спокойствие. Той беше някъде тук. Знаех, че съм редом с него.
Могилката излъчваше лека топлина. Изглеждаше безвредна. Затворих очи и прошепнах няколко думи. Загребах шепа камъчета и малко песъчлива пръст. Посипах ги — първо върху могилата, която смятах, че е на баща ми, а после и върху другите — като знак за почит. Помолих се да почива в мир. Помолих се за покой и на моята душа, защото ме очакваше ново изпитание.
Станах, приближих се до калната ивица на Кладенеца и надникнах. Представляваше просто едно мрачно езеро със сива вода, в която не се отразяваше нищо. Отблизо оранжевото излъчване едва се долавяше, изглеждаше по-тънко от воал.
Несъзнателно направих знаците срещу магия, макар да знаех, че магията, която пулсира в недрата на Стената, в нейните ниски части, не действа тук. Не бях убеден, че виждам природата в естествения й вид, но в структурата на тази област се долавяше енергия, която изтриваше следите, оставени от годините по човешкото тяло. В нашето закътано селище сме предпазени от тези влияния, но тук — на Стената, могъщите сили на Вселената се вихрят с пълна мощ и оставят по хиляди начини печата си върху нашите податливи на промяна тела.
Бях необичайно спокоен. Тук е животът, помислих си аз. Тук е и смъртта. Можеш да избираш — една- две секунди ще те върнат към младостта, минута ще те убие. Това ми изглеждаше удивително и все пак малко ме плашеше и изненадваше. Не исках нито младост, нито смърт от това място. Изпълних ритуала до могилката на баща ми. Сега исках да продължа. Изглежда твърде дълго се проточи моето поклонение. Смятах, че отдавна, някъде далеч съм изоставил страха и учудването.
— Е? — чух груб глас. — Ще скочим ли вътре, за да станем по-красиви?
Транс. Обърнах се и го изгледах злобно. Можех да го убия. Краткият момент на успокоение бе разбит, но сдържах гнева си.
— Не си ли вече достатъчно красив? — попитах аз.
Той се засмя и не ми отговори.
— Хайде — подкани го Гали. — Защо не поплуваш малко, Транс! Покажи ни какво може да направи Кладенеца.
Транс й се поклони.
— Хайде да поплуваме заедно, прекрасна госпожо.
Чу се нервен смях, но също и смях от сърце, някои дори изръкопляскаха. Слисах се. Всяка дума от устата на този шут се врязваше в душата ми, а моите спътници очевидно се забавляваха.
Напрежението и страха ме връхлетяха отново. Не можех да повярвам, че само преди една-две минути тук съм бил толкова спокоен. Това беше злокобно и опасно място.
— Достатъчно — прекъснах ги аз. — Комедията е неподходяща. Трябва да продължим.
Посочих нагоре към наслоените облаци, очертани на небето като желязна сплав:
— Над тях е Върха. Да вървим.
Но никой не се помръдна. Не се чуваше ни шепот, ни смях. Киларион се преструваше, че тегли Накса към ръба на Кладенеца, а Накса с подправен гняв го налагаше с юмруци по гърдите; Кат глупаво се шегуваше, че ще вземе от водата, за да търгува с нея в Джесподар. Огледах се смутен. Всички ли бяха изгубили ума си. Никога не се бях чувствал по-самотен както тогава, когато осъзнах как моите спътници гледат към Кладенеца. Едни лица изразяваха възторг, други — нетърпение, трети — игрива възбуда. Седемте малки могили не означаваха нищо за тях. Очите на Трайбън бяха изхвръкнали от любопитство. Газин, Марсиел и неколцина други гледаха Кладенеца замислено и се мръщеха, сякаш всеки момент се готвеха да се потопят. Дори Хенди изглежда се изкушаваше. Само Тиса показваше, че разбира опасностите, които крие Кладенеца, но дори и нейният поглед проблясваше загадъчно.
С блъскане, викове и бутане ги отстраних от това място. По тясната пътечка се върнахме към главния път. Щом се отдалечихме от Кладенеца, неговото вълшебство избледня и повече не чух глупав смях или плоски шеги.
И все пак там загубихме двама.
Помислих си, че са даже трима, преброих ги — са петнайсет и Транс. Липсваше една жена — Хилт Дърводелката и двама мъже. Кои? Започнах да викам по име.
— Кат? Накса? Йо? — те се обадиха.
Някой каза, че Газин Жонгльора не е с нас. И изведнъж ме преряза, че Трайбън не се вижда никъде.
Господи! Трайбън! Беше твърде много, за да го понеса. Без да ме е грижа какво ще кажат другите, се затичах лудо назад към Кладенеца с надеждата, че няма да е твърде късно да го измъкна от мъртвешките води.
Но ето, че той идваше, подтичваше весело по пътеката.
— Полър? — викна той и се втурна към мен.
Едва не се сблъскахме. В последния миг завих и смогнах да се задържа, за да не го помета, но се препънах в щръкналия като голям зъб встрани от пътя каменен блок. При удара си изкарах въздуха и останах залепен за скалата. Обгръщах я здраво с ръце, докато отново успях да си поема дъх.
— Да не си помисли, че съм си отишъл, Полър?
— Ти какво реши, че си помислих? — беснеех аз.
Той се усмихна. Никога не го бях виждал толкова лицемерен.
— Нали знаеш, че никога няма да го направя. Но Газин и Хилт го направиха.
Не беше съвсем неочаквано за мен, макар че новината ме разтърси.
— Какво? — извиках аз. — Къде са те?
По лицето на Трайбън прочетох, че не са излезли от Кладенеца; не са го използвали за възкресение, а за забрава. После разбрах, че Трайбън е стоял там и е гледал всичко, изучавал го е по неговия хладнокръвен и разумен начин, с научен интерес е наблюдавал безпристрастно как един мъж и една жена, обвързани чрез клетва, отдават телата си на смъртно разложение. В този момент, за пръв път между мен и Трайбън се отвори пропаст, налегна ме неимоверна тъга, въпреки че нямаше защо да се озадачавам — той винаги си е бил такъв.
Върнахме се заедно при Кладенеца. Представих си как изваждаме смалените тела и правим още две малки могили до другите седем, но от Газин и Хилт нямаше и следа. Близо до брега намерихме прътове, вероятно същите, които бащата на моя баща бе използвал, за да изтегли скелета на баща ми и шестимата му спътници от Кладенеца. Започнахме да бъркаме във водата, но не намерихме нищо.
Тогава проумях, че баща ми и неговите приятели, макар и смалени до размера на пеленачета, сигурно бяха променили решението си в последния момент — когато душите им са били вече сгърчени и измъчени — и са се опитали да излязат от Кладенеца. Загинали са на ръба, хванати за ръце. Но Газин и Хилт му се бяха отдали окончателно. Дори не се опитах да разбера защо. Построихме могили в тяхна памет и се върнахме при другите. Разказах им какво се бе случило. По-късно същия ден, докато вървяхме по скала с формата на език, която сякаш ни отвеждаше право към празното пространство, Трайбън предложи да ми опише сцената, на която е бил свидетел. Погледнах го така застрашително, че той се сви далеч от мен и минаха часове преди да се осмели да ме приближи.
НАВЛЯЗОХМЕ в зоната на мъглата. Беше навсякъде, обгръщаше ни като плътно вълнено наметало и ние се движехме, сякаш потъвахме все по-дълбоко в някакъв сън.
Това беше краят на мъките ни, последният стадий от нашето дълго пътуване. Всички го знаехме, никой не говореше, никой не наруши свещения миг. Докато се изкачвахме по последния зъбер на огромната планина, бяхме по-тихи от мъртъвци.
Всичко зад нас беше бяло. Не се виждаше нищо. Бяхме на покрива на Света, някъде по пътя към Небесния свод, като че ли всичките несгоди на пътя изчезнаха сякаш никога не ги е имало.
Не можехме да видим нищо пред нас. Нямаше видимост ни вляво, ни вдясно. Знаехме единствено, че се движим по вертикална оголена скала, не по-широка от две стъпки, с бездънни пропасти от двете страни. Може и да сме ходили не по друго, а по въздуха, следвайки пътеката, която минава през средата на нищото. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Това беше краят на пътуването. В колона по един се придвижвахме упорито напред. Сега Тиса ни водеше в това безкрайно Царство — тук всички са като слепи, водеше ни нейната сила на Санта-Нила. Вървях зад нея, зад мен Хенди и след това Трайбън. В какъв ред
