— Боговете — промълви Трайбън и гласът му звучеше по-скоро като мъртъв. — Това са те, Полър. Креш и Тиг, Санду и Селемой. Те са. Те са. Ние току-що ги видяхме. Това са нашите Богове, Полър. Съществата от Върха.
Главата ми се завъртя. Каква чудовищна глупост избълва Трайбън! Усетих, че под мен зейва пропаст. Тези зверове да са Боговете? Какво говореше той? Какво говореше? В първия момент бях смаян, а после вбесен и едва не го ударих заради безочливото богохулство. Дори в този момент, тук, на студения и скалист Връх на Коза Сааг, аз все още хранех непоколебимата вяра, че Креш, Тиг, Селемой, Санду, Нир-и-Селин и другите златни божества сигурно ни чакат някъде наблизо в ослепителен дворец, такъв какъвто го бях видял в съня си онази нощ, когато лежах до Хенди под звездите. Но задържах ръката си от любов към него и с всички сили се опитах да проумея какво иска да каже.
— Помниш ли — попита ме той, — какво каза Земянина преди да умре? За кораба, дошъл от един свят, наречен Земя и кацнал тук на върха на Коза Сааг, за селището, което основали тук.
— Да, помня.
— Какви други биха могли да бъдат тези животни, ако не злощастни издънки от селището на Земяните, основано тук много отдавна.
Размислих се. Съгласих се, че част от думите на Трайбън може и да са верни. Изродените същества не приличаха много на Земяните, но все пак по форма бяха по-сходни с тях, отколкото с нас. Имаше прилика в силуета. На външен вид Земянина не бе така отблъскващ като тези същества, но неговите пропорции наистина напомняха много техните — дълги ръце, къси крака, особено разположение на главата върху рамената му. Имаше и още една прилика — той никога не навлизаше в безполова фаза, а винаги беше в стадий на изразена мъжественост, както очевидно и мъжкарите от стадото.
Тези подскачащи животни бяха по-скоро от рода на Земянина, отколкото от нашия. Злощастни, отблъскващи потомци, предположих аз, на Земяните, дошли тук много отдавна да основат селище. Да, помислих си, сигурно са някакъв вид Земяни. Но това не ги прави богове. Диви, изродени Земяни — ето това бяха те. Постепенно, в течение на хилядите години престой тук, се бяха превърнали във варварско племе.
Споделих откритието си с Трайбън.
— Къде тогава са Боговете? — попита ме той с толкова остри нотки в гласа, че вече не приличаше въобще на глас. — Къде, Полър? Къде са те? Ние сме на Върха — няма съмнение, нали? Но аз не виждам бляскави палати. Не виждам позлатени дворцови градини. Не виждам залата за пиршества на Креш. Първия Катерач каза, че като се качил, намерил тук Боговете. Е, къде са сега?
Той още веднъж посочи с ръка към скалните бърлоги на дивите Земяни.
— Къде са те, Полър?
24.
Нямах отговор за въпросите на Трайбън. Думите му нараняваха моята душа, приемах ударите, но сърцето ми се свиваше от болка и в един момент помислих, че най-добре е да се хвърля от планината вместо да слушам какво говори. Но нещо налудничаво в мен се обаждаше, че Трайбън, както често се случваше, е прав в твърдението се, че на върха на тази планина няма Богове и — другата възможност — че по някаква ужасна грешка тези същества се бяха увековечили и обезсмъртили през хилядите години Пилигримство като наши Богове или деца на нашите Богове.
Не можех да приема такава вероятност. Беше не само богохулство, а абсурд — да отрека всичко, в което вярвах. Да дойдем чак дотук, да изстрадаме толкова много —
Но нямаше как да отхвърля аргументите на Трайбън. Наистина, къде бяха мечтаните дворци? Къде бяха Боговете? Огледахме Върха от край до край. Не намерихме нищо друго, освен двете метални къщи — едната малка и лъскава: от там надничаха лица, които никак не приличаха на божествени, а другата — голяма, стара, в руини — и още — банда странни голи същества, които подскачаха, крещяха и, необяснимо защо, ни нападнаха.
Беше ужасен момент. Всички ме гледаха, чакаха да им кажа какво да правят. Не бяха чули какво изрече Трайбън, не знаеха и какво ми довери Земянина за Върха и Боговете в предсмъртния си час. Стояхме на Върха. Какво ли щеше да се случи сега? Какво можех да кажа? Как можех да обясня? Ето венецът на нашето Поклонение. Това ли беше всичко — две метални къщи и странни кресливи същества? Може би сега трябваше да обърнем гръб, да се спуснем надолу през всичките безбройни Кралства обратно до почти забравеното селище в основата на Стената, откъдето тръгнахме преди толкова много време и да се заселим в Кръглата Къща, като премълчим какво сме видели на Върха, точно така, както правеха всички Завърнали се.
В устата си чувствах вкус на пепел. Никога не бях изпитвал такова отчаяние. Не можех да се скрия, не можех да избягам, не можех да дам никакво обяснение. Но вероятно блестящата метална къща е в състояние да ни отговори на въпросите или поне на част от тях.
С крака, натежали като олово, се запрепъвах напред, без да имам определено намерение, намерих се пред малката лъскава метална къща на подпори. Лицата все още надничаха от прозорците.
От толкова близко разстояние съвсем ясно разпознах какви са. Както и да изглеждаха, не бяха лица на Богове, не, със сигурност не бяха Богове.
Бяха лица на Земяни. Тримата приятели на Земянина, при които толкова искаше да се върне преди да умре.
Бях обещал да го доведа при тях. И го доведох.
— Земяни! — направих фуния пред устата си с ръце и извиках с всичка сила. Струваше ми се, че вятърът отвява думите ми. Самият аз трудно чувах гласа си, но продължих да викам:
— Земяни! Земяни! Чуйте ме! Аз съм Полър Недъгавия от селището Джесподар и имам нещо за вас!
Тишина. Платото мълчеше зловещо.
— Земяни, чувате ли ме? Използвайте онези ваши малки кутийки, с които можете да говорите на нашия език!
Но как да ме чуят, затворени в тяхната метална къща?
Обърнах се и погледнах назад. Киларион и Талбол пренесоха запазеното тяло на Земянина през последните метри от нашето пътуване до Върха. Сега той лежеше като захвърлена кукла в края на платото.
Направих знак на Киларион:
— Донеси го тук!
Той кимна и вдигна тялото на Земянина, метна го през рамо — то увисна безжизнено — и го понесе към мен. Казах му какво да направи; той положи Земянина с лице към металната къща и подпря гърба му на скала, така че да гледа към тях.
— Земяни! — извиках аз. — Тук е вашият приятел! Намерих го да скита далеч оттук, долу и го взехме с нас, грижихме се за него до смъртта му! Задържахме го при нас дори и след това! Ето го! Доведохме приятеля ви.
Чаках. Какво друго можех да направя, освен да чакам?
Лицата изчезнаха от прозорците на металната къща. Но нищо друго не се случи. Този миг продължи безкрайно дълго. Чух как зад мен хората ми мърмореха. Сигурно си мислеха, че съм полудял. Самият аз бях започнал да се чудя дали не е така.
Но аз чаках. Чаках.
После нещо като врата в металната къща започна да се отваря с хлъзгане. По-скоро като люк. Появи се стълба. Хрумна ми, че може да не е точно къща, а по-скоро кораб, с който Земяните пътуват между световете. А другата — старата и разрушена, вероятно е корабът на заселниците от Земята, дошли в нашия свят преди години.
Видях крак на най-високото стъпало на стълбата. Един Земянин слизаше. Беше много слаб, с дълга развяваща се коса, която изглеждаше като златна; носеше кутийката за говорене, подобна на онази, на нашия Земянин. Бих казал, че този Земянин беше по-скоро тя, защото ясно видях подутините на двете й гърди под съвсем лекото облекло, което носеше, въпреки пронизващия студ. И така този Земянин беше тя, в
