Нищо повече, как да ви обясня? Огромен паразит, враг на нашия вид. Пейте и минете покрай него. Защо искате да знаете какво е? Пей, момче. Пей и премини тичешком, за да се спасиш.
От истинските Певци имахме двама — Джайв и Дахайн. Сложихме ги в началото на колоната до Транс, защото те знаеха от своята Къща тайната как да правят голям шум със сравнително малки усилия. Останалите, с изключение на неколцина, нямахме никакво чувство за мелодия и когато запяхме, прозвуча по-скоро грачене, отколкото музика. Но Транс заяви, че животът ни зависи от пеенето и ние пеехме. Шарех нагоре-надолу по редиците и се вслушвах в другите, без самият аз да спирам да пея, за да съм сигурен, че правят точно това, което каза Транс. Винаги срамежливата Тиса едва издаваше тънки, звънливи звуци. Сграбчих я за рамото и я разтърсих, крещейки:
— Пей, жено! В името на Креш, пей!
Малката Билар от Къщата на Учените, предполагам от страх, с мъка скимтеше едва издавайки жални, хрипливи звуци. Застанах до нея и заревах с пълно гърло просташка пиянска песен, макар че едва знаех и половината думи, и й правех окуражителни знаци, докато тя смогна да събере малко сили и да изтласка въздух от дробовете си. Приближих Накса — той повтаряше монотонно, но много силно един и същ досаден тон; после при Тул, подхванал на висок глас шеговита и весела песен, като на моменти добавяше и пронизителни тонове; при Гали, бумтяща с неприлично силен глас, та можеше да срине Планината върху нас; при Грисиндил, която пееше почти толкова силно; при Кат, чието бърборене на химни от тяхната Къща се редуваше с бързи, кресливи фрази; при Киларион, който зачервен и усмихнат надаваше дрезгави викове до небесата. Песента на Транс беше груба, беззвучна като стържене на пила, като търкане на метал в метал, твърде болезнено за слушане. И така, ние продължавахме да пеем. Ако Транс си правеше шега с нас, сега можеше да й се наслади с пълна сила.
Едва ли през цялата човешка история е вдиган подобен шум, какъвто ние издавахме онази сутрин на Коза Сааг.
Но Транс не се шегуваше. В дъното на този ужасяващ шум се прокрадваше примамливата песен на Кавнала.
Ала тя бе погребана под звуците на нашите силни викове. Беше дълбоко в съзнанието ни, но вече бе малка, слаба и гъделичкаща. Нали знаете израза — толкова голям шум, че не можеш да чуеш собствените си мисли. Точно това постигнахме. А ако не мислехме, нямаше да се поддадем на привличането, което усещахме в съзнанието си. С целия този лудешки шум и крясък потискахме призива на Кавнала.
Докато прехвърлихме билото на белите хълмове, пеехме весело и шумно, надавахме магарешки викове и виехме като глутница луди. Намерихме се в едно широко корито, оградено от леко наклонени, полузасипани с пясък жълтеникави склонове. Както винаги, при преминаване на гранична равнина, пред нас се извисиха нови върхове, този път зловещо черни, пробождащи дълбоко като остро шило леденосиньото небе. Тъмни птици, вероятно с огромни размери, но оттук изглеждащи не по-големи от точици, кръжаха около далечните настръхнали каменни остриета.
Вляво от нас, съвсем близо до ръба на жълтия склон, видях пещера с нисък дълъг свод, с широк и тъмен отвор, а по пясъка — следи навътре. Нямаше нужда да ми казват, че в тази пещера са намира източникът на тайнствения глас, който чувахме през цялото време на изкачването ни. Транс проследи накъде се взирам и изквака в ухото ми:
— Там е Кавнала, там е Кавнала!
— Да — отговорих в тон аз. — Чувствам привличането, привличането.
Уплашен и очарован забих поглед в тъмнината.
— Кажи ми — изпях, — ще излезе ли то, ще излезе ли?
В отговор Транс ми изпя:
— Не, не. Кавнала не ходи никъде, никъде, той лежи вътре и чака ние да отидем при него.
И точно в този момент Учената Билар изхвърча от грубата — вече не пееше, а само мънкаше — и се затича нагоре по пясъчния склон към отвора на пещерата. Мигом схванах какво си е наумила и се втурнах да я догоня, Транс — също. Хванахме я по средата на пътя. Стиснах я за рамото, обърнах я към себе си, взрях се в лицето й, застинало в странна гримаса с помрачен поглед.
— Моля те… — несвързано шептеше тя. — Пусни ме…
Без да спирам да пея, я ударих — не много силно, но това я стресна. Билар ме погледна озадачена. Мигаше и клатеше глава. Лицето й се озари от блясъка на съзнанието и тя проумя всичко. Кимна ми, измърмори няколко благодарствени думи и поде гайдарската песен, която пееше по пътя. Пуснах я и тя избяга при другите, като пееше с всичка сила.
Върнах се при Транс. Той се смееше. Странна дяволска искрица проблесна в очите му и със същата омразна, стържеща като пила песен изпя:
— Нека ти покажа Кавнала, нека ти покажа Кавнала!
— Какво казваш, какво казваш? — попитах в ритъма на Транс, напрягайки дробовете си докрай.
Беше абсурдно да ревем така един срещу друг. Зад мен бе спряла цялата група и също се взираше в тъмния отвор на пещерата. Стори ми се, че някои не пеят:
— Пейте! — изкрещях. — Не спирайте нито за миг!
Транс ме сграбчи за рамото, наведе глава към мен и изпя:
— Ние можем да влезем. Само ще погледнем! Само ще погледнем!
Защо ме изкушаваше този демон?
— Не рискуваме ли? — попитах, пеейки. — Трябва да продължим напред.
— Само ще погледнем, само ще погледнем — подканваше ме Транс. Очите му бяха като разпалена жарава.
— Продължавай да пееш и нищо няма да ти се случи. Пей, Полър, пей, пей, пей, пей!
Беше същински пристъп на лудост. Транс започна да се изкачва към пещерата и аз го последвах нагоре по добре отъпканата пътека, безпомощен като роб. Останалите ни сочеха, зяпнали от изненада, но не се опитаха да ни спрат. Мисля, че те бяха зашеметени и побъркани от близостта на мощния разум на Кавнала. Само Трайбън се откъсна от групата и тръгна след нас, но не за да ме спре. Изтича, като пееше:
— Вземете и мен!
То се знаеше — гладът му за знание беше неутолим.
И така, противно на всякакъв разум, ние тримата влязохме в пещерата, право в устата на звяра.
Нито за миг не спирахме да пеем. Може и да бяхме загубили разсъдъка, но толкова все още имахме. Гърлото ми беше като съдрано и гореше от напрягането, но аз продължавах с всичка сила да лая, да пищя, да муча, както правеха Транс и Трайбън. Тримата вдигахме такава врява, че се опасявах да не съборим стените на пещерата.
Вътре преобладаваше зловеща зелена светлина, излъчвана от нещо като тъмни лъскави пъстри рогозки, които бяха живи. Вероятно някакви пълзящи полепени по стените растения. След миг-два очите ни се приспособиха и ние видяхме огромна, дълбока и изключително широка пещера. Растенията осветяваха дори и най-отдалечените й краища. Влязохме навътре. От време на време от живите рогозки се издигаше облак тъмни спори, а от групата, покрита с камъчета повърхност непрестанно се стичаше гъст черен сок, сякаш кървят.
— Виж, виж, виж, виж! — изпя Транс на все по-високи тонове.
В средата на галерията някакви тъмни същества с восъчна кожа пълзяха по пъстрите живи рогозки. Бяха дълги и ниски, бавно придърпваха тела с удължените си крайници, навели глави, шумно лочеха от лепкавата течност, която рогозките изпускаха. Зад тях се точеха тънки опашки, с невъобразима дължина, които приличаха По-скоро на въжета, поникнали от задните им части и провесени далеч назад, губещи се в дъното на пещерата.
С подскоци Транс отиде до едно от съществата и повдигна главата му.
— Виж, виж, виж, виж!
Така се смаях, че за момент забравих да пея. Лицето беше почти човешко! Видях уста, нос, брадичка,
