— Това са хората от Кралството.
— В тези малки дупки?
— Това са домовете им — поясних аз. — Там живеят.
— Хора? — не вярваше тя. — Да живеят там?
И пръстите й се стегнаха около китката ми толкова здраво, че потреперих.
Внезапно се наложи да завием и точно тогава се натъкнахме на един от жителите на Кралството, излязъл от дупката си. Той… или то… беше по-изненадано от нас. Трябва да е бил неговият час за хранене, защото се появи на десет-петнайсет крачки от дупката си на път към влажен отвор с вид на клоака, който се намираше на около петдесет разкрача от нас. Като ни видя, се спря, смразено от ужас и се втренчи в нас с изпъкнали очи. После оголи дълги жълти зъби и започна да издава толкова остри, пронизителни звуци, че ако не бяха звуци, а ками, щяхме да сме накълцани на парчета.
Обитателите на Кралството на Квуз бяха отвратителни същества, без каквато и да било следа от хуманоидност или поне аз не можах да я доловя. Съществото се влачеше по земята като огромна змия, но змия с крайници. Краката му бяха малки и сбръчкани, но ръцете, макар и къси, бяха дебели, очевидно мускулести и завършваха със зловещи закривени нокти. Беше голо, без косми, с безцветна кожа, виснала на гънки около мършавото тяло, а лицето — подуто и разкривено от страх и омраза — беше само едни очи и една уста, със съвсем малки процепи за ноздри и без никакви следи от уши.
Идеше ми да се разплача заради неговата уродливост и нещастие, заради сполетялата го ужасна Трансформация, защото, ако казаното от Транс беше вярно, то това е някой от нашия вид или поне някога е бил.
— Гадина! Чудовище! — крещеше Транс, грабна голям плосък камък и искаше да го замери. Но аз го избих от ръката му. Съществото ме погледна с такова учудване, че за момент спря грозния си писък. После грабна парче скала и я хвърли по мен с очевидно небрежно движение. Наведох се точно в мига, когато прехвърча край главата ми с достатъчно голяма сила, да ми смаже черепа.
— Виждаш ли? — попита Транс. — Колко добре ти се отплаща за милосърдието!
Той се наведе за друг камък и аз си помислих, че не бива да му преча. Но съществото се бе обърнало и бягаше с всичка сила към бърлогата си, влачейки корема си като онези бодливи червеи без крайници, които видяхме преди малко. Скоро вече беше на безопасно разстояние. Видяхме го как ни наблюдава от тъмната си дупка със стаена ненавист и от време на време издава злобния си писък, докато и последния човек не се скри от погледа му.
До една локва с процеждаща се течност видяхме труп на местен обитател, килнат на една страна, вече започнал да се разлага. Очевидно неотдавна тук е имало битка и клане. Но явно това не бе единствен случай. Тук-там бяха пръснати купчинки бели кости — под безпощадното слънце те се превръщаха бавно на прах. Разгледах един от тези скелети. Виждаше се как Трансформацията бе стигнала чак до костите, защото краката, макар смалени до дребни израстъци, имаха всички части.
Пихме вода — възсолена, но друга нямаше и продължихме по пътя си.
Това беше Кралството на Квуз. Прекосихме го, колкото се може по-бързо, защото Транс наистина беше прав, че е най-зловещото място. Всяко от пребродените Кралства поднася различен вид Трансформация на Пилигримите, които не успяват да се противопоставят. Кавнала им налага безпомощност, Сембитол ги обезличава напълно, а Квуз ги довежда до мрачна и непреодолима изолация. Чудех се каква съблазън може да бъде това място за тези, които са го избрали за свой дом или, по-скоро, каква черта от характера ги бе превърнала от Пилигрими в обитатели на тези места. Разбира се, не за първи път се убеждавах, че Стената е място за проверка, но нейното естество и същността на реакцията на Пилигримите беше все още загадка за мен. Знаех само, че заедно с големите несгоди Стената предлага тайнствени изкушения и по този начин проличават под натиска на тайнствената сила, силата на невидимия Огън на Промяната, който съпровожда почти изцяло изкачването проличават, оголват се и се късат най-слабите места на всеки.
Докато вървяхме, от време на време виждахме мънистени очи, блеснали от някоя дупка на хълма, а на местата за водопой — разлагащи се тела и скелети. Веднъж даже наблюдавахме отдалеч битка — двама змиевидни мъже се гърчеха в отчаяна схватка.
Бяхме толкова изплашени от Кралството, че вървяхме близо един до друг, рамо до рамо. Попитах Трайбън какво би могло да бъде изкушението, та да накара един Пилигрим да се обърка дотам, че да се установи да живее на подобно място, но той сви рамене и отговори, че навярно под бремето на бедствията по време на изкачването са изгубили разсъдъка си и са се превърнали в скални обитатели, защото не са могли да понеса повече каквото и да било злополучие или несгода при по-нататъшното изкачване.
Наблюдавах моите хора внимателно, за да забележа дали някой няма да прояви подобни наклонности. Но никой не даваше такива признаци.
Беше неприятна страна във всяко отношение. Чувахме гръмотевици и виждахме сини светкавици — странно защото нямаше и помен от дъжд. Оказа се, че са птиците — птици-светкавици, които летяха ниско над нас, хвърляха от опашката си огнени мълнии. Оставяха следи от изгоряло по земята, а една опърли ръката на Йо Учения, за щастие не много лошо. Започнахме да замерваме тази напаст със скални отломъци и така ги отблъсквахме, макар че от време на време някоя ни връхлиташе внезапно и дупчеше земята с огнени стрели. Един ден срещу нас започна да се търкаля нещо, прилично на огромно каменно колело с остри ъгли — оказа се, че това е начин за ловуване на някакво странно същество. Мина толкова близо до Малти Лечителката, че за миг помислих: ето, ще загуби крака си, но тя отскочи точно навреме. Талбол и Туйман събориха съществото с тоягите си, а веднъж паднало, то по никакъв начин не можеше да се изправи и ние го пребихме до смърт.
Имаше и други подобни твари, точно толкова непривлекателни, но успяхме да ги отблъснем, без да пострадаме.
Докато вървяхме, Транс ни забавляваше с разни истории за неща, видени през скитническите му години по тези височини. Разказваше за други населени хребети, за това или онова Кралство и за лъжливия Връх — недостижимо висок, погубил живота на толкова много Пилигрими, пълзели по измамните му склонове, месеци, дори години. Разказваше за Пиячите на Звезди, населени на някаква висока тераса — как черпели енергия от небето, което им позволявало да се реят свободно през нощта като богове, макар че на зазоряване трябвало да се връщат в телата си, иначе щели да се погубят. Разказваше за места, където миражите ставали реалност, а реалността се превръщала в мираж; за помитащите бури на големите височини, където облаците били в петдесет цвята, а гигантските вятърни китове с цветовете на дъгата, пасели спокойно в небесната шир. Разказа ни също, както и Накса преди, за Земята на Двойниците — тя виси срещуположно на Върха и е населената с нашето друго Аз, което живее в отвъдния живот и ни наблюдава с добродушен интерес, като се киска когато грешим или преживяваме несгоди, защо там съществата са съвършени.
— Когато се качим по-нагоре — обеща Транс, — ще видим Върха на Земята на Двойниците — сочи надолу и почти докосва истинския Връх. Чух, че там горе има Вещици, които са в контакт със Света Близнак и знаят как да ни свържат с тях в съня ни и ние можем да се консултираме с нашето друго Аз и да получим съвет.
Попитах Тиса дали е вярно, но тя само сви рамене и отговори, че Транс говори за неща, от които не разбира нищо и това са само врели-некипели.
Изглеждаше ми правдоподобно. Самият Транс признаваше, че не се е изкачвал над Кралството на Квуз и въпреки че бе живял дълго по тези склонове и без съмнение се бе наслушал на какво ли не, как можехме да бъдем сигурни, че това, което са му казали или това, което той ни казваше, е истина? Спомних си как в Джесподар, по време на изпитателния срок, ни предлагаха като сериозно обучение разкази за танцуващи скали, за демони, замерващи Пилигримите с крайниците си, за движещи се мъртъвци с очи на тила. Историите на Транс много приличаха на небивалиците, разказвани от наставниците в селището — хора, напълно невежи по предмета, по който имаха претенции, че преподават — на бъдещите млади и лековерни Пилигрими.
На Коза Сааг видяхме много чудновати неща, но поне до този момент — нищо от онова, което ни бяха предупредили, че ни очаква. Така е, защото наставниците не знаят нищо. Стената е цял Свят, но истината за нейната природа се разкрива само пред онези, които са я видели сами.
Бръщолевенето на Транс, ако не съдържаше истини поне ни забавляваше. А при мъчителното прекосяване на тези земи имахме нужда точно от това. Нощем почти не спяхме от страх да не би да се
