колкото се може по-добре. Трайбън слушаше мълчаливо, кимаше и от време на време драскаше по някоя малка диаграма в меката пръст. Понякога ме спираше и ме молеше да повторя. Не изглеждаше смутен, нито разтревожен, нито разстроен. Този негов странен мозък изглежда попиваше всичко с радост и лекота като гъба.
— Много интересно — кратко заключи той. — Много, много интересно.
— Но какво означава? — недоумявах аз.
— Означава, каквото означава — усмихна се с палавата си усмивка Трайбън.
— Че колония от Земяни живее сред боговете?
— От всичко, което знаем, боговете може би са Земяни — обобщи Трайбън.
Смутен и учуден поклатих глава.
— Как можеш да кажеш такова нещо, Трайбън? Дори само да допуснеш тази възможност е вече богохулство!
— Той е бил на Върха. Ние не. Не е видял богове — само Земяни.
— Но това означава…
— Ние трябва да се качим горе и да видим сами, нали? — предизвикваше ме той. — Нали, Полър?
РАЗКАЗЪТ на Земянина отново пробуди у мен желанието да стигна Върха, за да му покажа боговете, които той не бе успял да види — от една страна, а от друга — нетърпението на Трайбън да завършим изкачването, защото той отново бе възпламенен от предишното си любопитство. Дадох заповед да напуснем лагера и да подновим изкачването.
Докато пълнехме съдовете с вода, Малти Лечителката дойде при мен:
— Полър, твоят Земянин е много слаб.
— Зная — съгласих се аз.
— Очевидно не можем да го вземем с нас. Няма сили да върви, трудно приема храна. Ясно е, че няма да издържи дълго.
— Какво говориш, Малти? Още днес ли ще умре?
— Не днес, но скоро. След няколко дни, най-много след седмица, вероятно. Няма начин да го излекуваме. Твърде е немощен, а освен това не познаваме строежа на тялото му. Ако наистина искаш днес следобед да поемем нагоре, Полър, налага се да му заделим храна и да тръгнем без него или да останем още няколко дни — да го изпратим и погребем, както е редно — и тогава да продължим.
— Не — отсякох аз. — Достатъчно дълго стояхме тук. Тръгваме днес. А аз обещах, че ще го кача на Върха и ще го предам на приятелите му — Земяни. Ако трябва ще го носим през целия път.
Тя сви рамене и отмина. Малко по-късно го посетих. Беше в лошо състояние, изглеждаше по-зле от преди, много по-зле. Кожата му бе станала като хартия, а капки пот обливаха челото му. Трепереше от глава до пети. Не можеше да фокусира погледа си и гледаше някъде край мен, сякаш стоях зад себе си. Но успя да сподели радостта си, че най-после продължаваме и отново ми благодари сърдечно за всичко, което съм направил за него. Надяваше се да издържи достатъчно дълго — увери ме той, за да бъде отново със своите спътници на Върха. Искаше само това — да ги види отново преди да умре.
От клупа, с който го теглехме нагоре по скалата, направихме носилка: двамина силни щяха да го носят. Тиса направи заклинание за небесна магия, за да задържи още малко духа му в тялото, а Джека и Малти, след дълго съвещание, му дадоха отвара от някакви събрани наблизо треви. Предположиха, че евентуално може да му помогне, във всеки случай нямало да му навреди. Сигурно е било нещо горчиво, защото докато пиеше, направи гримаса на отвращение, но по-късно потвърди, че се чувства по-добре и вероятно беше така.
По малкото възвишение пред нас се виеше пътека — изглежда щеше да ни изведе на склона на планината и ние отново поехме нагоре. Спомнихме си за началото на нашето Поклонение, защото ни заприлича на тръгването от селището. Много скоро приятно залесената долина, станала ни близка като роден дом, където лагерувахме в мир и спокойствие дни и седмици, изчезна зад нас. Започнахме да криволичим нагоре по планинската пътека към една студена, скалиста страна, съвършено непозната за нас. И още веднъж отпред се издигна колосална каменна маса — почти запълваше небето точно като в първите дни от нашето изкачване.
В онези далечни дни нашето простодушие ни пречеше да допуснем, че тъй наречената Стена бе само подножието на Коза Сааг, но сега вече разбирахме, че огромния надвиснал връх, по чийто най-ниски оголени скали се движехме, е всъщност последното предизвикателство и цел на нашите въжделения.
По склоновете на планината ни очакваше — скоро щяхме да се убедим — гъсто населена земя. Новите земи, в които навлизахме, ни откриха, че неизброими Кралства се редуват едно след друго и аз едва ли ще мога да ви разкажа за всяко — толкова много и разнообразни са те. На най-отдалечения и висок връх се бяха установили стигналите чак дотук Пилигрими, бяха се заселили, разплодили и умножили. Скоро точно тук, под дома на тези, които смятахме за наши богове, видяхме Кралства от всички страни. Стори ми се, че всяко от множеството Кралства на Стената, въплъщава някаква поука за Пилигримите, които трябва да преминат през тях. Същото, разбира се, бе вярно и за Кралствата на Кавнала, на Сембитол, на Квуз. Но в най-високите части на Стената Кралствата бяха тъй многобройни, че човек се нуждае от десет живота, за да открие и разбере поуката, която му предлагат и пак няма да обхване дори частица от цялото.
Различна и странна участ ни очакваше в тези Кралства, докато само шепа оцелели от нас направят последните крачки до Върха.
Но нашия Земянин не беше от тях.
Той завърши своя път точно когато пресичахме една от най-населените територии в планината. Водех колоната и изучавах пушека от селищата недалеч по пътеката, когато Кат Адвоката изтича напред:
— Най-добре е да дойдеш.
Той лежеше на гърдите на Гали и трепереше конвулсивно. Джека и Малти се бяха надвесили над него, встрани Тиса изричаше заклинания, а Трайбън го наблюдаваше мрачно от разстояние. Беше очевидно, че нито успокояващото присъствие на Гали, нито отварите на Лечителите, нито магьосничеството на Тиса щяха да помогнат. Животът напускаше Земянина толкова бързо, че можехме да видим как душата му се рее над главата му като издигаща се пара. Когато се приближих до него, очите му се обърнаха назад и той изстена леко.
Наведох се:
— Земянин? Земянин, чуваш ли ме?
В този последен миг, когато бе застанал на прага на вечността, исках да го попитам дали ми бе казал истината за обитателите на Върха, когато твърдеше, че е видял само Земяни и не е открил богове. Но вече нямах възможността да го питам нищо. Малката кутийка, с която ни говореше, се бе изтъркулила от ръцете му и лежеше ненужна в тревата. Дори да беше в съзнание, сигурно нямаше да ме разбере, нито пък аз него.
— Земянин!
Той трепна за последен път и остана неподвижен с разперени пръсти на вдигнатата към небето ръка, към Върха, където бяха неговите спътници. Погледнах протегнатата ръка с изпънати нагоре пръсти. Бяха пет, както ми се стори още в началото — с палец от едната страна, но от другата нямаше нищо, дори знак, че някога е имало такъв и други четири, подредени по обичайния начин. Взех тази странна ръка в моята и я задържах за момент, после я поставих върху гърдите му, сложих другата му ръка отгоре — да се кръстосат и затворих очите му.
Обърнах се и Трайбън ми довери:
— Преди малко се опитах да поговоря с него за боговете и Земяните, за да ми каже още нещо, което е видял и знае. Разбирах, че е единственият ни шанс. Но той беше отишъл вече надалеч и не можеше да говори.
Усмихнах се. Трайбън винаги е бил моята друга, по-разумна половина, мислеше за същите неща, но все преди мен. А този път беше твърде бавен.
Дойде Киларион:
— Ще изкопая гроб. Тук почвата не е много твърда. А и има много скали за могила.
— Не — отклоних го аз. — Никакъв гроб, никаква могила.
В този момент ми хрумна идея, вероятно безумна, породена от разредения въздух на високото място.