крачка и отмина бързо напред. Следвах го, но ми беше трудно да вървя редом с него, а и недъгавият ми крак започна да ме боли. Как го правеше той? Сигурно бе обладан от демони. Настигнах го и го притиснах отново, но той пак ми се изплъзна с лукава усмивка, като отговори, че още не му е времето.

Кипнах от гняв. Искаше ми се да го убия. И да изведа всички от това място. Ако го оставех жив, той никога нямаше да спре да ни досажда и щеше да ни унищожи окончателно. Защото той е демон или най- малкото го носи у себе си.

Мисълта да убия Транс ме ужаси. Опитах се да я залича от съзнанието си. Още един, два или най-много три дни, мислех си и пак щях да се сблъскам с него, но повече нямаше да му разреша да мръдне — щях да го впримча в смъртоносна хватка. Това беше малодушно решение и напълно го съзнавах, но Транс ме объркваше напълно. Никога не бях имал работа с такъв като него.

Моите спътници ставаха все по-неспокойни. След целодневно фанатично катерене, по здрач спряхме съвсем изтощени. По тъмно при мен дойде цяла делегация: Гали, Накса, Талбол, и Джайв — всичките обезпокоени и ядосани. Притеглянето беше толкова силно, че вече се катерехме от съмване до мрак и спирахме само при крайна преумора. Сега, въпреки непрекъснатото бумтене в главите ни, направихме лагер на едно място изпълнено с плитки пещери в изровената и ерозирала Стена.

За Хенди и мен избрах малка, влажна пещера. Гали подкани грубо:

— Кажи й да излезе.

— Какво е това? — изненадах се аз. — Ще ме убивате ли?

— Искаме да говорим с теб. Само ти и ние четиримата, никой друг.

— Хенди споделя моето място за спане и много други неща. Каквото имате да казвате, кажете го в нейно присъствие.

— Няма значение — меко се обади Хенди и се надигна да излезе.

— Остани — хванах я аз за китката.

— Не — възпротиви се Гали. Застанала на входа на пещерата тя изглеждаше огромна. Лицето й беше гневно. Никога не бях я виждал такава.

— Изпрати я навън, Полър.

Спеше ми се, исках да правя Промени, гласът на Кавнала в мозъка ми беше по-силен от всякога, сякаш биеше барабан в мозъка ми: „Ела, ела, ела.“, всичко това ме правеше избухлив и нервен. Обърнах им гръб:

— Ще ме оставите ли на мира? Сега не съм в настроение да разговарям с никого. Ще поговорим сутринта, Гали.

— Ще говорим сега — настоя Гали.

Тогава Талбол рече:

— Какво значение има дали Хенди ще чуе, или не? Нека остане.

Гали изръмжа, сви рамене, но не се противопостави.

— Ще ни изслушаш ли? — попита Талбол.

— Казвайте — изсумтях аз.

Талбол се извърна към мен. Спомних си, че е един от хората на Мурмут. Добре че самият Мурмут го нямаше, помислих си аз, мога да си представя какви неприятности щеше да ми създаде, ако беше тук. Вгледах се в широкото лице на Талбол, кафяво като кожа, какъвто беше и занаята на неговата Къща. Беше странен съюз — от една страна моите приятели Гали и Джайв, а от друга — Талбол и Накса, които никога не са ме обичали.

Той започна:

— Ето какво искаме да знаем, Полър. Защо сме се втурнали така напред като лунатици, без да имаме пред става къде отиваме и какво ни очаква там?

— Отиваме в Кралството на Кавнала — отговорих. — През него и отвъд него.

— Да, в него — потвърди Накса и пристъпи напред до Талбол. — Но отвъд него? Откъде си сигурен? Ами, ако Транс има за цел да ни достави на онова неизвестно нещо, което говори в мозъка ни?