идваха другите не мога да кажа, защото бяха невидими за мен, но струва ми се, че Транс бе последен в редицата — подскачаше доста зад другите. Обикновено правеше така, ако не предпочетеше да избърза много напред. За мое учудване нямаше вятър. Но въздухът беше хапещо леден, невъобразимо смразяващ. Жилеше ноздрите ни, хапеше гърлата ни и падаше в дробовете ни като разтопен метал. Ние се приспособихме доколкото можахме към условията и обстановката на такава височина — вече нямахме друг избор, освен да понасяме мълчаливо връхлитащите ни беди. Струваше ми се, че кожата ми се втвърдява и започва да се лющи, очните ми ябълки се вкаменяват, а пръстите ми се чупят, когато ги прегъвам.
Отдадох се на студа, сякаш беше топла завивка. Прегърнах го като моя любовница. Навлизах все по- дълбоко навътре в студа, сякаш бях дошъл единствено, за да го открия. Нямаше градация за него — беше абсолютен студ, неопровержим студ, съвършено постижение на студа. И това ни успокояваше по някакъв начин. Колкото и по-нагоре да се изкачваме, не можеше да стане по-студено. И така ние продължихме спокойно, почти претръпнали, по невидимия каменен склон, който ни водеше към крайната точка на нашето Поклонение.
НЕ МОГА да кажа колко трая последния етап от изкачването. Минута, година, стотици десетки години — беше все едно. Когато изкачваш Коза Сааг, си във време, което е извън времето.
Около нас ставаше все по-бяло. Не можех да видя вече нищо, дори Тиса, която беше точно пред мен. Спрях се. Не от страх — бяхме в Царството, където страхът не значеше нищо — а просто защото ми се стори, че е по-разумно да спрем. Стоях неподвижно, времето нямаше измерение, така че може да съм стоял десетки хиляди години.
Неочаквано почувствах напрежение около дясната си ръка, сякаш въздухът там се бе сгъстил. Постепенно схванах, че Тиса се е върнала и държеше китката ми с две ръце. По необясним начин разбрах какво трябва да направя — пресегнах се с другата си ръка назад и заопипвах в гъстия въздух докато намерих ръката на Хенди. Така направиха всички — навързахме се във верига, подобна на онази, която видяхме при хората-паяци на Сембитол. Тиса ме дръпна леко и аз направих крачка напред. После отново ме дръпна и аз направих още една, и още една, и още една.
През цялото време виждах само безкрайна белота.
Още една стъпка и всичко се промени. Белотата се промени и изчезна. Ярка слънчева светлина се втурна към нас сякаш боговете търкулнаха Екмелиос в краката ми. Тиса ме изтегли напред, аз издърпах Хенди, тя издърпа Трайбън и така по веригата един по един излязохме от мъглата на равно, открито място, заобиколено от всички страни с тесни сивкави скални върхове.
Тиса пусна ръката ми, извърна лице към мен и ние се взряхме един в друг. Очите й бяха кръгли като луни, блестящи вадички от сълзи се стичаха по скулите й. Тя се усмихваше, както никога не я бях виждал да се усмихва. Каза нещо, ала вятърът го отнесе преди да стигне до ушите ми. Тук отново имаше вятър и той пробождаше на тласъци при всеки свиреп повей. Кимнах, сякаш бях разбрал и усетих, че и по моето лице шуртят сълзи като отприщен бент и предадох на Хенди онова, което ми каза Тиса, макар че не бях я чул, не чувах дори собствения си глас, когато изговарях думите.
— Да — Хенди също кимна.
Беше разбрала. Всички разбрахме. Бяхме преминали през всички Кралства на Стената и сега бяхме на покрива на Света. Бяхме в дома на боговете, на Върха на Коза Сааг.
В ТОЗИ ПЪРВИ МИГ на захлас се размърдахме, като че ли спящи хора се събуждат просто в друг сън. Светлината бе толкова ярка, че се забиваше подобно копия в очите ни, а въздухът — сух, остър и кристален, невероятно студен, не приличаше много на въздух.
Постепенно започнах да виждам по-ясно.
Мястото беше по-малко отколкото очаквах. Върха. Предполагам, че човек може да го обходи от единия до другия край за няколко часа. Представях си изтънено скално острие на Върха на Стената, нещо като шило или свредел и отдолу той наистина изглеждаше така. Но на нас, които стояхме на него, ни приличаше по- скоро на плато, отколкото на иглен връх. Малко или много имаше кръгла форма, а наоколо бе обградено със скална палисада от груби острозъби канари. Небето беше по-скоро черно, отколкото синьо, звездите светеха посред бял ден, а също и две от луните. Под нас огромна плътна преграда от облаци скриваше Света, така че бяхме изолирани в едно Кралство на пустош и студ.
Но горе не бяхме сами. Вдясно, недалеч от нас, стоеше чудновата бляскава къща — бих казал по-скоро машина, отколкото къща, защото цялата бе от метал и стоеше върху две свързани подпори като гигантско насекомо, което ще тръгне всеки момент. Имаше нещо подобно на прозорци и видяхме, че от там надничат лица. Доста по-далече вляво забелязахме втора къща или по-скоро руините й, защото бе разядена и изгнила, превърнала се в овехтял, разкривен, разнебитен сандък с големи дупки по металните стени. Беше много по-голяма от по-новата, разположена близо до нас.
Да не би това да е домът на Боговете?
Ако това е така, къде са самите Богове? Никъде не виждах Богове.
Озадачих се много. Със сигурност това беше Върха, нямаше друг, а на Върха беше домът на Боговете. Цял живот са ни учили така и ние вярвахме сляпо. Но тук аз не виждах Богове.
Между двете къщи забелязах да се движи банда скитници — около дузина диви и груби същества- зверове, които издаваха странни гърлени звуци. Те приличаха, но само приличаха, на хора. Изглеждаха по- скоро като маймуни — грозни, влачещи се, тромави маймуни. Бяха се подредили в широк, рехав кръг около по-новата, блестящата метална къща и по всичко личеше, че са я обсадили. Със страхотна ярост и настървение скачаха около нея, крещяха диво, правеха гримаси и замерваха с камъни, докато в същото време тези отвътре — които и да бяха те — надничаха с очевиден ужас, но не предприемаха нищо, за да се защитят. Обитателите на Върха бяха потресаващи същества — изродени скотове. Ръцете им бяха твърде дълги, а краката твърде къси, останалите части на тялото им бяха в грозни и отблъскващи пропорции. Бяха покрити с дебела, груба и рунтава козина, но не толкова гъста, че да скрие безбройните мехури, язви и рани по кожата. Очите им бяха мрачни и безизразни, зъбите — изпочупени и стърчащи, раменете — свити и прегърбени. Независимо от студа, бяха голи или почти голи. Всичките бяха в състояние на Промяна, защото по някои се виждаха гърди, на други висяха мъжките органи. Хрумна ми, че тези невероятни диви същества навярно са нашите примитивни праотци, които са във фаза на непрекъсната сексуална готовност и не могат да приемат неутрална форма.
Но точно в този момент нямах време за повече разсъждения, защото маймуноподобните същества от Върха забелязаха присъствието на новопоявилите се странници в тяхното малко Кралство и насочиха вниманието си към нас. Атакуваха ни изневиделица. Издаваха пронизителни звуци, размахваха юмруци, плюеха, загребваха шепи чакъл и го хвърляха срещу нас. Хвърляха не само чакъл. Доста голямо парче скала удари Малти по рамото и я събори. Друго уцели Нарил по бузата — той падна и се сви, прикривайки лицето си с ръце. Извъртях се бързо, когато покрай ухото ми профуча остър камък, но точно в този момент друг попадна в гърба ми и дъхът ми спря.
В първия миг бях твърде зашеметен, за да разсъждавам. Вляво от мен чух гласа на Транс, който надвикваше вятъра и ответните крясъци на Киларион. Погледнах ги — те се насочваха яростно напред и размахваха тояги сякаш бяха пламтящи саби. Зад тях с рев тичаха Гали, Грисиндил, Талбол и също размахваха тояги. Следваха ги почти всички останали без Тиса, Трайбън и Хенди.
Обитателите на Върха се стъписаха от втурналата се към тях фаланга. Изпаднаха в смут. Спряха яростната си атака, застанаха неподвижни и се споглеждаха един друг, издавайки пронизителни викове от страх. После се обърнаха и хукнаха по равното пространство съвсем като скалните маймуни. Бързо изчезнаха далеч от руините и потънаха в невидими бърлоги сред пукнатините на опасващите скали.
Оглеждахме се един друг с изненада и облекчение и започнахме да се смеем. Колко лесно било да ги отблъснем! Кой би помислил, че ще побягнат още при първия знак на съпротива? Благодарих на Транс за неговата съобразителност и поздравих останалите за куража.
Трайбън стоеше до мен безмълвен. На лицето му се четеше ужас.
— Какво има? — попитах аз. — Ранен ли си?
Той поклати глава. Посочи в далечината към скалите където избягаха обитателите на Върха. Ръката му трепереше.
— Човече, в името на Креш и Тиг! Какво има?
