ИЗДАДОХ нареждане и всички започнаха да събират багажа — жалките остатъци от екипировката, незначителните запаси храна, мръсните и дрипави денкове. Сбогувахме се. Бащата на баща ми се появи на портала на двореца, мрачно и безмълвно наблюдаваше как тръгваме. И някои от неговите поданици излязоха да ни гледат. Само Аламир не видях никъде.
Гали и аз носехме тялото на Земянина. В тази високопланинска страна нямаше признаци на разлагане. Очите му бяха затворени, лицето спокойно — изглеждаше сякаш спи.
Хенди вървеше до мен в началото на колоната. Движенията и бяха сигурни и отмерени, преливаха от сила и енергия. Нейната крехкост и слабост, както си въобразих, се оказаха измама. В поведението й имаше нещо надменно, усещаха го всички. Променената й външност я правеше напълно различна от другите, както беше станало и с Транс. Но докато гротескната, разкривена фигура на Транс го правеше отблъскващ и страшен, Хенди изглеждаше облагородена, строга и величествена. Дори започвах да виждам особен вид красота в нейната странна форма.
— Ето пътят за нагоре — посочи тя.
Тясна, бяла пътека се издигаше по стръмна клисура сред високи стени от черен камък. Почти веднага ни изведе от уханния въздух и отпускащата топлина на Кралството на бащата на моя баща. Не можах и сигурно никога нямаше да мога да разбера как бяха постигнали това обаяние и прелест. Вече бяхме извън неговия обсег, отново сред лед и свирепи ветрове на най-високите планински части. Но ние приспособихме телата си, както го бяхме правили толкова пъти досега — бяхме в състояние да понесем безброй бедствия около нас.
Хвърлих поглед назад. Видях безформена пихтия, обгърната в лазурна мъгла. Бяхме се придвижили доста напред, но бях загубил чувство за преодоляното разстояние. Някъде зад нас остана ливадата със синята трева, а под нея граничната скала с Кралството на Квуз, още по-нататък — стръмните чукари на Сембитол и гнусната пещера на Кавнала, много по-назад се намираше платото на Размекнатите и всички останали, а още по-надолу скалата, която изкачихме двамата с Киларион и мястото, където Ястребите от Стената ни бяха атакували, после Варат — Царството на призраците, обвити в гъбеста плесен. А отвъд тях лежеше километричните стълбове на постовете: Хитиат, Денбайл, Сент, Хеспен, Глей, Ащен и Рощен и най-долу — нашето родно селище Джесподар: толкова далеч, че би могло да бъде на друга звезда. Сега животът ми изглеждаше като сън. Беше ми почти невъзможно да повярвам, че цели две десетки години съм живял на равно, шумно, изпълнено с хора място, там долу, където дърветата блестят от влага, а въздухът е гъст и влажен като в сгорещена баня. Единственият ми живот сега бе Стената и така беше от толкова дълго време, че всичко предишно ми изглеждаше нереално. Всичко, през което минахме досега, избледняваше в тази нереалност. Нищо друго не беше действително и стабилно, освен бялата пътека под краката ми, клисурата от тъмен камък около мен и покривът от гъсти, застрашително надвиснали гъсти и плътни черни облаци като парчета желязо.
Стигнахме до Кралството, в което никой не говори. Беше разположено на малко закътано място, като гнездо от ниски каменни върхове встрани от главния път. Щях да го отмина без да го забележа, но Хенди го посочи и ми обясни, че хората там живеели в процепите и пукнатините на камъните. Не спряхме при тях. За момент зърнах няколко изключително високи, ръбати, мършави фигури да се движат наблизо по един от каменните върхове, но внезапно вятърът ги обгърна в поток от мъгла и повече не ги видях.
Наблизо имаше и друго малко Кралство. Кралят му беше роб, носеха го непрестанно на носилка, защото му бе забранено да докосва с крак земята или изобщо да прави нещо сам. По-нагоре се простираше Кралство, управлявано от трима крале. Те се наслаждаваха на всички удоволствия, но ако един от тримата умреше, другите двама трябваше да бъдат заровени с него в гроба живи. По пътя имаше и други Кралства, но минавахме на разстояние от тях, защото всички тези странности ме тревожеха. Не можех да повярвам, че Стената е поразила толкова много хора, но като си помислиш, че от хиляди години изпращаме нашите Четирийсет в планината, а не сме само ние — и други селища го правят — и колко от тях се завръщат. Смъртта покосява мнозина, а Кралствата поглъщат останалите.
Някога баща ми бе минал от тук, както и бащата на моя баща и още много от моите предци.
— Това е пътят към Кладенеца на Живота — уточни Хенди.
Показа ни прорез в клисурата, откъдето се отбиваше пътека, извита нагоре към острозъба скала, чийто връх чезнеше в тавана от непрогледни облаци. Потреперих не само от студа, който ни хапеше безмилостно.
— От тук ли трябва да минем? — попитах аз, макар да знаех отговора.
— Това е единствената пътека — каза простичко Хенди.
Планината се стесняваше, стесняваше и накрая ми се стори, че се изкачваме към върха на игла. От тежките облаци ни връхлитаха ледени ветрове и ни блъскаха като с юмруци. Скупчихме се на пътеката. Чудех се дали тези удари няма да ни пометат и да отнемат живота ни. Бляскаха светкавици и избелваха всички цветове на това несигурно, скалисто място, но след тях не чувахме тътен или гърмеж. Преминавахме през местност, където само най-твърдите можеха да издържат. Отново планината ни проверяваше дали бяхме достойни за нейните изпитания.
Падна нощта. Тежкият покров на облаците не ни позволяваше да различаваме ден от нощ. Бляскавата Марилема отново изгря и освети нашия път. Отгоре огряваше облаците така, че през тях преминаваше само мъгляв пурпурен отблясък. В тъмните часове с усилие продължихме изкачването под мъждукащата червена светлина. Изглежда бяхме преминали в състояние, при което можехме да не спим.
Все пак спряхме, събрахме се накуп да си поемем дъх и да разменим ободрителни думи. Но броят на хората ни не беше същият. От Кралството на бащата на моя баща тръгнахме двайсет и двама — десет мъже, единайсет жени и Транс, двайсет и втория. Сега изглеждахме по-малко. Започнах бързо да броя — осемнайсет.
— Къде са другите? — попитах аз. — Кой липсва?
В разредения въздух мозъкът ми работеше трудно. Наложи се няколко пъти да пробягам списъка преди да открия отсъстващите: Даян Певеца, Фесилт Винарката, Брес Дърводелката. Да не са паднали от пътеката? Или са си отишли под натиска на бурята? Може би безшумни пипала от скалните пукнатини са ги сграбчили от нашите редици? Никой не знаеше. Никой. Сега бяхме девет мъже, девет жени и Транс. Успях да преведа до прага на Върха по-малко от половината от моите Четирийсет. Срамувах се от голямата загуба. И все пак, колко водачи бяха успели да доведат дори толкова чак дотук?
Не можеше и дума да става да се връщаме да търсим изчезналите. Чакахме ги два часа, но по пътя зад нас нямаше и помен от тях. Продължихме.
Започна да се зазорява. През тавана от мъгла не виждахме горещото бяло кълбо на Екмелиос, но усетихме промяната на светлината в здрача. И тогава на хоризонта пред нас забелязахме лъч — оранжев и непознат. От нашия път, точно към лъча водеше тясна пътека.
— Мисля, че сме пред Кладенеца — обади се Хенди.
23.
Представях си го като кипяща яма с горещи тупнали води, бълбукат, пенят се, съскат нажежени и мощни. Но не беше така. Оказа се неочаквано спокойно място. Пред нас се простираше сива елипса, оградена с ивица белезникава кал. Единственият необичаен признак бе мекото оранжево излъчване, виснало като мъгла над повърхността.
По права линия до брега на Кладенеца различихме седем, малки като мехури, могили.
При вида им ме обзе страх, какъвто рядко бях изпитвал през живота си. Сякаш земетресение разлюля всичко в мен. Във въображението си видях образа, който пазех за баща си: висок, силен мъж със светли очи, весело ме подхвърля високо и после ме хваща. Отново погледнах към малките могили и се запитах коя ли е негов гроб. Бях потресен от ужас. Не можех да наблюдавам спокойно мястото, където бе претърпял фаталната Трансформация. Студ скова краката ми, сякаш затънах в лед. Чух шепот зад гърба си и знаех за какво говореха.
Бързо продължих напред. Единственият начин да се справиш със страха е да го атакуваш преди да те победи. Клекнах до седемте могилки, сложих ръка върху най-близката до Кладенеца и си помислих: тази е първата, сигурно е на баща ми. Дори да не беше така, какво значение имаше? Щом я докоснах, ме обзе
