имаше нужда да си поеме дъх.
— Вие сте Пилигрими, нали? Идвате от низините?
— Да. Така е.
Поколебах се, защото почти се боях да задам въпроса, който ми хрумна.
— Ти каза, че си бил най-горе — обадих се аз след малко. — Имаш предвид Върха ли?
— Да.
— Видя ли боговете със собствените си очи! Със собствените си очи!
Странникът се поколеба на свой ред, което ме учуди.
Известно време не чувах друг звук, освен грубото му хрипливо дишане. Но отговори много тихо:
— Да, видях боговете. Наистина.
— На Върха в техния палат?
— На върха, да — каза Земянина.
— Той лъже — викна Транс изневиделица с недодялан глас. Беше дошъл куцукайки до нас, без да забележа кога е пристигнал.
Ядосано му направих знак да млъкне.
— Как изглеждат боговете на Върха? — попитах Земянина. Наведох се към него нетърпеливо. — Кажи ми, кажи ми как изглеждат те?
Земянина стана неспокоен и нервен. Закрачи нагоре-надолу, започна да драска с палеца на крака си по пясъка като местеше малката говорна кутийка от едната ръка в другата. После ме погледна с онези странни, дълбоко разположени очи и каза:
— Ще трябва да идете и да разберете сами.
— Виждате ли? — извика Транс. — Той не знае нищо! Нищо!
Но Земянина продължи спокойно и заглуши изблиците на Транс:
— Ако вие сте Пилигрими, сами ще трябва да откриете истината — в противен случай вашето Поклонение е безсмислено. Навярно вече сте го разбрали, щом сте стигнали чак дотук. Каква полза ще имате, ако ви кажа какви са боговете? Със същия успех можехте да си стоите във вашето селище и да четете книги.
Кимнах енергично.
— Точно така. Добре. Нека тук долу не говорим за боговете. Съгласни ли сте? Ние трябва да завършим своето Поклонение. До Върха — до дома на боговете.
— Ще ме вземете ли с вас? — попита Земянина.
Още веднъж забавих отговора си. Неговият неочакван въпрос ме озадачи. Да го вземем с нас? Защо? Какъв ми беше Земянина? Той нямаше място между моите Четирийсет. Дори не беше от нашия вид. Бяхме длъжни да помогнем на сънародниците си, но това не се отнася за тези от други селища и със сигурност за същество от друга раса. А този Земянин изглеждаше полужив, поточно почти умрял и щеше да бъде само безполезен товар за нас нагоре по пътя. Щеше да е достатъчно предизвикателство да влачим по-слабите Пилигрими нагоре по скалата — Билар, Йо, Чализа и другите като тях.
А Транс се притискаше до мен като черен ангел и ми съскаше неща, които вече се въртяха в ума ми:
— Остави го! Не го взимай! Той няма вече сили, ще бъде само бреме за нас. Той не ни е никакъв, никакъв!
Струва ми се, че тъкмо отровното съскане на Транс и погледът му изпълнен с омраза, ме накара да реша в полза на Земянина, както и чувството, че ако изоставим това изтощено същество тук, той няма да издържи много дълго, защото беше почти накрая на силите си. Смъртта му щеше да тежи на съвестта ми. И кой беше Транс да ми определя какво да правя, та той дори не беше член на Четирийсетте? И той помоли да го приемем и ние го приехме, как може сега да отказва същата милост на някой друг?
Погледнах бързо към групата — Трайбън, Гали и Джайв — все добри хора, чийто души бяха чисти, а духът им не бе пропит с отрова и поквара. Техните лица излъчваха само съгласие!
— Да — казах на Земянина. — Ще те взема. Да.
Понякога е необходимо да правим жестове на чисто милосърдие, без да се съобразяваме много-много дали е разумно, или не. Транс, съвършено далече от тези неща, изсумтя, обърна гръб и замърмори. С презрение и яд изгледах злобно широкия му изкривен гръб. После усетих, че заедно с презрението изпитвам и жал към него.
ПРЕДИ ИЗКАЧВАНЕТО извадих малкия образ на Санду Отмъстителя — през цялото време го носих в денка си, макар да го получих от онази луда жена Стрела при километричния стълб на поста Денбайл против желанието си. Струваше ми се, че откакто тя ми го даде при напускане границите на нашето селище, бяха минали десетки хиляди години и оттогава рядко се сещах за него. Но сега, в предстоящото изпитание се нуждаех от специално покровителство на боговете и макар че Отмъстителя не бе най-подходящия да бъде призован за случая, малкият идол бе единственото, което имах под ръка. Промуших парче връв между краката му, завързах я на малкия му пенис в ерекция и го закачих на врата си. Помолих Тиса да ни направи заклинание за изкачване и наредих на всички да коленичат и да се молят. Дори Транс коленичи — е, не ми се искаше да отгатна каква беше молитвата му. Само Земянина стоеше настрани, не пожела да коленичи, но ми се стори, че устните му се движеха беззвучно. После започнахме изкачването.
Отдавна не се бяхме сблъсквали с подобно изпитание по голата скала. Дългото изкачване на височина след височина по Коза Сааг от една страна ни кали извънредно много, но от друга — изсмука еластичността на мускулите ни. А и както вече казах — бяхме останали със съвсем малко въжета, куки и други подобни съоръжения.
Така че сега трябваше да разчитаме на собственото си упорство и разбира се, на умението, късмета и най-вече на милостта на боговете. По тази стена се налагаше да премерваме изключително внимателно всяко движение, ъгъла на навеждане при захващането по наклонените каменни блокове; как балансираме подпрени на един крак, докато другият прави стъпка напред; как прехвърляхме тежестта си ту на единия, ту на другия крак при всяко придвижване; как забиваме пръсти в малките пукнатини, от които зависи животът ни. За Земянина се наложиха специални мерки — измислихме ги на място. С едно от малкото останали ни въжета направихме нещо като клуп: поех единия край и го завързах около кръста си, а другия — за якия и никога неизразяващ недоволство Киларион, по средата завързахме Земянина. Следователно Киларион и аз трябваше да се движим успоредно близо един до друг, независимо от трудностите по скалата. Друг начин нямаше. Киларион щеше да понесе Земянина на гръб, стига да го помолех, но, разбира се, не бих го направил. Присъствието на Земянина между нас беше мое дело, и следователно аз трябваше да поема риска и усилията по придвижването му към Върха.
Малкото останали въжета раздадохме на най-слабите катерачи — предимно жени, макар че Накса и Трайбън бяха също лоши катерачи. Накса бе доволен от помощта, но Трайбън отказа да се завърже, предполагам, че му бяха омръзнали предоставяните през целия път улеснения от подобен характер или се срамуваше. Фактически той бе един от първите, които скочиха на скалата и я атакува с такава предизвикателна бързина, че изпитах по-голям от обичайния ни страх за него.
Веднъж започнали изкачването, поддържахме удивителна прецизност и ловкост на движението като мравки, плъзнали необезпокоявани нагоре по каменното лице, сякаш прекосявахме хоризонтална плоскост. Разбира се, не беше така просто. На много места наклонът, макар и много стръмен бе твърде достъпен и ние напредвахме бързо — леко се привеждахме и уравновесявахме като се залавяхме за издатините над нас. Ако скалата бе хлъзгава, намирахме начин да се закрепим, а през тесния като комин отвор — единственият проход нагоре — минавахме, придържайки се към едната страна с краката си, а към другата — с гърба. През такива пасажи Киларион ме чакаше и дори ме подръпваше със завързващото въже — така облекчи напрежението върху недъгавия ми крак.
Преодолявахме разстоянието без спиране. От време на време си позволявах риска да плъзна поглед към другите — виждах ги да напредват решително. Гали, завързана за Билар и Трайбън точно под мен, Джека и Малти рамо до рамо. Грисиндил и Фесилт, Накса и Дорн. Бяхме разпръснати по цялата скала. Вляво, далеч от мен, съвсем сам, беше Транс, въртеше се около собствената си ос, кривеше се, гърчеше се нагоре по стената като онези пълзящи горски същества, способни при всяко движение да скъсяват и удължават двойно размера си. Очите ни се срещнаха, той се изсмя жестоко, сякаш искаше да каже:
