Огледах се.
— Къде е Талбол? Доведете ми кожаря. И Нарил Месаря. Също и Грисиндил Тъкачката.
Те дойдоха и аз им обясних какво искам.
Взираха се в мен, сякаш си бях изгубил ума, а може би наистина бях, но им казах, че съм обещал на Земянина да го заведа при неговите приятели горе и независимо от всичко, ще спазя клетвата си. И така, те отнесоха тялото на Земянина встрани и започнаха да работят по него. Нарил го изпразни от вътрешните му органи, видях как Трайбън наднича с учудване. Талбол, като истински Кожар, обработи кожата с билки, набрани край пътя, после Грисиндил напълни празното тяло с ароматни треви, предпазващи от гниене, парчета плат и други леки неща за запълване и накрая Нарил заши прорезите. Отне ни три или четири дни. Лагерувахме като се стараехме да останем незабелязани за обитателите на Кралството точно над нас. Когато всичко това бе извършено, Земянина лежеше в направения хамак като заспал, но, когато го повдигнахме, той практически не тежеше никак и ние го понесохме, без каквато и да било трудност. Тъй като беше Земянин, а дори за най-недосетливите между нас беше ясно, че Земянина е същество напълно различно, не чух някой да възрази за стореното. Кой можеше да каже какви са погребалните обичаи на Земяните? Естествено, не бяхме длъжни да го погребем, както погребваме нашите — с молитва и всичко останало.
Взехме го в похода ни към Върха и скоро съвсем свикнахме с присъствието му, макар да беше мъртъв.
ПЪТЯТ беше същия като онзи, по който започнахме пътуването от селището Джесподар — извиваше се ясно очертан и добре поддържан, спираловидно нагоре, нагоре и завиваше от другата страна на планината. На всеки няколко дни се озовавахме в различно Кралство. Жителите на някои от Кралствата излизаха да ни погледат, други почти не ни забелязваха, докато минавахме край тях, но нито веднъж не бяхме обезпокоени. Очевидно във владенията, разположени към върха на Коза Сааг, Пилигримите се ползват с позволението да се движат, където искат.
Самите обитатели на високите Кралства са били Пилигрими или поне техни потомци. Можеше да се разбере по вида им. Цялото това множество от хора, създали нов свят за себе си, много по-висш от нашия, бяха неуспели Пилигрими, изоставили божия обет точно както бяха направили гърчещите се създания от пещерата на Кавнала или насекомоподобните същества на Сембитол — всичките сега бяха в легиона на Трансформираните, толкова различни по форма, колкото съществата, населяващи нашите сънища.
Но тук беше по-различно. Хората от Кралствата високо горе бяха преминали границите на нашите възможности за Промяна на формата много повече, отколкото въобще можехме да си представим и го бяха направили по собствена воля и желание. Мисля, че те не бяха жертви на Огъня на Промяната. Бяха по- различни и от Размекнатите, онези злощастни същества, деформирани от топлината на непреодолима външна сила в зловещ вид, нито пък бяха като злочестите пълзящи същества на Кавнала или насекомоподобните същества, които се движеха по тесните пътеки на Сембитол, или омразните пълзящи хора на Квуз, загубили себе си, поради силните лъчи от сърцевината на планината. Не, струва ми се, че тези хора — тук, високо в Кралствата — се бяха променили отвътре и то очевидно по техен собствен избор. От трептящия планински въздух те са черпили сили, за да разгърнат огромния спектър от възможности, които им предоставя Промяната на формата и тя дори ги беше обогатила.
Видяхме огромни, два пъти по-високи от най-високите между нас, ефирни същества, загънати в огромни крила, които никога не видях да използват. Видяхме някои да ходят по бели огнени пламъци, други да се движат в кълба от мрак, а трети изглеждаха като каскади вода. Видяхме мъже като дървета и жени като саби. Видяхме леки, мъгляви неща, понесени като сламки от вятъра. Видяхме гигантски каменни блокове с очи и устни, които се усмихваха съчувствено, докато минавахме. Сега си спомнях Тайната Книга на Майлат Гакерел, по която трябваше да се готвим за Поклонението. Тогава смятах, че не е повече от приказки и легенди, но сега разбирах, че съм грешал.
Майлат Гакерел, който и да беше той, е видял тези Кралства и се беше върнал с достатъчно разум, за да ги отрази и колкото и трескава, неразбираема, нереална да ни се бе сторила трудната му книга, тя не беше плод на фантазията, а трезва хроника на най-високите части на Коза Сааг.
Точно тук започнах да губя моите Четирийсет.
Нямаше как да ги спра. Бяха устояли на ужасите долу, но не можеха да намерят сили да обърнат гръб на красотата и странните неща. Изплъзваха се, сякаш изчезваха в мъгла. Дори да бяхме завързани всички заедно, ръка за ръка, пак щяха да намерят начин да се измъкнат, защото изкушенията на тези Кралства бяха огромни.
Тул Клоунът ни напусна първа. Не беше неочаквано — веднъж вече се бе поддала и макар че тогава се върна, тя все още носеше белег от Сембитол: една постоянна меланхолия обсебваше мястото на предишната й жизнерадостност. Тя изчезна в нощта след смъртта на Земянина и по-късно Тиса каза, че я чувства как танцува във въздуха. Клетата Тул, молех се да е така.
После изчезнаха Сепил Дърводелеца, Йо Учения и другия наш Учен, малката Билар. Те си отидоха в различни дни и останаха в различни Кралства. Организирах издирване за всеки, но бяха съвсем повърхностни, просто ей така — допускам, че причината беше започналата и у мен Промяна и вече не ме беше грижа колкото преди, че губя своите спътници. Нека се реят, шепнеше нещо у мен; нека гонят щастието си тук, щом не търсят Върха. Повечето от тези, които започват диренето са обречени на провал и нека бъде така. Нека!
Транс вървеше редом с мен и се усмихваше с дяволска усмивка:
— Значи, ето какво било да стигнеш Върха на Стената. Просто потъваш в някое Кралство. Ако е така, защо ни трябваше да се качваме толкова високо? Можехме да си спестим усилията и да спрем долу, да се оставим да бъдем Трансформирани от Кавнала.
— Иска ми се да го беше направил — върнах му аз.
— О, никак не си любезен, Полър, никак! Какво съм ти направил? Не ви ли преведох през няколко трудни места?
Махнах с ръка, сякаш пропъждах жилещо палибозо, бръмнало около главата ми.
— Върви, Транс. Превърни се във въздух, вода или огнен стълб. Остави ме.
Ухили се двойно по-зловещо от преди:
— О, не! Не, Полър! Аз ще остана с теб чак до Върха! С теб сме съюзници, ти и аз.
После се изсмя:
— Но, когато стигнем Върха, ще бъдем само аз и ти. Другите отдавна ще са си отишли.
— Остави ме, Транс — отпъдих го аз повторно. — Или, в името на всички богове, ще те хвърля от планината.
— Ще видим, дали съм прав — предизвикваше ме той. — Ти ще загубиш всички, докато се качим.
Същата нощ си отидоха Айс Музиканта и Дорн Клоуна, а два дни по-късно, в едно закътано дълбоко в планината Кралство, чийто владетел обитаваше блестящ варовиков замък, изпълнен с колонади, портали, осветени от факли салони, коридори, бални помещения и една огромна тронна зала, достойна за богове, изгубихме Джека Лечителя — беше наистина тежка загуба. На сутринта ги преброих — бяха останали само двайсет и седем от Четирийсетте, а Транс беше двайсет и осмият. Този път не направих опит за издирване. Беше безнадеждно. Чудех се дали Транс няма да се окаже прав, че всички ще си отидат и накрая да останем само той и аз.
По време на пътуването решителността ми се бе разклащала многократно, но ако се случеше сега, щеше да е краят на моите търсения. Знаех, че трябва да се преборя, но дали щях да спечеля? Объркан и смутен, поведох остатъка от хората си напред по стесняващата се пътека към забуленото Кралство над нас.
21.
Бързо се топяхме по численост, но все пак сърцата на моите най-обични другари сред Четирийсет оставаха с мен: Трайбън, Гали, Тиса, Джайв и разбира се — Хенди. При нас останаха Киларион, Кат и Накса, Лечителите Малти и Креот не ни изоставиха, нито Грисиндил и Марсиел.
Продължавахме нагоре. Въздухът ставаше все по-студен и толкова разреден, че се налагаше да
