Тайнствата на Стената

истината за случилото се беше съвсем друга.

— Няколко дни по-късно — продължи бащата на моя баща, — двама души от моето Кралство, наскоро посетили Кладенеца, дойдоха и ми съобщиха, че там са видели нещо невероятно, нещо ужасно. Досетих се какво би могло да бъде и потеглих незабавно. Намерихме първо седем купчини захвърлени дрехи и денковете, почти затрупани от снега. А на ръба на Кладенеца, хванати ръка за ръка, вече безплътни, лежаха малките, крехки кости на седем новородени деца, хванати в зловеща верига и затънали в топлата кал. Извлякохме ги с дълги пръти. Погребахме ги наблизо. Когато минеш от там ще видиш седемте могили. Ако минеш.

— Ако? — с недоумение попитах аз. — Нали ми каза, че това е единственият път към Върха.

— Забрави за Върха. Остани тук.

Думите му ме стреснаха.

— Дал съм свещена клетва — възразих разпалено.

— Всички сме дали такава клетва — припомни той. — И баща ти. И аз. Мисля, че той изпълни клетвата си. Затова заплати с живота си. Аз също бях на Върха. Безполезно е. Забрави за Върха, дете.

— Казваш, че си го видял?

— Да. И се върнах. Никога повече няма да отида там. Това е едно противно място. Забрави за Върха.

Затвори се в себе си, не искаше да говори повече за тези неща. Обливаха ме горещи вълни на тревога. Мрачната история за смъртта на моя баща ме потисна и вцепени. А сега ето и сдържаните думи на бащата на моя баща за Върха. Станеше ли дума за Върха, Земянина също говореше уклончиво и неясно. Защо? Защо? Какво криеха? Усещах, че в мен се надига гняв, протегнах се към бащата на моя баща сякаш да изтегля от него отговорите.

— Противно място? Какво говориш? Защо противно? Кажи ми какво има на Върха! Кажи ми!

— Никога — отвърна той.

Спокойно изречените думи ме стиснаха като в железен обръч.

Протестирах, настоявах, но — напразно. С върховно търпение, което ме вбесяваше, той вдигна ръка в знак да замълча и все така спокойно се обърна към мен:

— Ще ти кажа само едно и нищо повече: каквото и да очакваш да намериш там, няма да го намериш. Там няма нищо друго, освен ужас. Забрави Върха, дете. Остани тук при мен.

Бях вбесен и целият треперех.

— Как е възможно да го направя? Знаеш, че съм дал клетва…

— Остани — повтори той, без да помръдне. — И живей вечно.

Взирах се в него безмълвен и треперещ. И още веднъж ми разказа, как той и неговите поданици ходят от време на време до Кладенеца на Живота, топват се за миг и стават отново съвършени и млади, защото Кладенеца връща времето назад. Уверяваше ме, че и аз мога да направя същото и да бъда завинаги млад в това чародейно Кралство на най-високите склонове на Стената, където въздухът винаги е опияняващ и мек, а снеговете по магически начин не достигат до тук. Защо да се изкачвам по-нагоре? Защо да разгадавам мистерии, които не заслужават да бъдат разгадани? Остани тук, повтаряше той. Остани. Остани.

И той сякаш успя да отключи съзнанието ми с оригиналния ключ. За мое учудване, яростта ми се уталожи и разбрах, че се подчинявам на волята му.

Той говореше и цялата ми непоколебима решителност се стопи за миг. Той говореше и всичките ми досегашни стремежи ми се сториха безсмислен. Остани, повтаряше той. Остани и живей вечно. Защо не? Добре — мислех си аз изумен. Защо пък не? Изглеждаше толкова просто. Зарежи това горчиво бреме — Пилигримството — То отне живота на баща ти, а и на още толкова много други. Не тръгвай по пътеката нагоре, дай почивка на изтерзаното си тяло. Остани тук. Остани тук. Остани. Да — помислих си. — Защо не? Изведнъж се оказа, че съм податлив на този вид изкушение, отличително за най-високите части на Стената. Остани, повтаряше той. Остани. Остани. Остани. И докато го повтаряше, като че ли ме омагьосваше или поне така си помислих тогава, защото с голямо смущение, за моя изненада, усетих, че нещо се променя в мен. Почувствах как на това спокойно място твърдостта на духа ми се огъва и омеква и се хванах да мисля. Да, Полър, защо не? Остани. Остани.

ДА ОСТАНА? Как можех да остана? Ние бяхме дали клетва.

Но клетвата ми не попречи да прекараме в лентяйство сред долината на синята трева, в подножието на последния връх, няколко седмици или може би няколко месеца, макар че нямаше причина да останем толкова дълго. Предполагам, че природата на тези височини отслабва решителността дори на най-силните: въздухът беше разреден и не бе достатъчно засищащ, затова ни атакуваше до крайна степен там, където бяхме най-уязвими. Сега, на толкова голяма височина, започвах да изневерявам на своята вътрешна природа, на безкрайния си стремеж към целта, на която аз и Трайбън се бяхме посветили още като дванайсетгодишни момчета.

Тази нощ ни очакваше гореща баня, сиропи, пивки вина и прекрасни меса. Спахме облечени в меки роби, върху купчини кожи. И аз си помислих — бих могъл да живея така вечно. Вечно, Полър, вечно.

Беше като болест, нападнала мозъка ми за известно време. Защо да се изкачвам на Върха? През останалия път ни очакваха само трудности и изпитания, а в края на пътуването — мъка. Върха. Каква е ползата от Върха? „Това е противно място“ — бе казал бащата на баща ми. „Там ще намериш само ужас.“ Той го беше видял, той знаеше. Отново и отново премислях мрачната история за смъртта на баща ми, тя преминаваше през мен като река и ме оставаше разтреперан и обезсърчен. С най-голяма сила ме разтърси не толкова представата за онези малки кости, макар само по себе си да бе ужасно, а по-скоро въпросът: какво е накарало седмината Пилигрими да изберат такава зловеща смърт? Аз не можех да събера сили, за да си отговоря честно на въпроса, защото той отваряше цяла бездна от въпроси. Накрая си казах, че всичките тези въпроси са глупост. „Престани“, заповядах си аз. „Достатъчно дълго се бори за нещо безсмислено. Засели се в Кралството на бащата на твоя баща и се отдай на спокойствието. Или иди малко по-нагоре и си намери собствено Кралство, заживей там щастливо и вечно и остави боговете на мира.“ Признавам си — имах такива мисли. Не съществува толкова силен човек, че да не се отклони от пътеката към Върха на Стената.

И така ние останахме в Кралството на бащата на моя баща ден-два или три-четири и още един ден. От време на време излизах и гледах пътеката нагоре, снежните зъбери и облаците надвиснали като покрив, а над тях се издигаше Върха, сякаш отделен от земята отдолу. Знаех, че трябва да продължим пътя си. Това беше нашата цел и тя беше на хвърлей място. Но аз не давах команда за тръгване.

Съдете ме, ако искате. Истината е, че не можах да устоя на демона в мен, който ме подканваше да остана на това уютно място на вечен живот. Беше като парализа. Официално не бях приел предложението на бащата на моя баща и въпреки това стоях. Всеки ден си казвах — ще остана още малко. Трябваше да събера сили за последния щурм. За къде да бързаме? — питах се аз. Върха ще почака. Боговете ще изтърпят още малко без мен.

И така времето минаваше.

— Трябва да тръгнем — подкани ме Хенди след няколко дни на безделие.

— Да. Да.

— Ние сме дали клетва — напомни Трайбън няколко дни по-късно.

— Да — съгласих се аз. — Така е.

Всички ме гледаха, изучаваха ме и се чудеха. Някои бързаха да продължат изкачването, други — не, но никой не можа да разбере защо се бавя и не давам нареждане за тръгване. Дори Транс, куцукайки с безразличие сред красотите на Кралството, като че ли гази пепел и кал, ме погледна насмешливо и попита хладно:

— Страхуваш ли се да се качиш на Върха, Полър. Или просто внезапен пристъп на мързел те задържа тук толкова дълго?

Намръщих се насреща му и не отговорих. Той продължи:

— Сигурно е заради жена. А? Някое малко стройно момиченце с хубава златиста кожа се вмъква нощем в леглото ти, нали? И ти не можеш да я оставиш.

Ухилен Транс навря петнистото си лице в моето, а дъхът му вонеше невъзможно.