птици. Не беше място за почивка, каквато смятах да направим. Но щеше да е глупаво да не повярваме в интуицията на Тиса. Разделих групата — повечето под водачеството на Гали тръгнаха напред, за да търсят място за бивак и отдих, преди да разберем какво е следващото предизвикателство. А ние с Тиса, Киларион и неколцина други изчакахме да разберем кой или какво идваше към нас отзад.
Известно време не виждахме нищо, дори Тиса започна да мисли, че е сбъркала. Но внезапно Киларион нададе вик. Скочихме и се взряхме в слънчевите светлини, отразени по стените на клисурата — съзряхме самотна фигура, която с труд си пробиваше път по спираловидната пътека към моста.
Следях я с усилие срещу ослепителната светлина. Стори ми се, че видях дълги паякообразни крайници, малко тяло, лъскаво-синкава кожа.
— Един от планинарите — констатирах с презрение.
— Не — възрази Трайбън. — Мисля, че е Тул.
— Тул? Но как…
— Хората-насекоми не се движат по единично — каза той. — Виж! Виж отблизо!
— Да. Това е Тул — съгласи се Киларион. — Виждам лицето й. Но нейното лице… върху това тяло…
Съществото се изкачваше по пътеката от долния край, но тромаво, сякаш добре си бе пийнало. Очевидно трудно контролираше издължените си крайници и се клатушкаше при всяка крачка. Спря точно пред моста. Стоеше, сякаш озадачено, олюляваше се и от време на време извиваше дългите си слаби ръце нагоре във въздуха. Направи колеблива крачка напред и кой знае как успя да оплете краката си така, че да падне на колене и запълзя напълно зашеметено и безпомощно. Сега можех да видя лицето — на Тул, без съмнение — на Тул, познах острите черти, познатата широко усмихната клоунска уста. Но сега тя не се усмихваше. Устните й бяха увиснали надолу в мъчителна сбръчкана гримаса на ужас и смут.
— Трябва да я доведем — реши Киларион.
И така ние прекосихме моста отново, той и аз, без да спираме за миг, за да нямаме време да мислим за поетия риск. Не си спомням как го направих, но се намерих от другата страна на моста още веднъж. Киларион и аз хванахме променената Тул за краката и ръцете й я пренесохме. Дори само едно нейно потреперване от страх и щяхме да полетим и тримата в бездната. Но тя висеше между нас като старо въже, а ние се движехме, сякаш бяхме едно четириного същество. Чак когато стъпихме на брега, се сринахме треперещи, като че ли преживяхме последен стадий на тежко заболяване. После с Киларион започнахме да се смеем и, за добро или зло, обърнахме гръб на този мост.
Другите се бяха разположили на около хиляда крачки по-напред в гориста долина, под планина с мрачни окраски, толкова прегърбена и буцеста, сякаш бе на неизброимо число години. Доведохме Тул и нашите трима Лечители започнаха да я обработват с надежда да я възвърнат към предишната й форма. Останалите гледаха встрани, с чувство на уважение към нейното страдание. Но аз надникнах и видях как Джека е легнал при нея, а тя бе в прегръдките му и правеха Промени, докато Малта и Креот държаха ръцете й в своите. Наполовина Тул вече бе възстановена, но наполовина — различна. Беше толкова чудовищна гледка, че аз затворих очи и се опитах да изтрия спомена от съзнанието си, но не успях.
Бяха нужни два часа, за да й възвърнат предишната форма, ала дори и тогава тя продължаваше да изглежда някак особена и странна с леко удължени крайници, леко сивкав нюанс на кожата — знаех, че така ще остане завинаги. Нямаше да си възвърне и веселия нрав, тъй необходим на Клоуните. Но аз се радвах, че тя отново е сред нас. Не беше редно да я питам защо е решила да избяга, нито пък какво я бе накарало на средата на Трансформацията да се завърне при нас. Това бяха нейни тайни, не беше наша работа.
За Мент каза, че никога няма да го видим. Сега той е в Кралството на Сембитол. Не се усъмних, затова решихме да не губим повече време да го чакаме.
Починахме си още малко и поехме по пътя към новите земи с наклонени и преобърнати пластове от древни скали. Вървяхме от около час по грубия, гъмжащ от гущери път и се натъкнахме на Транс, седнал спокойно на една скала до пътя. Кимна ни любезно, изправи се и се присъедини, без да каже дума.
19.
Бяхме навлезли в Кралството на Квуз, така каза Транс. В предишното си пътуване беше стигнал до тук и ни предупреди, че това е най-кошмарното Кралство на Стената.
— В какъв смисъл? — попитах аз като мислех за гадните, сумтящи, дългоопашати затворници от пещерата Кавнала и за обитателите на високите части — сивите паякоподобни същества без души, отдали се на Сембитол. Транс само сви рамене:
— Тук всеки е във война с всички останали. Това е зловещо място. Сам ще се убедиш, че съм прав, момче.
В Кралството определено нямаше никаква красота. Представляваше изсушена, ронеща се земя, подобна на мрачното плато, което прекосихме отдавна, но още по-неугледна за окото. Минахме край малки, конусовидни планини: те изригваха огън, дим и гадно миризливи газове; после трябваше да прекосим море от пепел, скърцаща при всяка стъпка. Навсякъде се виждаха безводни езера и пресушени потоци или по- скоро реки от чакъл. Всеки повей на вятъра издигаше облаци ситна прах. Тук-там от земята се процеждаше и бълбукаше безцветна течност, а наоколо растяха зловещи купчинки мрачни храсти с възлести стволове и едва напъпили тъмни, безрадостни листа. Случайно срещнатите живи твари бяха бледи уплашени същества без крака — сякаш червеи — колкото човешка ръка и целите покрити с къси остри бодли. Те се гърчеха и придвижваха с учудваща скорост по пясъчната почва, а щом се приближавахме до тях, изчезваха бързо в подземните си свърталища.
Трудно ми беше да повярвам, че в тази мрачна пустиня е възможно да процъфтява каквато и да било форма на живот. Реших, че това Кралство не е населено и споделих с Транс, но той ми посочи наляво множество ерозирали склонове:
— Погледни нататък, там, към онези ниски хълмове. Това е Кралството.
— Какво Кралство? Къде?
— Виждаш ли дупките, долу, близо до основите? Там, вътре ще намериш обитателите.
Присвих очи към слънчевата светлина и можах да различа разпръснати по цялата предна част на хълмовете малки отвори, през които едва ли бе възможно да пропълзи човек. Приличаха на дупки на животни-отшелници. Транс ни подкани с ръка да го последваме и ние се приближихме малко, така че забелязах в земята пред всяка дупка, забити по няколко остри кола — нещо като отбранителна палисада. От всяка дупка ме гледаха лъскави очи.
— Тук живеят — обясни Транс.
Гласът му беше изпълнен с презрение.
— Те се крият в тъмното по единично, клечат и се спотайват в дупките си по цял ден. Никой не вярва на другия. Всеки срещу всеки. Излизат и търсят храна само в определен час. Ако случайно двама излязат едновременно и пътищата им се пресекат — единият убива другия. Защото всички мислят, че населението на Кралството е толкова многобройно, че не може да се изхрани и само като убиваш останалите можеш да оцелееш.
— Какви са те? — учудих се аз.
Транс се засмя с неговия дрезгав смях:
— Трансформирани. Пилигрими, загубили пътя. Стигнали са чак дотук и са се оставили Огъня на Промяната да свърши своята работа. После са се изпокрили в дупките.
Очите му блеснаха от дивашка ярост:
— Знаеш ли, момче, какво щях да направя, ако имах достатъчно време? Щях да запаля огън, да ги задуша всичките, щях да ги бия до смърт, ако се покажат. И пак ще им е малко. Те са живи мъртъвци.
Той говореше докато вървяхме с равна крачка. Останалите от Четирийсетте също бяха забелязали дупките и странните любопитни очи, надничащи оттам. Видях, че Гали бързо прави свещени знаци, че Трайбън ги наблюдава с най-голямо любопитство, че Киларион се хили глупаво и смушква Кат да погледне натам.
Хенди се приближи и ме хвана за ръката.
— Виждаш ли ги, Полър? Очите?
Кимнах.
