стана приятно да го чуе.
— Да, Мерибайл. Спомням си го. Добро момче. Спомням си го. Беше многообещаващ още тогава.
После ме попита за своята сестра и за децата на сестра си и за двете си дъщери и техните деца — знаеше всичките имена и аз все повече се уверявах, че стоях пред бащата на моя баща. Разбирах, че имаше вероятност да е някакво омагьосване, а той като демон да извлича имената от моя мозък и после да ми ги споменава, за да потвърди фалшивото си родство с мен. Но поддадеш ли се веднъж на подобни мисли, никога няма да се отървеш от съмнения. По-лесно ми бе да повярвам, че наистина е бащата на баща ми, останал жив на Коза Сааг след толкова много години, пременен с младежко тяло поради Трансформация.
През цялото време не отвори дума за баща ми Габриан. Затова накрая споменах името му и казах:
— Всъщност почти не го познавам, защото е тръгнал за Стената, когато бях малко дете.
Не ми отговори нищо. Помислих малко и добавих:
— Предполагам, ти също не го познаваш добре, защото и ти си тръгнал на Поклонение, когато той още е бил малко момче, така ли е?
Продължаваше да мълчи, но неестествено младото му лице се набръчка, сякаш мисълта за трите поколения разбити семейства и за бащите, оставили малките си Синове, го натъжи неимоверно много. Но не беше така. След малко, с мрачен, различен от досегашния глас подхвана:
— Да. Габриан. Хубаво дете беше. И стана хубав мъж. Срещнахме се тук, на Стената.
— Какво? — наведох се напред, напрегнат като гладно животно, готово за скок. Сърцето ми заблъска в гърдите.
— Ти и моят баща сте се срещнали на Коза Сааг?
Той кимна. Изглеждаше потънал в мрачно съзерцание.
— Къде? — попитах аз. — Къде? Още ли е жив? В Името на всички богове,
— Не, не тук, не сега — той затвори очи, седеше и се поклащаше леко, но аз чувствах, че продължава да ме гледа дори през затворените си клепачи. Гласът му прозвуча като през гъста мъгла:
— Беше много отдавна — бях тук само от няколко години, може би пет или шест. Тогава пристигнаха неговите Четирийсет и изглеждаха съвсем като вас: целите дрипави, изпокъсани и изтощени, защото бяха прекарали дълго време на Стената. Разбира се, те вече не бяха Четирийсет, а само седем. Точно седем и нито един повече. Другите бяха умрели по пътя или бяха отишли да живеят сред Трансформираните, както предполагам са сторили и някои от вашите. Никога не се е случвало всичките Четирийсет, на куп или приблизително в пълен състав, да са изкачат до тези височини, макар че съм чувал, че някои Пилигрими почти са…
— Баща ми — прекъснах го аз. — Искам да чуя за баща си.
Беше ми трудно да бъда търпелив. Ни най-малко не се съмнявах, че по начина, по който несвързано ми разказваше историята зад тази младежка маска, се крие възрастен човек.
— Да. Баща ти. Сега ще стигна и до него. Той и неговите Четирийсет едва се довлякоха дотук, точно както и вие, и ние ги подслонихме, поканихме ги да се окъпят и да хапнат, защото изглеждаха ужасно. Веднага познах кой е той. Видях лицето му и с изумление си казах, това е моят роден син, това е Габриан, това наистина е Габриан. Не го бях виждал от три годишна възраст, но има белези, които не могат да се сбъркат и беше точно така. Както стана и с теб. Но Габриан не ми каза името си веднага, както ти. Нито пък разпозна семейната ни прилика. И аз също не споменах името си. И така стояхме баща срещу син, без той да знае. Разпитвах го разни неща за селището, а той ми отговаряше, после ми разказа за Поклонението, за местата, където е бил и какво му се бе случило по пътя. Изкачването му било тежко, много по-тежко от моето. Заблудили се, лутали се по незнайни пътища, забавили са изкачването си с години, преживели са безкрайни страдания, смърт, дори убийства — било е ужасно. И накрая той беше стигнал до прага на Върха. Бе изстрадал всичко, което е възможно човек да си представи и сега, каза ми той, искаше най-после да види боговете. Лицето му изразяваше непоколебима решителност. Осъзнах, че нищо не е в състояние да го спре. Нищо!
Очите ми се разшириха:
— Той изкачи ли се на Върха тогава?
— Не зная. Мисля, че да. Но кой може да каже?
— Сигурно се е изкачил. Щом се е заклел, че нищо няма да го спре, а Върхът е много близо оттук…
— Не е чак толкова близко — прекъсна ме той. — Близо е в сравнение с това, което е зад гърба на Коза Сааг. Но не е много близо. И има огромни трудности по пътя. Но мисля, че той се е изкачил. И после на връщане…
Спря, намръщи се и се взра отвъд мен, сякаш не бях тук.
— Кажи ми — настоях аз.
— Да, да, ще ти кажа, щом искаш да знаеш. Баща ти и шестимата му спътници си тръгнаха от тук без да разберат кой съм и се отправиха към Върха. Преминал през следващото Кралство, през следващото и следващото, знам това, защото по-късно разпитах и ми съобщиха, че е бил там, че е минал от там. После продължил нагоре и изчезнал в Земята на мъглите. Никой повече не го видял — него или някой от другарите му, с които бе тръгнал за Върха. Вярвам, че го е стигнал, видял е каквото трябва и е тръгнал надолу.
Отново последва дълга, дълга болезнена пауза, като безмълвен вик.
— И после какво стана? — не издържах и го подканих аз.
Бащата на баща ми ме погледна сякаш ме виждаше за първи път, навлажни устни и прошепна:
— Мисля, че е станало, когато е слизал надолу. Той е отишъл при Кладенеца на Живота и там е претърпял Трансформация. Загинал е по време на Промяната.
Затаих дъх.
— Той е мъртъв?
— О, да. Да.
— Сигурен ли си?
— Видях тялото му на ръба на Кладенеца. Погребах го със собствените си ръце.
За момент загубих дар слово. Прекрасната награда ми бе грубо отнета в мига, когато протягах ръце. След малко попитах:
— Как тогава е Кладенец на Живота? По-скоро трябва да е Кладенец на Смъртта.
— Това е мястото, където ставаме отново млади — поясни бащата на баща ми. — Всеки пет години или по-често — ако желаем — отиваме там, потапяме се в него и много бързо излизаме. Ако останем вътре миг или два повече, е пагубно. Разбираш ли?
— А баща ми? Останал е вътре твърде дълго, така ли?
— Само можем да гадаем какво е направил и защо. И дали е станало по пътя към Върха или надолу. Мисля, че знам. Кладенецът се намира в последната зона преди Върха, в местност на непрекъснати бури, ветрове, дъждове и мъгли. Който тръгва към Върха, трябва да мине оттам. Според мен той е отминал Кладенеца и е продължил бързо нагоре, към Върха. Видял мястото, където живеят боговете, после тръгнал надолу и за втори път той и неговите хора са се озовали в района на Кладенеца, но този път… този път…
ДОКАТО говореше, сякаш виждах всичко с очите си — бях сигурен, че е станало така: мъгли, вихрушки и засипващ сняг, черни остри върхове, тесни пътеки, така трудни да ги следваш, граничещи с тъмни пропасти отвъд; седем изнемощели, измършавели пътници слизат от Върха, екзалтирани са от видяното там, но вече са в края на силите си. И ето, Кладенеца на Живота стои пред тях, забулен в тъмнината, като тайнствена заплаха, една пенлива яма на Трансформациите. Един по един, без да искат, те се препъват и падат в нея, заслепени от снега, който вятърът хвърля в лицата им с дяволска сила. Моментно потапяне е достатъчно, за да доведе до огромна Промяна, но отвъд нея Кладенеца предлага смърт, а не живот. Викове в мъглата, ужасни писъци, силуети на хора, които се препъват в тъмнината, хлъзгат се, падат, стават и отново падат. Баща ми търси пипнешком ръцете на другарите си, намира ги, губи ги, хваща една, опитва се отчаяно да измъкне някого от Кладенеца, а и самият той да се измъкне. Или може би, баща ми пръв е направил грешка, а останалите са се опитали да го спасят и са загинали с него…
Такава картина си представях от думите на бащата на моя баща, такива думи ми се искаше да чуя. Но
