— Тя е на шест десетки години, Полър! Достатъчно стара е, за да бъде не майката на Хенди, а майка на нейната майка, а ти си въобразяваш, че е девойче.
— Махай се от мен — отпъдих го аз.
— Шест десетки години!
— Марш — креснах. — Или ще те прекърша на две.
Продължаваше да се кикоти, но се махна.
В думите на Транс имаше, разбира се, известна истина, но не много. Действително през нашия престой в Кралството, от време на време се бях забавлявал с няколко блестящи жени. Знам, че не бях единственият. Жителите от Кралството на бащата на моя баща се тълпяха около нас, сякаш бяхме нови играчки, донесени да се забавляват и не беше толкова лесно да устоим. По всяка вероятност, докато бяхме в тази страна, всичките мои Четирийсет — и мъже, и жени — си имаха любовници. Особено много харесах Аламир — подвижна и жизнена жена с неотразимия блясък на момиче на половината от възрастта ми. Не се интересувах на колко години беше всъщност, макар този въпрос да ми минаваше през ума без да искам и ме потрисаше. Именно тя ми втълпи идеята да си потърся собствено Кралство, а тя да стане Кралица. Няколко дни се забавлявах с тази идея, но това беше просто игра.
Ала не Аламир ме задържаше тук, нито пък мързелът. И все пак Транс бе уцелил истината с първото си предположение.
Страхувах се!
Сега вече знаех, че бащата на моя баща ме бе омагьосал. Той просто бе направил едно изкусително предложение, което Полър от предишните години щеше да отхвърли веднага с едно поклащане на главата. Дори сега, макар и толкова изтощен от дългото изкачване, все още бях в състояние да откажа.
Но умът ми не можеше да се освободи от разказа за неестествената смърт на баща ми във високите части на Стената. Той изпълваше съзнанието ми, преливаше и потапяше всичко. Колкото повече разсъждавах, толкова по-силно случката се врязваше в паметта ми. Хиляди пъти си зададох въпроса: Какво е това ужасно нещо, което баща ми е видял на Върха, и от което е могъл да се пречисти само като се потопи в Кладенеца на Живота?
Именно страхът какво ще открия, ме възпираше — не онзи обикновен страх от смъртта. Самата смърт не ме плашеше и никога не ме е плашила. Страхувах се, че там може да открия нещо, което да ме принуди да посегна на живота си, както бяха сторили баща ми и шестимата му спътници преди мен. Това ме парализираше напълно, а не можех да споделя страховете си с моите приятели. Известно време ги прикривах дори от самия себе си и си внушавах, ле е нова форма на любов към комфортния живот, който ме задържа тук или магия, направена ми преднамерено от бащата на моя баща. Но не беше така. Съвсем не беше така.
22.
Накрая Хенди ме принуди да ускоря нашето заминаване от Кралството на удобството и безгрижието. Тя, както и всички останали, се бе обрекла на Върха. Именно тя ми възвърна здравия разум и събуди у мен желанието да изпълня обета си.
Какво направи ли? Просто изчезна. По време на престоя ни в Кралството нямахме дезертьори — нямаше причина да бързаме да продължим пътя на Пилигримството, никой не искаше да напуска това спокойно място. Но една сутрин се събудихме и Хенди не беше между нас. Попитах няколко души дали са я виждали: Фесилт, Кат, но не можаха да ми кажат нищо. Тогава Трайбън се обади:
— Тя отиде да бъде Трансформирана, Полър.
— Какво? Откъде знаеш?
— Късно снощи по пътя към границата в края на Кралството видях жена. Луните светеха ярко, тя се обърна и макар разстоянието да беше голямо, разпознах Хенди. Повиках я и тя ми отвърна, но беше твърде далеч, за да я чуя какво казва. После продължи по пътя и скоро я загубих от погледа си.
— И ти я пусна просто ей така?
— Какво можех да сторя? Тя беше нагоре по пътя, на разстояние най-малко един час от мен. Нямаше как да я настигна.
Аз го сграбчих за раменете и го разтърсих грубо, така че главата му се разтресе напред-назад, очите му се окръглиха, а формата му започна да потрепва.
— Значи ти я видя и я остави да си иде? Видя я и не я спря?
— Моля те, Полър… Полър…
Блъснах го. Удари се о земята, остана да лежи проснат и като гледаше нагоре към мен по-скоро учуден, отколкото с гняв или болка простена унило:
— О, Полър, Полър, Полър, Полър…
Стана — аз му помогнах — изтупа прахта от себе си и започна да се оглежда за драскотини и рани. Чувствах се глупак. След малко много тихо попитах:
— Ще ми простиш ли, Трайбън?
— Знаеш ли, откакто дойдохме тук, си станал много странен.
— Да, да, знам — за момент затворих очи и няколко пъти поех дълбоко въздух.
Със същия спокоен тон продължих:
— Можеше поне да дойдеш и да ми кажеш какво се е случило.
— Беше много късно през нощта. А и не беше ли с Аламир?
— Какво общо има това с… — аз спрях.
Отново се ядосах, но нямаше на кого да се ядосвам, освен на себе си.
— Откъде си сигурен, че е отишла да се Трансформира?
— Къде другаде би могла да отиде, Полър?
— Защо, тя би могла… тя може би…
— Да?
Намръщих се. Какво се опитваше да ми намекне той?
Осени ме една мисъл. Тя бе толкова абсурдна, че я отхвърлих начаса. Но тя не ме оставяше на мира и я изказах, за да се освободя от нея.
— Мислиш ли, че може да е отишла до Кладенеца, за да се подмлади?
— Мина ми такава мисъл през ума — призна той.
Не очаквах, че ще се съгласи така лесно.
— Че защо? Тя не изглежда стара, Трайбън. Изглежда стройна и красива!
— Да — потвърди Трайбън. — Съгласен съм. Но дали тя мисли така?
— Би трябвало.
— Но дали е така наистина.
Извърнах се намръщен. Колкото повече разсъждавах, толкова по-трудно приемах мисълта, че Аламир може да е причината за изчезването на Хенди. Хенди и аз никога не бяхме говорили по въпроса, но бях сигурен, че тя изобщо не се безпокоеше от моя флирт. Сигурен съм, че знаеше, че не означава нищо за мен, а и по всяка вероятност самата тя се забавляваше по същия начин с някое празноглаво, сексапилно момче, може би на възраст стотици години, но на външен вид на не повече от седемнайсет. Не отдавах никакво значение на това.
— Не — махнах аз. — Самото предположение е смешно. Не допускам, че е изпитала необходимост да избяга при Кладенеца, за да се подмлади. Хенди не може да мисли, че Аламир значи нещо за мен, че е нещо повече от мимолетно увлечение, временно забавление.
— О — възкликна той, — нямам представа какво мисли Хенди за Аламир или за каквото и да било друго.
Пресегна се и пое ръцете ми в своите.
— Клетият Полър. Тъжен и нещастен Полър. Колко ми е жал за теб, стари приятелю.
Но аз не усетих голямо съчувствие в гласа му.
А тя си бе отишла наистина. Това поне беше ясно.
— Какво да правя? — попитах го аз.
— Моли се да се върне — отвърна Трайбън.
