усетих, че не всички сме на лице, преброихме се и разбрах, че съм прав. От първоначалните Четирийсет, вече бяхме изгубили петима по пътя. А тази сутрин преброих само трийсет и трима, без да смятам Транс.
Оглеждах редиците, за да видя кой липсва.
— Мент? — установих най-после. — Къде е Мент? И още някой го няма. Тенилда? Не, ти си тук. Билар? Малти?
Билар и Малти бяха с нас, в края на редицата. Но Мент Метача го нямаше. Да, нямаше го. А от жените? Тул. Изпратих групи по трима-четирима да претърсят във всички посоки. Макар лагерът ни да бе достатъчно отдалечен от ръба, отидох и надникнах, да не би да са бродили насън, да са паднали и така да са намерили смъртта си. Но по чукарите надолу не видях тела, а и търсачите се върнаха без никакви новини.
Мент беше тих, работлив мъж, никога не се оплакваше. Тул беше жена със силен дух, която развеселяваше групата в тежки моменти. Трудно ми бе да се примиря с тяхното изчезване. Извиках Дорн от Къщата на Тул, който я познаваше добре. Очите му бяха зачервени от плач:
— Спомена ли ти, че смята да ни напусне? — попитах го аз.
Той поклати глава. Не знаеше нищо. Беше зашеметен и смутен.
Знаехме, че Мент не беше склонен да разкрива душата си пред другите. Между нас нямаше втори от неговата Къща, когото да разпитаме, нито дори някой, който би могъл да се нарече негов приятел.
— Забрави за тях — посъветва ме Транс. — Никога повече няма да ги видиш. Да вдигаме багажа и да тръгваме.
— Не толкова скоро — възразих аз.
Накарах Тиса да направи заклинание за търсене. Беше небесна магия и не бе така мъчителна за нея, както предишните.
Дадохме й една изоставена дреха на Мент и една клоунска играчка от багажа на Тул. И Тиса извиси душата си нагоре, за да види дали може да намери техните собственици. В същото време отново изпратих групи-търсачи и те огледаха пътеката зад нас и пред нас, но късметът им не бе по-голям от преди. Тогава Тиса погледна нагоре, изричайки небесното заклинание и ни съобщи, че чувства присъствието на двамата изчезнали някъде наблизо, но посланието било объркано. Беше сигурна, че са още живи и все пак не можа да ни каже нищо по-полезно.
— Остави — повтори Транс. — Няма надежда. Повярвайте ми така се разпадат Четирийсетте, когато започнат Трансформациите.
Аз поклатих глава.
— Може би твоите Четирийсет, но аз няма да чакам това да се случи с нас.
— Както желаете, — каза той — но аз не смятам да чакам.
Той стана, поклони се подигравателно, обърна се и пое по пътеката нагоре. Взирах се в него със зяпнала уста като риба. Дори куцайки той се придвижваше с изумителна бързина. Скоро по спираловидната пътека беше със завой и половина над нас.
— Транс! — изкрещях аз, разтреперан от гняв. —
Приближи се Гали. Пъхна ръката си в моята:
— Остави го. Той е зъл и опасен.
— Но той знае пътя.
— Нека върви. Ние успяхме да намерим пътя си още много преди той да се появи.
Хенди се приближи до мен от другата страна.
— Гали е права — подкрепи я тихо тя. — По-добре е без него.
Знаех, че е вярно. Зловещия Транс бе полезен за нас, но във всеки момент можеше да се превърне в заплаха и разруха. Още от самото начало нашият съюз не беше много лек — смесица от безпокойство и практическа нужда. Но неговата Трансформация, макар и частична, го причисляваше към друг свят. Въпреки че бяхме от едно и също селище, той вече не принадлежеше към нас. Беше способен на всичко. Нека си върви, помислих си аз.
Още два часа търсихме Мент и Тул. Докато най-основно преглеждахме пещерите и пукнатините за нашите спътници, дълга верига от планински хора, поне трийсет, минаха през нашия лагер. Застанах на пътя им и попитах:
— Загубихме двама от нашите. Знаете ли къде са?
Но те гледаха направо, без да отговарят. Не постигнах нищо, освен че наруших крачката им. Изкрещях на Накса да им заговори на готарски, надявах се, че може би разбират поне този стар език. Той им избръщолеви нещо дрезгаво, но реакция нямаше, те минаха край нас и изчезнаха надолу по пътеката.
Накрая все пак трябваше да изоставя претърсването. И така — продължихме, като изгубихме Мент и Тул, а също и Транс, както на мен ми се струваше за момента. Отново потънах в дълбоки размисли, разсъждавах, че съм се провалил като водач, болеше ме, че хора от моите Четирийсет се губят.
По обяд стигнахме до естествения мост, който щеше да ни отведе в съседното Кралство. Мостът представляваше нещо ужасно — един висящ свод, прострян над възможно най-стръмните клисури, съставен от изкривени, бляскаво черни каменни отломки и толкова тесен проход, че се налагаше да вървим в колона по един, а от двете страни се спускаха безкрайно дълбоки пропасти. Първи до моста стигнаха Талбол и Туйман. Отстъпиха назад с широко отворени очи, без да се решат да минат, защото изглеждаше тъй крехък, че целият би се разклатил при първия натиск. Двамата не бяха смелчаци, но все пак не мога да ги обвиня, че се колебаеха. Самият аз се стреснах за момент, взирайки се към ръба на пропастта. Но какъв друг избор имахме, освен да продължим? Сигурно и други преди нас са минавали оттук.
Смеейки се гръмогласно, Гали предложи:
— Ще се счупи ли? Нека да пробвам! Ако ме издържи, значи ще издържи всеки от нас!
И без да чака одобрението ми, тя тръгна по моста: държеше главата си високо вдигната, раменете — опънати назад, а ръцете разперени, за да пази равновесие. Премина бързо, стъпка след стъпка, с изключителна увереност. На отсрещната страна се обърна и весело подкани:
— Хайде, идвайте! По-здрав не може да бъде!
И така ние прекосихме моста, макар за някой това да беше прекалено трудно. Отворихме засмукващите възглавнички на пръстите си, за да можем да се захванем по-добре и все пак беше страшно начинание.
Да, мостът щеше да издържи, но не беше място, където човек можеше да сгреши повече от веднъж. Лицето на Чализа така позеленя, че се уплаших да не изгуби съзнание и да намери смъртта си посред пътя, но тя някак си се справи. Накса се придвижваше на ръце и колена. Билар го прекоси като трепереше и се тресеше. А Киларион мина, сякаш мостът бе широка поляна, Джайв — с песен на уста, Газин — с предпазливата стъпка на жонгльор. Тиса като че ли плуваше над каменните отломки. Трайбън се придвижваше с вид на човек, лишен от природна дарба, но твърдо решен да се справи умело, както и наистина стана. Преминаването на Хенди се превърна в агония за мен, но тя не издаде страха и несигурността си. Накрая дойде моят ред, останах последен, сякаш като наблюдавах спътниците си отзад, можех с молитвите си да им помогна да запазят равновесие. Докато преминавах, имах основателна причина да ругая кривия си крак, защото ми създаваше затруднения. Но аз знаех как да балансирам своята тромавост, а и бях станал достатъчно добър планинар, за да владея изкуството да се концентрирам. Затова не обръщах внимание на хладните въздушни течения, издигащи се рязко от бездната, не обръщах внимание и на слънчевите проблясъци по оголелите скали отляво и отдясно, изтрих от съзнанието си мисълта за огромната сянка, в която можех да падна, ако стъпех накриво. Правех крачка, после още една и внимавах да не се разсейвам с нищо. Накрая Киларион ме хвана за едната ръка, Трайбън — за другата и ме издърпаха при последната крачка. С това нашето прекосяване приключи.
Точно тогава Тиса рече:
— Чувствам присъствие зад нас. И под нас.
И тя посочи назад към каменния свод.
— Присъствие? Какво присъствие?
Тя поклати глава:
— Мент? Тул? Възможно ли е?
Бяхме стигнали до пуст, обрулен скален хълм, изложен на свирепите лъчи на обедното слънце, което разредения въздух на високите части, пърлеше безмилостно. Видях, че над нас проблясва синя светкавица, странно наистина, защото въздухът тук бе сух и нямаше облаци. Над главите ни кръжаха тъмни, зловещи
