сексуална форма. Дали не бях прекъснал любовен акт? Не, навярно тя през цялото време е така. Колко невероятно ми се виждаше, че телата на тези хора бяха винаги в готовност за съвокупление. Това само затвърди предположението ми, че Земяните, които външно приличаха на нас по толкова много дребни неща, в действителност са чуждоземни същества и имат различен произход.
Женският Земянин тръгна към мен и се приближи на около дузина крачки разстояние. Тя погледна умрелия Земянин и въпреки че не можех да бъда сигурен какво точно изразява лицето на един Земен жител, ми се стори, че на нейното се изписа неудоволствие, неприязън, дори отвращение. Струва ми се, че долових и страх.
Тя промълви:
— Вие ли го убихте?
Гласът й, който излизаше от езиковата кутийка, беше по-тънък от гласа на Земянина, тоновете бяха високи и ясни.
— Не — реагирах аз с възмущение. — Ние не сме убийци. Обясних ви, че го намерихме да скита из планината и се погрижихме за него. Но той беше много изтощен и скоро умря. Реших да ви го донеса, защото той много силно искаше да се върне при вас и мислех, че ще пожелаете да си го приберете.
— Откъде знаехте, че сме тук?
— Той ми каза.
— О, — тя кимна и аз не се усъмних какво означава.
Обърна се, помаха и от кораба дойде друг Земянин, а след него и трети. Вторият изглеждаше мъж с яко телосложение и широко тъмно лице, а третият имаше гърди като първия и развяваща се коса, която беше изумително дълга и с впечатляващо червеникав цвят. И двамата носеха малки метални тръбички в ръцете си. Забелязах, че другата, с червеникавата коса, имаше подобна тръбичка, вързана за ханша. Предполагам, че бяха някакво оръжие. Но златокосата направи знак и другите прибраха тръбичките в малки калъфи като нейния.
И тримата стояха срещу мен. Доколкото разбирах техните движения, струваше ми се, че бяха неспокойни и нащрек. Е, те имаха основание да се боят от нас, но бяха излезли от кораба си и това вече беше знак на доверие. Един от тях, червенокосата, отиде до умрелия, коленичи и известно време се взира в лицето му. После го докосна нежно. Каза нещо на другите, но тъй като не носеше говореща кутия, аз, естествено, не можах да разбера.
— Ти Пилигрим ли си? — попита мъжкият Земянин.
— Да. Бяхме Четирийсет, когато напуснахме Джесподар, а останахме само толкова. — Навлажних устни и поех дълбоко въздух. — Ако знаете какво представляват Пилигримите, сигурно сте наясно, че сме тук, за да търсим Боговете си.
— Да. Знаем.
— Това ли е Върха? Тук ли са Боговете?
Той погледна за момент говорящата кутия и прокара ръце по страните й, сякаш в този момент това беше най-важното, което следваше да направи. Накрая някак мрачно потвърди:
— Да, това е Върха.
— А Боговете? — гърлото ми беше толкова пресъхнало, че думите едва се изнизаха.
— Да. Боговете — той кимна рязко и нервно. — Тук е мястото, където живеят вашите Богове.
За малко щях да се разплача. Сърцето ми радостно подскочи в гърдите. Мрачното отчаяние мигом се стопи. Боговете! Боговете, Боговете, Боговете, най-после Боговете! Погледнах тържествуващо към Трайбън, за да му възразя: Виждаш ли? Сякаш му дадох да се разбере. През цялото време със сигурност знаех, че Боговете са тук, защото Върха е свято място.
— Къде са те? — целият треперех.
И Земянина посочи в същата посока, накъдето бе посочил и Трайбън: към пукнатините на отсрещната стена, където дивите Земяни избягаха и се скриха.
— Там — каза той.
ТОВА БЕШЕ най-тежкият миг в моя живот. И в живота на всички останали.
Седяхме на каменистата земя пред малкия метален кораб, който сякаш си почиваше на това студено равно място на Върха на Света. Земяните ни разказаха горчивата истина за нашите Богове.
Мъртвият вече Земянин се опита да ни намекне, но така и не събра смелост да ни разкрие всичко докрай. Бащата на баща ми също спомена за ужасите на Върха, без да влиза в подробности. Трайбън, естествено, разбра всичко още щом стигнахме Върха. Той отдавна бе сънувал всичко точно така и сега си спомних какво ми бе разказвал. Но аз се опитвах многократно и по всякакъв начин да отхвърля истината, колкото и правдоподобна да беше тя. Този път обаче, дори аз не можех да си затворя очите пред недвусмислените факти, защото бях на Върха и виждах със собствените си очи какво има. В допълнение сведенията на новопоявилия се Земянин се стовариха върху мен с неумолима сила.
Ето какво научих от Земяните, там на Върха, в онзи мрачен час. Налага се да го споделя с вас, в името на вашите души. Чуйте и повярвайте. Слушайте и помнете.
Те казаха — повечето време говореше златокосата — че расата на Земяните пътувала навсякъде из Небесата. Те пътували между звездите по-лесно, отколкото ние от едно селище до друго. Имало много Светове в Небесата, някои красиви и приятни, други — не. И навсякъде, където намирали хубав въздух, вода и нещо за прехрана на Земяните, правели свои селища, защото техният свят бил пренаселен и нямало място за всички.
И така, те дошли в нашия свят — ние го наричаме просто Свят — и част от него се оказал подходящ за живот на Земяните, а другата част — не. Те се установили само в районите, където можели да живеят: тук, по високите места на Коза Сааг. Станало много отдавна, преди десетки стотици години, повече отколкото можех да си представя.
Не можели да слязат към ниските части, тъй като там е горещо, а въздухът — тежък и сгъстен. А от селищата в низините никой не се бил качвал догоре, защото пътят е суров, изпитанията — тежки, студът — голям, а въздухът — разреден, а също и защото не сме имали нужда от такова дълго и опасно пътуване, при положение, че притежаваме богатствата на долините, които могат да ни изхранят. Живели сме в нашата територия и сме обявили изкачването по тези височини извън закона — обяснението било, че Санду Отмъстителя ни е прогонил от там долу и не бива никога да се връщаме. И така, без да знаем, ние сме делили нашия Свят с хора, дошли през Небесата от Земята, а малкото дочуто за обитателите на върховете на Стената било причина да ги мислим за богове, демони или други подобни създания.
Тогава Първия Катерач се осмелил да наруши забраната, изкачил Стената, стигнал Върха и срещнал Земяните. Те Го приветствали, поканили Го и Му показали чудесата на построеното тук селище. И точно както разказва Книгата на Първия Катерач, той научил от тях как да използва огъня, как да прави сечива, да отглежда посеви, да строи здрави постройки и още много полезни неща. Слязъл от Стената и ни научил на тези неща. Това е то истинското зараждане на цивилизацията. Това било и началото на ежегодното Поклонение — обясни златокосата.
Възникнал обичаят да изпращаме най-добрите си хора на Върха и да се представят на Земяните, които сме мислели за богове, а те всъщност били смъртни. Искали сме, като им отдадем почит, да научим от тях нови неща и да занесем познанията си долу в низините, както бе сторил Първия Катерач. Пътуването било дълго и трудно и само някои от дръзналите да се изкачат оцелявали и стигали до Върха, защото имало безчет смъртни опасности по пътя — особено Огъня на Промяната, излъчването на Планината, което ни изкушава да преобразим телата си до неузнаваемост. Малцина успявали да избегнат опасностите на Стената и стигали до Върха, а още по-малко се връщали. Голямо постижение било да извършиш Поклонение и затова успелите получавали най-големи почести. Само след надпревара помежду си сме добивали правото да предприемем пътуването; изкачилите Върха били посрещани сърдечно от Земяните и научавали от тях много ценни неща, както направил Първия Катерач.
Трудно ни беше да преглътнем истината, че нашите тачени Богове са обикновени смъртни, странници от друг Свят, които не смееха да слязат от Върха, защото са твърде слаби и непригодни да живеят в низините; че Първия Катерач, комуто отдавахме почитта си, е бил тъй простодушен, че да коленичи, да склони глава пред пришълците сякаш са божества и — нещо повече — да го вмени в дълг на следващите поколения. Преглъщах истината като парчета нагорещен метал.
