Тайнствата на Стената

че независимо как, ще го заведа при неговите приятели Земяни на Върха и щях да спазя това обещание, макар и наистина по необичаен начин.

Поговорихме още малко. Разпитвах го за неговото селище, къде е разположено спрямо Стената и имат ли Къщи подобни на нашите — на Музикантите, на Адвокатите, на Дърводелците и на всички останали и дали се признават за поданици на Краля. Дълго време след като го попитах за тези неща, той мълча, вглъбен в себе си. После се обади:

— Казах ти, че идвам от много далеч.

— Да.

— Роден съм в свят отвъд небето.

Не знаех как да го разбирам.

— Свят отвъд небето — повторих аз учудено и тъпо думите му като глупак, защото не ги осъзнах. — Тогава ти си бог?

— Съвсем не. Смъртен съм, Полър.

— Но твърдиш, че идваш от един от Световете в Небесата.

— Да, от един свят, наречен Земя.

Спомних си моя отдавнашен Звезден сън: танцувах на Върха, гледах от Върха нагоре към онези Светове, видях студената им светлина, почувствах техния могъщ божествен живот, който се изливаше върху мен.

— Но жителите на Небесата са богове — настоявах аз. — Техните домове са звездите, а звездите са огън. Кой може да живее в огън, освен боговете?

Той се усмихна търпеливо и тъжно и с онзи негов изтощен глас, излъчван бавно от малката му кутийка за говорене, подхвана:

— Да, звездите са огън, Полър. Но до много звезди има Светове, приличащи на този, точно както вашия Свят е близо до своята звезда Екмелиос. Тези светове са твърди и не са горещи, има океани, планини и равнини и на тях могат да живеят хора. Или поне на част от тях във всеки случай.

— Екмелиос е слънце, а не звезда. То е много по-голямо, по-ярко и по-топло от която и да е звезда. Също и Марилема. Нали знаеш, че имаме две слънца.

— И двете са звезди. Слънцата са звезди. Екмелиос е съвсем близо, а Марилема — малко по-далече, но още по-далеч, надалеч в небесата има и други звезди, милиони, повече отколкото въобще можеш да преброиш. Всяка звезда е слънце, ярко и горещо. На теб ти изглеждат като малки ярки точки само защото са много далеч. Но ако си близо до някоя звезда, ще се убедиш, че тя е огнено кълбо сходно с Екмелиос и Марилема. И повечето имат светове, които обикалят около тях, така както вашият свят се върти около Екмелиос и Марилема.

Беше ми трудно да следя мисълта му, но той спря за момент и след като прехвърлих думите през ума си започнах да схващам някакъв смисъл. Все пак ми се щеше Трайбън да е до мен и да го чуе, защото бях сигурен, че ще го разбере по-пълно и възприеме по-точно.

Земянина обясняваше:

— Моят Свят е с жълто слънце. През нощта ще се опитам да ти го покажа на небето, но то не е много голямо и затова е трудно да се различи. Слънцето на моя свят е толкова далеч, че неговата светлина пътува цял човешки живот, дори повече, за да стигне вашия свят.

— Тогава трябва да си бог! — извиках аз, много горд, че открих грешка в логиката му. — Защото щом е нужен повече от един човешки живот, за да се премине от вашия до нашия свят, как може един смъртен да се надява, че ще живее достатъчно дълго, за да осъществи това пътуване?

— Той не се надява — отговори Земянина. — Нито аз, нито ти, нито които и да било от нас. Но ние имаме специален начин за пътуване: той ни превежда, пренася, от едно място на друго, без да е необходимо да изминаваме разстоянието между всеки две точки. Затова пътуването от Земята до тук ни отнема година-две, а не един и половина човешки живот. Иначе никога не можех да се надявам да стигна до тук.

Бях смутен. Какво искаше да каже с това, специален начин за пътуване? Предполагам някакъв вид магьосничество. Някакво заклинание ги караше да преминат — само проблясвайки — като светкавици през небето. Е, какво друго биха могли да бъдат тогава освен богове? Единствено бог може да направи такава невероятна магия. Но отново възникваше въпросът: ако са богове, как е възможно един бог да бъде смъртно уморен, както очевидно беше този Земянин? И аз разбрах, че нищо не ми е ясно.

Той ми разказа още много и различни неща, но аз схващах все по-малко.

Под могъщата крепост — последната островърха кула на Коза Сааг — седяхме на влажния бряг до синята трева край бързо хладно поточе и той сподели, че заедно с тримата си приятели не са първите Земяни, дошли в нашия свят, че много отдавна са идвали и други; мнозина са пътували в огромен кораб и пристигнали тук, фактически, за да основат свое селище в нашия свят, а се заселили по високите склонове на Коза Сааг, защото въздухът в низините бил твърде горещ и плътен за техните дробове и щял да ги задуши.

Той ми обясни, че те, или по-скоро потомците, за да бъдем по-точни, на тези отдавна дошли пътешественици, от света наречен Земя, били още там на Върха. Имали селище — нещо като колония. Бях озадачен, защото ми бе трудно да схвана, как така боговете търпят някакви пришълци от друг свят да живеят с тях на Върха — това най-свято място — и защо ние нищо не знаехме за продължителното присъствие на тези странници на Върха на Стената? Толкова неща бях слушал, но в тях не се долавяше дори намек за подобно предположение.

Затова разбрах малко или почти нищо:

— Ами боговете? Създателя, Оформителя, Отмъстителя? Те още ли живеят там? Ти видя ли ги?

Земянина мълча известно време. Очите му се затвориха, дишането му се забави много, стана едва доловимо и аз пак се зачудих дали няма да умре. Най-после той отговори:

— Бях там съвсем за малко, нали разбираш.

— И не си ги видял?

— Не, не ги видях. Нито Създателя, нито Оформителя. Нито Отмъстителя.

— Но те трябва да са там!

— Вероятно са там — колебливо рече той с далечен глас.

— Вероятно? — Съмнението в гласа му така ме ядоса, че за малко да го ударя.

Разбира се, не го направих. Този чуждоземец беше излинял от изтощение, беше смъртно болен — бе навлязъл във фаза, която води към смърт. Може би мозъкът му бе разстроен от треска. Говореше несвързани неща. Щях да сторя грях, ако вдигна ръка срещу когото и да било в такова състояние.

Затова приглуших яда си.

— И сигурно боговете се намират там на Върха!

Той сви рамене.

— Надявам се да е така, заради теб, Полър. Всичко, което мога да кажа е, че аз не видях богове там, докато бях горе. Ако изобщо има богове, те може би живеят някъде извън обсега на нашето зрение.

— Ако има богове? — изкрещях аз. — Ако?!

Още веднъж червена мъгла падна пред очите ми. Трябваше да овладея гнева си повторно. Беше гняв, тласкаш към убийство, но Земянина бе вече обречен. Не можех да си позволя да му причиня каквото и да било зло.

Видя, че се боря със себе си и меко поясни:

— Не исках да изрека светотатство. Колкото до боговете на Небесата, мога да ти кажа само, че не зная нищо повече от теб. И в моя свят, както и в твоя, хората ги търсят, откакто свят светува. Някой мислят, че са ги намерили, но според повечето — не са.

Гласът от машината идваше към мен сякаш от огромно разстояние:

— Желая ти успех, Полър. Надявам се, да намериш каквото търсиш.

После сподели, че се чувства твърде уморен, за да продължим разговора. Виждах, че е така. Дори самото вдишване представляваше трудност за него. Устните му трепереха от умора, а очите му имаха стъклен, смъртен блясък.

Отидох при Трайбън и като внимавах да не преиначавам нещата, му преразказах думите на Земянина